Седмицата (29 септември

През лятото четох научнофантастичен роман, в който разселените по луни и прочее небесни тела земляни някъде около две хиляди четиристотин и някоя си година започват да подозират, че може би целокупното човечество е симулация. Сещам се за този – все повече, струва ми се – оптимистичен сюжет (не сонет!, още по-малко сюнет), когато вече няколко дни поред попадам в мрежата – ясно в каква връзка – на израза „вицесветовен шампион“. Направо тръпки ме побиват при мисълта какъв би бил алфа-светът, чието „вице“ е нашият мил и драг, прекрасен нов свят...

Що за перверзен мозък например би създал симулация, в която служители на ДАИ искат подкуп на шофьорите, превозващи техниката за концерта на Роби Уилямс? И по този начин лепват леке на цялата страна и разбира се, на собствените си официални анцузи, с които няколко часа по-късно – ни лук яли, ни лук мирисали – ще скачат в подкрепа на сърцатите момчета от националния отбор по волейбол и ще викат: „Българи-юнаци!“ Що за любител на жанрa политически хорър би изобретил херой като Пеевски, който (тук Платон се върти в гроба) гради Държава и гони от нея т.нар. соросоиди?!

Що за изрод би съчинил учителка в детска градина, която тероризира психически, физически и сексуално четиригодишно момиченце, и то с мълчаливото знание (или поне досещане) на част от персонала?! И що за съдебна система и прочее отговорни институции биха протакали 10 месеца разследването, докато учителката продължава да е учителка (макар и в болнични) и се наложи семейството на детето да вземе нещата в свои ръце и да се появи на екран, каквото и да им струва това... Ами цакането на родителите, осмелили се, видите ли, да оспорят в съда промените в НВО след VII клас, с проверки от социалните?! Ами Благомир Коцев?!! Ами Никола Барбутов?!! Де да беше симулация този наш свят, един глич на точното място и в точния момент щеше да оправи работата. Ама не е. Положението изглежда тревожно устойчиво. И напълно реално...

... Както напълно реално сезонът на политическите убийства в САЩ се завърна с гръм и трясък във втория мандат на Тръмп. За насилствената смърт на Чарли Кърк, как тя се вписва в американската традиция на подобни престъпления и какво сигнализира в настоящия момент – прочетете анализа на Искрен Иванов „Да убиеш политик. Между конституционната свобода и престъплението“.

Още един шокиращ акт, този път от сферата на геополитическото, ни разтърси в самото начало на есента. Нарушаването на въздушното пространство първо на Полша, а после на Естония, Дания и Норвегия от руски дронове и изтребители е първото по рода си от началото на войната на Русия в Украйна. Като безпримерно погазване на граници и споразумения то поставя Европа, НАТО и света пред ново предизвикателство за създаване на „единна система за защита“. Повече по темата четете във външнополитическия анализ на Александър Малинов „Краят на буферните зони“.

Връщаме се в България, където явно сме толкова обръгнали, че новият политически сезон сякаш с нищо не успява да ни шокира. Дори и решението на Върховния касационен съд, че след 21 юли Борислав Сарафов не може да заема легитимно поста главен прокурор, засега не означава нищо друго, освен че вече повече от два месеца той продължава да го заема нелегитимно. На хоризонта обаче се задават избори и за един друг много важен пост – президентския. И това са избори, в които ще участваме всички ние. Седмичният анализ на Емилия Милчева е посветен на тази тема, и по-конкретно на партийните кадрувания около бъдещите предложения за кандидати.

А ако искате да научите малко повече от Емилия за смърдящата кухня на българската политика и какво е да пишеш за нея, докато вдишваш зловонните ѝ изпарения, заповядайте да я видите и чуете: следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще се проведе на живо в YouTube Live на 11 октомври 2025 г., събота, от 16:00 ч. Междувременно ви каним да се включите още преди самото събитие, като отговорите на въпроса в анкетата и зададете въпрос към Емилия.

А ако новините ви се струват ала-бала, може да наваксате на бързи обороти с рубриката на долетялата обратно след двуседмично отсъствие Е.Т., където се казва само истината, на моменти – в стихотворна форма.

За разлика от реалните ужаси и обикновените идиотщини, на които ставаме свидетели на много места по света и у нас, новият сезон на телевизионното риалити „Ергенът“ наистина е симулация на свят, излязъл изпод кьопавите пръсти на пишман естетичен хирург. Както сами виждате от горното ми изречение, това уж забавно-развлекателно шоу поставя и самите нас, зрителите, на половин ръка разстояние от хейта, сексизма и дори мизантропията, така че не е зле да внимаваме в какво се превръщаме пред екраните.

И така, тази седмица имаме удоволствието да публикуваме традиционния анализ по темата на Светла Енчева. (Дано я навием да напише още един текст след края на сезона!) Засега ви пускам въдичка с езиковата инвенция на Светла – „ергенка“. Апропо, на гръцки си има установена форма на думата за женски род – εργένισσa – което на български би могло евентуално да се адаптира като „ергениса“ или „ергеница“, или дори „ергенеса“ (римува се с „контеса“, „папеса“, „мутреса“ и пр.). Всички тези варианти много ми допадат и ще лобирам пред Павлина Върбанова своевременно да ги „валидира“. А вие четете „Ергени и ергенки. Зад булото на равенството в рая“. Като допълнителна литература по темата препоръчваме сонетите на Шекспир и речника на литературните термини за разкош.

Като споменах Шекспир, време е от екрана да се върнем обратно на страницата и да тръгнем „По буквите“. Този път Зорница Христова насочва вниманието ни към новите книги на Димитър Кенаров и Кирил Мерджански – първата публицистична, втората поетическа, – в които страната ни и изобщо светът ни са видени през отстоянието на очудняването (по Шкловски), експеримента и мистификацията.

Нева Мичева пък ни отвежда на юг и на кино – на фестивала в Сан Себастиан, където вещо ни превежда през тазгодишната селекция, изборите на журито и на публиката и разбира се, собствения си избор. Заедно с филмите Нева търси отговора на въпроса „Какво направихме със света?“.

И тъй като отговор скоро няма да получим, бързо прескачаме отново до САЩ с поредната доза от бюлетина на Йоанна Елми „Гласовете на Америка – брой 8“. Този път Йоанна ни призовава да изоставим апокалиптичните новини и сценарии и внимателно да изслушаме няколко яки американски парчета, превърнали се в емблеми на протеста срещу различни издънки, провали и безобразия на политическата класа, на икономическите елити, на полицията, на правосъдната система и прочее. Бих допълнила този своеобразен „саундтрак“ на броя ни с поне още 5 парчета на незаобиколимия Боб Дилън, например Blowin’ in the Wind (1963), Masters of War (1963), A Hard Rain’s A-Gonna Fall (1963), The Times They Are A-Changin’ (1964), With God on Our Side (1964).

Всички тези песни, както и текстовете, които ви предлагаме в броя, нямат нищо общо със симулации, нито пък с „нерукотворните“ ИИ творения. Правим го, защото все още вярваме в главите на раменете си, както и че най-доброто, което можем да направим в събота, е да прекопаем с две ръце градината. После със същите две ръце да прегърнем някого и да отворим написана от човек книга. Или да изгледаме ето този чуден филм на National Geographic, базиран на над 100 часа неизлъчван видеоматериал (доскоро смятан за изгубен) от експедициите в Танзания през 60-те години на напусналата ни преди дни велика жена, изследователка и правозащитничка на животните Джейн Гудол.