Някъде в началото на 90-те баба ми се пенсионира като учителка по биология и – забележете – физическо възпитание (господи!) и стана възпитателка в дом за деца и юноши. Домът се намираше в родното село на дядо, много близо до града, в който живееха цял живот с баба и в който им гостувах по цяло лято. 

Домът е заличен през 2016 г. Проверих. Какво се е случило с последните пребивавали в него деца – не знам. Знам как ми изглеждаха нещата отвътре, докато баба ми работеше там, защото съм прекарвала дни наред в игри с децата от дома, спала съм в него, хващала съм необходимото количество въшки, с които всеки уважаващ себе си човек трябва да се обзаведе през лятото, и пр. А когато не ходех в дома, много обичах баба да ми разказва истории за Д. и Я. – едно от момичетата и едно от момчетата, които обитаваха сиропиталището (то си беше точно такова – децата там си нямаха никого и не се ползваха други купешки названия, целящи да прикрият, че децата там си нямат никого). 

Д. и Я. бяха по-големи от мен и постоянно правеха глупости, на които се възхищавах до безобразие. Това побъркваше баба ми, която с тези истории всъщност целеше да ми обясни как НЕ се прави в този живот и колко строги са наказанията, които въпросният живот ти налага. 

Най-страшното наказание беше Тодорка Боева. А тя беше една нищо и никаква дървена показалка, с която баба ми твърдеше, че „съветва“ непослушните. И понеже никак не вярвах, че тази пръчица, която по-скоро приличаше на диригентска палка, отколкото на уред за мъчения, върши нещо, един ден я взех и се шибнах през краката. Ами трябва да ви кажа, че си вършеше идеална работа. А колко ми е бил акълът, това е тема на друг разговор. 

Когато се самопосъветвах, провидях баба си като злодей, децата – като жертви и всичко се промени. Повече не отидох в дома. Не попитах за Д. и Я. Не отворих дума за работата ѝ. Разделих злодея на сиропиталището от личността на моята най-обична баба и продължих да си живея така, по детски. 

Скоро след това баба се разболя. Сражава се достойно с тежки болести още няколко години и почина. 

След много време при едно от посещенията ми при дядо на улицата ме спря млада жена. 

– Здравей, Боряна. Помниш ли ме? Аз съм Д., бях ученичка на баба ти в дома.

Как да не я помня?! 

Д. се беше омъжила. Беше станала шивачка. Имаше две малки деца. Оказа се, че баба ми не е била злодеят, за когото съм я мислила. Тодорка Боева е играла само епизодични и по-скоро комични роли. Д. е благодарна, че баба ми е била част от живота ѝ, и много се натъжила, като разбрала, че е починала. Попитах я за Я., но тя не знаеше нищо за него. Щеше ми се да я попитам за още един милион неща, които насилствено бях преименувала в номенклатурата на спомените от хубави на лоши. А при нея сякаш се беше случило обратното. 

Спомних си за тази среща с Д. заради историята с насилваните деца в интернат в с. Варненци и най-вече заради призива на БХК

... за етично и щадящо отразяване на случая. Информацията за преживяното от децата следва да се поднася без детайли, с уважение към тяхното достойнство и личностна неприкосновеност. Разкриването на самоличността им – директно или чрез описание – е недопустимо и представлява допълнителна форма на насилие. 

Дадох си сметка, че си позволяваме да ги размятваме напред-назад тези деца, защото те за нас на практика не съществуват. Това са някакви си Д. и Я., М. и Ц., и пр., които са абстракция. И насилието, което преживяват, е абстрактно, затова нямаме проблем да го подреждаме в кликбейт заглавия. И хубавите моменти, които вероятно имат, също са абстрактни, затова нямаме угризения да ги зачеркнем, взривявайки като емоционални терористи всеки приблизително хубав спомен, в който са успели да се приютят. Така, както навремето наивно сумирах детските си представи и ги сложих на масата като единствения верен резултат от уравнение, в което всичко ми беше неизвестно. 

Когато медиите отразяват подобни новини, показвайки снимки на децата и разкривайки безскрупулно тяхната самоличност, и когато ние ги четем настървено – защото хората така правим, – всички заедно разчовечаваме жертвата и не ѝ даваме шанс да се определи по друг начин, освен с насилието, което е преживяла.

А пък в повечето случаи нищо не разбираме и нищо не знаем. Само си мислим, че всичко ни е ясно.

Ето какво стана ясно в „Тоест“ в последната седмица преди ваканцията ни:

„Тоест“ ще се завърне в началото на септември. Ако виждате смисъл в това, което правим – подкрепете ни. Ако не виждате – здраве да е. 

Хубаво лято!