Има нещо особено във факта, че денят за размисъл и Денят на шегата съвпадат. „Особено“ е, защото не е много сигурно дали е смешно, или трагично. Не е сигурно дали има кой да се засмее на тази „шега“ вече. Не е сигурно и дали има кой да се разплаче. Общо взето, положението е като нивото на река Дунав в сантиметри – соншонжмон. След четири поредни избори и на прага на пети на хората им е „без изменение“, с други думи – все тая.

Емилия Милчева обаче смята, че е крайно време да се разгневим, защото политиците имат нужда от много сериозно отрезвяване. А то обикновено преминава през един здравословен, демократичен, публично изразен гняв, какъвто в момента се вижда във Франция например, какъвто видяхме в Грузия наскоро, какъвто сме гледали и тук, но май за последно през 1997 г. Всъщност текстът на Емилия призовава не толкова към гняв, а по-скоро към размисъл какъв е стратегическият избор, който трябва да направи всеки един от нас.

Гняв със сигурност предизвика и скорошното разследване на Валя Ахчиева „Търговия със смърт?“. В него журналистката тръгва по следите на лекарства за онкоболни хора, с които уж те са лекувани, но се оказва, че един и същи флакон е поставян на различни хора, а накрая се озовава в Нидерландия например – цял и непокътнат. Да, изглежда, някой е успял да измисли как да влива на онкоболни хора захар и вода, докато продава на черно истинските им лекарства. Човек би възкликнал: „Къде живеем, по дяволите?!“, ако не му беше „соншонжмон“.

На 1500 км оттук в източна посока също се е натрупал гняв, само че той шества по улиците вече седмици наред. Израел е в разгара на мащабна вътрешнополитическа криза, която е задвижена от спорна съдебна реформа, предложена от правителството на Нетаняху. Стачките и протестите не спират дори след заявка за отлагане на приемането на законопроекта. На този фон процесът за мир между Израел и палестинците е в най-ниската си точка, без особени перспективи за намиране на компромис. Трийсет години след Споразуменията от Осло сме свидетели на „пълзяща интифада“, както казват експертите. Какво става на Западния бряг на река Йордан и колко дълбока е кризата в близкоизточния мирен процес – разказва Мирослав Зафиров.

„Тоест“ остава на територията на древните близкоизточни земи и с текста на Атанас Шиников „Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“. Това е първата публикация от новата рубрика „Ориент кафе“, в която ще четем за историята и културата на Близкия изток. Този път Атанас Шиников разказва за един прелюбопитен случай в американски университет: преподавателка е уволнена, защото по време на онлайн лекция за ислямското изкуство е показала няколко исторически изображения на Пророка Мохамед. Кой е обиден, защо е обиден и какво следва от всичко това – в текста на Атанас.

По принцип всеки може да се чувства обиден от каквото си поиска. Това важи с пълна сила, откакто има социални мрежи. Там постоянно някой е дълбоко обиден и възмутен. Често по няколко пъти на ден за различни неща. Но ако излезем от хулиганската култура на социалните мрежи, която ни научи да запрятаме онлайн ръкави и да се саморазправяме с останалите посредством гръмки коментари и подигравателни гифове, повечето от нас ще се окажат тотално емоционално неподготвени за разрешаване на реални конфликти. Обикновено се съдим за щяло и нещяло, оплаквайки се колко скъпо, бавно и трудно е да си търсиш правата по съдебен път. Има алтернатива и тя се нарича медиация. Каква е силата на медиацията и кога би ни свършила страхотна работа – разказва съдия Владимир Вълков.

С облекчение се вдигаме високо, високо над обидите и обидените, яхваме телескопа „Джеймс Уеб“ и тръгваме накъдето ни видят очите – или по-точно неговите. А те гледат в дълбокия Космос и в минало и настояще едновременно. Адски е объркващо и също толкова впечатляващо как е възможно да гледаш снимки на нещо, случило се преди 13 млн. години в реално време. Тази седмица Михаил Ангелов е включил в подбора на научните новини няколко интересни факта за космически свръхгиганти, за астероиди и звезден прах и за звездата WR 124, която е 30 пъти по-масивна от Слънцето и е изключително фотогенична. Освен в Космоса Михаил ни праща и на полето, за да видим заедно как се отглеждат земеделски култури под фотоволтаици. Накрая ни отваря вратата към сериозни философски и етически размисли с новината, че е „картографиран“ мозъкът на ларвата на плодовата мушица и той удивително напомня на човешкия: две полукълба, структура, наподобяваща мозъчния ствол, и издатък, аналогичен на гръбначния мозък, който контролира мускулите на насекомото.

С възхита от природата и от всичко, намиращо се далече от града (досущ като нас на моменти), е и главният герой в книгата, за която пише тази седмица Севда Семер в рубриката „На второ четене“. „Марковалдо, или сезоните на града“ от Итало Калвино разказва историята на един особен човек, общ работник в голяма фирма, който не разбира хората, но разбира кога едно дръвче има нужда да бъде дръпнато от ъгъла, за да тръгне животът му по-добре.

За финал ви пожелавам винаги да можете да се дръпнете на слънце, за да върви животът ви по-добре. Както щете ме разбирайте. Приятно четене!