Каква седмица само, скъпи читатели на „Тоест“… Толкова неща се случиха, че и Е.Т. нямаше как да обхване всичко, защото важните събития продължиха и след записването на епизод 33 от видеосагата ѝ. Достойно място в него заема драмата около бюджет 2026. Освен това едва ли бихте пропуснали дъ съ нъслъдити нъ варнинскийъ ъкцент нъ Иленъ:
На протеста против проектобюджета е посветена и тазседмичната статия на Емилия Милчева „Когато па-, когато паднеее…“. Като представителка на поколението на бумърите тя асоциира изображенията на прасе от протеста не с външния вид на депутата с главно Д, а с „Фермата на животните“ на Джордж Оруел и албума Animals на Pink Floyd. Благодаря ѝ за това. Не само защото за мен (бидейки от поколението Х) Оруел и Pink Floyd са от ключово значение за формирането на идентичността ми. А най-вече защото дехуманизацията е кофти нещо, колкото и да не харесваме дехуманизираните.
Като стана дума за дехуманизация, в четвъртък Административният съд на София-град отсъди, че не съществувам. След като Делян Пеевски се обяви срещу реформата на паркирането в София, предвиждаща разширяване на платените зони и повишаване на таксите им, съдът скоропостижно я стопира. Сред аргументите му да постъпи така е, че промяната би довела до
ощетяване на широк кръг лица, включващи всички жители на столицата и гостите ѝ.
Моля? По какъв начин промяната ощетява гостите на София, които ползват обществения транспорт? А всички софиянци, посочили в общинската анкета, че искат разширяване и поскъпване на зоните? А мен, която нямам кола и при всяко излизане от вкъщи трябва да се провирам между автомобили с риск или да се пребия на някое от разбитите и ползвани за паркинги подобия на тротоар (доколкото изобщо е възможно да мина по тях), или да ме бутне превозно средство, ако ходя по пътното платно?
Нейсе, не е за сефте българската държава да ме обявява за несъществуваща. Веднъж ще са ромите, друг път – бежанците, трети път – ЛГБТИ хората, сега – подкрепящите реформата на паркирането в София… България е земя като една човешка длан и дехуманизация дебне отвсякъде. Ако не ви е навестила досега, спокойно – и вашият ред ще дойде.
Не мога обаче да не отбележа и важното събитие от седмицата, носещо поне малко хуманизъм – варненският кмет Благомир Коцев най-сетне е освободен под гаранция, макар и в огромен размер – 200 000 лв. Благодарение обаче на светкавично организираните инициативи на Манол Пейков (има ли изненадани?) и актьора Филип Буков за нула време се събраха повече пари от необходимото. И Коцев е вече при семейството си.
Тази седмица в „Тоест“ така и не засегнахме външната политика, така че ще потърпите още малко лиричното ми отклонение (разбира се, имате възможност и направо да прескочите следващите три абзаца).
Правило ли ви е впечатление, че диктаторите много обичат да вършат определени неща на определени дати? Примерно – бомбардировка на официалния празник на страната, парад на рождения ден на диктатора… Тръмп пък си беше наумил, че Русия и Украйна трябва да сключат примирие до Деня на благодарността, който беше в четвъртък. Този празник не означава нищо за украинците и за руснаците, но какъв повод да поблагодарят на американския президент, а?
Проектът за мирно споразумение, който впрочем не се прие, устройваше изцяло Русия. Препоръчвам статията на Татяна Ваксберг по темата, в която тя задава точните въпроси и им отговаря. Според проектоспоразумението Украйна губеше територии, суверенитет и достойнство, но получаваше… гаранции за сигурност от САЩ. Такива гаранции Украйна получи и преди 31 години, когато се съгласи да се раздели с ядреното си оръжие. Спази ли САЩ обещанието си? Не.
Да припомня, че Тръмп пришпори и Израел и „Хамас“ да сключат примирие. Пак преди важна дата – връчването на Нобеловата награда за мир. Днес Израел продължава да пуска бомби върху палестинците, обаче вече има мирно споразумение. Страх ме е да си помисля що за мирен план ще измъдри американският президент по случай рождения си ден, който е на 14 юни.
Излишно е да търсим логика в българската и американската политика, затова нека се обърнем към науката – в нея мисленето (все още) има значение. В новата порция научни новини Михаил Ангелов ни сервира динозаври, комети, ваксини и генни терапии. Нищо не е каквото изглежда, но поне може да бъде разбрано, а Мишо ни го обяснява на човешки език.
Докато сме на вълната на логическата мисъл, гледахте ли новия епизод на видеорубриката ни „Тоест разговаряме“, в който главният герой беше един от основателите на „Тоест“ – Йовко Ламбрев? Ако сте пропуснали, а и да не сте, Владислав Севов обобщава най-важното от разговора, който се въртеше около изкуствения и естествения интелект, технологичната етика, дигиталните ни права и някак успя да стигне чак до печенето на кафе.
Докато пиша този бюлетин, навън вали и си мисля как ли се справя в такова време човек, който няма покрив над главата си. Теодора Станимирова не се задоволи само с мисленето – в продължение на три дни кръстосваше София, за да брои бездомни хора и да си говори с тях. Каквото видя и научи, разказа в статията си „Къде спахте тази нощ?“ Как се живее по улиците на София“.
И аз като Теодора обикалях из софийските улици, но в търсене не на бездомни хора, а на улични музиканти. Исках да разбера как е регулирана дейността им и как се провират между струните на правилата. Нося ви не само (противоречива) информация, а и музика, изсвирена специално за „Тоест“.
От музиката преминавам към поезията. Новото стихотворение на месеца е на Петър Чухов и носи заглавието „Скривалище“. Колко крехко е това скривалище – не очаквайте да ви разкажа.
В понеделник Катетата имаха имен ден. На произхода на името им е посветена статията на Екатерина Петрова „Катерино nomen“, която (авторката, а не статията), както вероятно сами сте забелязали, също беше именичка. И ако прочитайки заглавието, се усещате, че сте почнали да си тананикате „Катерино моме“, проблемът не е във вашия телевизор.
Оставих този текст на Екатерина Петрова за десерт, за да направя плавен преход към препоръката си. След като миналата година журналистката от „Свободна Европа“ Катерина Василева спечели Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, наскоро излезе дебютната ѝ стихосбирка „Земята на големите грешки“.
Следя работата на 24-годишната Катерина още откакто беше част от стипендиантската програма „Медия е:волюция“ на „Америка за България“. Прецизността, общата ѝ култура, проникващият в дълбочина поглед в съчетание със социалната чувствителност, смелостта и скромността ѝ, ми дават надежда, че нейното поколение ще е по-читаво от моето.
Същите качества откривам и в стиховете ѝ. В тях тя изговаря (предимно, но не само) преживяванията си във връзка със социалните теми, по които работи и като журналистка, но изричането им би излязло извън рамките на професията. Завършвам с едно от тях, за да разберете какво имам предвид и за да поискате да прочетете и останалите:
Археолози
Ние сме археолози.
Изравяме
статуите от съветския паметник,
останките от мавзолея,
труповете на горяните,
багажите по покривите на колите през май 89-та,
спестяванията, изядени от хидрата на хиперинфлацията,
спринцовките, отровени от наркотици,
размазаните мозъци на мутри
пред очите на децата ни,
пионерските връзки,
лексиконите на майките,
пушките на бащите в казармите.
Изравяме ги и ги слагаме пред себе си,
за да започнем да се караме за тях.
Ние сме археолози, това работим –
копаем, спорим, копаем, спорим.
Още чакаме някой да ни научи
на какъв език да говорим с миналото.
А, само да не забравя – ако виждате смисъл от съществуването на „Тоест“, ще се радвам да ни подкрепите, защото съществуваме благодарение на читателските дарения.