Имах планове този бюлетин да е просто едно Д – да пишем Д и да бегаме. Но главната редакторка на „Тоест“ Ан Фам щеше да ми се кара. А аз не обичам да ми се карат. Освен ако не ми се кара от телевизора Бойко Борисов. Или Делян Пеевски. За тях правя изключение, защото те като ми се накарат, ми става едно такова мило, родно, топло, почвам да викам „Българи юнаци!“ и се успокоявам.
Та очевидно ще ви се наложи да четете.
Тази седмица „Българи юнаци!“ викахме дружно от Филипините до Калифорния, когато в четвъртък националният ни отбор по волейбол победи САЩ. Абсолютно просълзяващ момент. От силно вълнуващата братска връзка между Александър и Симеон (представям си колко са горди родителите им Владо и Мая Николови, дългогодишни суперуспешни волейболисти), през изключителната спойка в тима, до факта, че най-младият от отбора е роден през 2006 г., когато Делян Пеевски вече е заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии...
Тука вече не съм сигурна защо съм просълзена, но сълзи има.
На човека с главно Д и на себеподобните му е посветен тазседмичният политически анализ на Емилия Милчева. Текстът ѝ, кръстен красноречиво „Паразитите“, започва с нещо като урок по биология и завършва с нещо като урок по гражданско общество. Първият е много интересен, а вторият е жизненоважен за усвояване. Тук е мястото да благодаря на Иван Червенков, че ни предостави възможността да илюстрираме текста на Емилия с абсолютно епичния му колаж „Барон Дъ“.
Така и така сме на уроците и науката, нека да ви кажа, че тази седмица имаме и научни новини от Михаил Ангелов. Този път са много навързани, което ги прави още по-любопитни. Михаил ни разказва за нова храна за пчели, за нов вид слънцезащитни кремове, които хем не трепят корали, хем са ефективни за кожата, за разни биосензори, които засичат микропластмаса във води, и за биоинженерната пластмаса, за която стискаме палци да стане факт, за да може да спестим на себе си и на природата споменатите вече микропластмаси.
Горното беше едно много дълго изречение с много повторения, което вероятно изкуствен интелект не би написал – освен ако, разбира се, не му поръчаме да е точно такова. Което ще рече, че този бюлетин, уважаеми читатели, се пише от съвсем естествен интелект със спорни възможности, но колкото – толкова.
За творческите заложби на изкуствения интелект и за етичната част по отношение на ИИ произведенията е текстът на Александър Драганов. Не бива да се притесняваме какво може изкуственият интелект. Трябва по-скоро да се съмняваме в способностите на естествения да поставя граници и да си служи с подобни инструменти за добро.
Давам бърз пример: от известно време в социалните мрежи се въртят реклами с видео и снимково съдържание на тежко болно дете. Хора по целия свят даряват всякакви суми и вече са натрупани десетки, стотици хиляди долари по сметката на това дете. Само че такова дете по всяка вероятност няма. Такива страдащи родители няма.
Има други, разбира се. Но те едва ли имат сили и нерви да организират подобна маркетингова кампания. Част от тях в момента се чудят къде да скрият или с какво да нахранят децата си. Други са напълно съсипани, защото децата им ги няма – отвлечени са или са мъртви. Трети са по фронтовете и им разказват за света през призмата на войната.
Такъв родител е украинската режисьорка Алиса Коваленко, която освен артист е и войник. А може би обратното – освен войник е и артист. И затова успява да събере писмата, които пише от фронта до сина си, в един дълбоко личен и същевременно универсален проект – филма „Скъпи мой Тео“. С Алиса Коваленко разговаря Стефан Иванов.
Колко са важни думите и техните значения и през какъв дълъг път минават, за да дойдат при нас, да поседят известно време и да хванат нанякъде другаде, за да започнат да означават и нещо друго – на това е посветена цялата рубрика на Екатерина Петрова „От дума на дума“. Този път по безкрайно любопитен начин в нея се говори за произхода на думата „време“.
„Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме“ е преходът, с който минавам към тазседмичната статия на Светла Енчева, защото – да, човекът може да намери сили в себе си и да влияе на събития и ситуации и по този начин да променя хода на времето. Така се случи с връщането на шоуто на Джими Кимъл на екран. В текста си „Свободата като палачинка“ Светла коментира точно този случай, както и двойните стандарти за свободата на словото и речта на омразата.
Да се радваме, че все още можем да пишем и да казваме каквото смятаме, че трябва да напишем и да кажем. Е, може и да няма много голям ефект по избори например, но хей, кой ти брои! Няма как да си позволим да загубим тази привилегия и е от съществена важност да подкрепяме хората, които имат какво смислено да кажат и знаят как. Ако се чудите кого да подкрепите (освен „Тоест“, разбира се), подкрепете например Полина Паунова и нейния полусатиричен поглед към политическите събития „Мило Дневниче“ – хем ще се забавлявате, хем ще разберете какво става в държавата.
Ако трябваше аз да обяснявам за държавата и нещата, щеше да е кратко (не като този бюлетин): в държавата стават предимно грозни неща. И за да не ви е много грозно на очите и душата, минете през галерията на ул. „Шипка“ 6 в София от 29 септември до 11 октомври, за да видите ретроспективната изложба на Атанас Гаджев, който, за съжаление, вече не е сред нас, но творбите му продължават да са все така впечатляващи.
И една новина от началото на седмицата – за рубриката си „На второ четене“ медията „Тоест“ беше отличена от Министерството на културата с Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2025 г. в категория „Представяне на българската книга“. В тази рубрика през последните пет години и половина Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова написаха над 100 рецензии за книги.
Завършвам с напомняне да прочетете и стихотворението на месеца, което този път е от Камелия Спасова – защото според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин... добре понася другите часове“ от деня.
Ние успяваме някак да понесем всички часове от всички дни, защото сме заедно. И ви благодарим за това. Ако харесвате „Тоест“, подкрепете ни, за да не се чудите утре „тия къде изчезнаха“.