Живеем в най-добрия от всички възможни светове,
не смятате ли? Казвам го не защото съм фен на Лайбниц (или на учителя Панглос), а заради невероятния късмет да обитаваме най-прекрасната на света държава, да сме оглавявани от най-достойния възможен президент, да сме управлявани от най-честните и най-способни политици и депутати, да сме напътствани и информирани от най-интелигентните и най-безпристрастни медийни магнати, да сме пазени от най-смелата и най-неподкупна полиция, да сме защитавани от най-справедливия и най-некорумпиран съд, алелуя във висините, gloria in excelsis и пр.!
Ами ето така трябва да се пише... А не като колегата ни Борис Митов, който е плюл на огромния си късмет да живее в рая на земята, изнасяйки факти срещу един възможно най-честен и безскандален съдия, причинявайки му по този начин фамилни тегоби и стомашно-чревен дискомфорт. И сега ще си плаща колегата – и той, и медията, публикувала тези безрадостни и неблагодарни писания. Ще плаща, ще чете „Кандид“ и ще се превъзпитава в граждански оптизимъм.
Дотук с шегичките! През изминалата седмица натискът върху независимата журналистика достигна нови върхове чрез това показно дело. Ако по някаква причина (покрай пуми и пожари, планини и морета, сватби и погребения) новината ви е подминала, прочетете призива на АЕЖ за подкрепа на Борис Митов и „Медиапул“ – там целият случай е подробно описан*. А ако в близост до вас се организира протест в тази или в друга връзка, засягаща безчинствата в съдебната власт и изобщо в съдебната система, излезте и протестирайте! И без това вече е късно, а съвсем скоро ще стане не просто безнадеждно късно, а изобщо безнадеждно.
Това тревожно усещане, породено от сянката, която се е проснала върху близкото и по-далечното бъдеще, е уловено в тазседмичното есе на Светла Енчева. Защо след падането на желязната завеса надеждите за утрешния ден постепенно бяха пронизани от все по-близкия и апокалиптичен хоризонт, допълнително скъсен и от технологичния бум, на който сме свидетели в момента? И защо миналото подмолно овладява контрола над настоящото ни биографично време? Четете повече за това в „Сбогом, бъдеще. Здравей, минало“.
Съществува съвсем реален риск покрай основателните тревоги за бъдещето и захласа по миналото да проспим някои възможности, които единствено настоящият момент предоставя. „Някой чу ли Иван Костов?“ – пита Емилия Милчева във връзка с интервюто на бившия премиер по bTV и анализира ситуацията, в която все още е възможна обща президентска кандидатура на т.нар. демократична общност. Но част от тази общност ли е ГЕРБ? И могат ли ПП–ДБ да преглътнат такъв компромис в името на европейското бъдеще на България?
Докато подобни въпроси и перспективи допълнително нажежават и без това жежките юлски дни, на Е.Т. ѝ е топло. Ама много топло. Направо ѝ прекипява от жега. Може би затова седмичната ѝ видеосводка преминава през няколко агрегатни състояния: Е.Т. ту вземе, че втвърди тона, ту плесне с ръце, па прегърне целия свят, в който „с чуден марш пристига векът на любовта“, ту се тръшне за остров. Изобщо... хормонът на лятото не прощава на никого.
Като казах „хормон“, нека плавно преминем към рубриката на Надежда Цекулова за женското здраве. Този път темата ѝ е „Истинският живот на женското либидо“, а героини на текста са няколко жени на различна възраст, които споделят с читателите на „Тоест“ мисли за секса, породени от собствения им сексуален опит. А Надежда обяснява казаното от тях през някои хормонални процеси, протичащи в женския организъм.
И нека сега от телата и техните проблеми се прехвърлим към местата, които обитаваме – градовете. Анета Василева се завръща с поредните новини от света на архитектурата. В този случай те са в жанра на добрите стари ненаучени уроци. И ако в момента актуалната дума, която предизвиква ожесточени он- и офлайн спорове, е геноцид, то не по-малко актуална е думата урбицид – „унищожаване на градове“. Газа и Бахмут са новите Варшава и Сараево. А често пъти бляскави архитекти, движени от инстинкта на лешояда, връхлитат върху руините и ги превръщат в екран, на който прожектират собственото си его. Повече за границите на цинизма и отговорността в тази професия четете в „Урбицид. Руините на войната и провалите на архитектурата“.
И така, новите варвари разрушават градените тухла по тухла човешки светове. На съвременните архитекти се полага да възкресят съсипаните от войните градове. А междувременно екип от учени генетици, генеалози, археолози и изкуствоведи от години работи по смайващ проект за пълна реконструкция на генетичния код на Леонардо да Винчи, като за целта са издирени 35 живи роднини на художника. Повече за проекта четете в разказа на Анастасия Орманджиева „Дешифриране на гениалността на Леонардо да Винчи“.
Още една седмица остава до августовската ни ваканция, но вече я предвкусваме със стихотворението „от високото капе мед“ на Владислав Христов, в което – за разлика от прозата – пушката не гръмва, макар да е налице през цялото време.
Вие обаче не гледайте на нашия бутон за подкрепа (по-долу) като на пушка в стихотворение. (Все пак живеем в гъста и задушлива проза.) Та спомнете си какво казва Чехов и бързо натиснете спусъка. Бум!
Приятно четене и гледане!
* Докато пишех този текст, средствата за покриване на обезщетенията по делото срещу Борис Митов и „Медиапул“ бяха събрани. За по-малко от 24 часа.