Седмицата (2

Тази седмица ресторантьорите и хотелиерите в Северна Гърция бяха доволни, защото България имаше национален празник. Което означава едно – гуляй на Офриньо (или подобно северногръцко крайбрежно курортче, неизвестно никому с нищо, преди да го налазят българите с панамерите).

В същото време ресторантьорите и хотелиерите в Банско пък никак не са доволни, понеже всички резервации от туристи от Израел и Близкия изток са отменени заради войната. Толкова ли няма българи, които карат ски? Има, разбира се, но предпочитат да ходят в Алпите, защото им излиза по-евтино от Банско. По тази причина от туристическия бранш настояват за дотация от държавата.

За помощ от държавата настояват и блокираните в Близкия и Далечния изток наши сънародници екскурзианти, които не могат да се приберат (да си бяха стояли на Банско!), понеже няма полети. А полети няма, защото не е добра идея да се движат пътнически самолети, докато летят ракети и дронове, не за друго.

А аз настоявам (защото явно всеки има право на това) да се проведе общ тест за функционална грамотност на нацията. Който не го издържи дори с минимален положителен резултат, да бъде ритуално изхвърлян от моста „Чавдар“, от Аспаруховия мост, от Витиня или от някакво друго сравнително високо място. Така както се твърди, че в зората на човечеството са правили храбрите спартанци с болните деца, вследствие на което са се превърнали в нация от хора с плочки и нито един освободен от физическо (справка – филмът „300“).

Защо ни е такъв общодържавен тест? Защото е крайно време да си признаем, че нещо не е наред с народ, който отива на екскурзия в Дубай или на Малдивите, при положение че от месеци – а в последния особено интензивно – се говори, снима, показва и коментира, че напрежението в Близкия изток се покачва и всеки момент ще прерасне в активен военен конфликт.

Изумителна е тази наша способност да се изненадваме всеки път като малки деца от неща, за които сме били предупредени месеци или даже години по-рано. Както ще стане и с Радевата „Прогресивна България“ – предупреждава се, че на поредния спасител е даден много сериозен начален тласък от създателите на спасители, ама няма кой да чуе.

По тази причина ще си вземе едни 32–33% на предстоящите избори. И после какво? Не е ясно. Няма и да стане. Лозунги има, яснота – не. В текста си „Поход към прогреса. И още банани“ Емилия Милчева обобщава тази липса на отговори така:

Онова, което мерят социолозите, за да го позиционират като победител във всички проучвания от началото на януари 2026-та досега, е не потенциалът на партия, а президентско-спасителският рейтинг на Румен Радев. Защото партия няма, програми (още) не са обявени и лицата в кандидатдепутатските листи не са известни. Основният политически капитал произтича от един лидер. Така както през 2001 г. дойде от невидимата корона на Царя, през 2009 г. – от мускулите и черната кожена тужурка на Бат’ Бойко, а сега идва от генералските пагони и ореола на „силната президентска ръка“, обещаваща нов ред и държавност.

И понеже споменах за създателите на спасители, съвсем естествено ми идва тъкмо ей тук да влезе вторият текст на Полковник А. – любимата ми тоестка мистификация. Този път Полковника ни разказва за една малка кафява книжка, която са притежавали всички офицери от Държавна сигурност. Нещо като наръчник, нещо като ръководство, нещо като упътване за употреба на държава и на хора.

Кафявата книжка не се появи случайно. Тя беше дете на страха.

Най-вече на онзи страх, който преживяхме по време на Карибската криза. Най-големият ми кошмар. Днес хората, които не помнят онези времена, когато СССР и САЩ бяха на ръба на ядрена война, нямат ни най-малка представа колко близо бяхме до края на всичко.

В перспектива „краят на всичко“ никак не звучи зле, но преди това ще трябва още да се помъчим със собствените си дефицити.

Един такъв е дефицитът на мечта. Коя е „българската мечта“? Защото си имаме „българския Лувър“, даже „българската Анджелина Джоли“, но мечта си нямаме. Защо днес изглежда толкова трудно да я формулираме пустата му и мечта, проследява Искрен Иванов в новия си текст „НАТО, ЕС и „българската мечта“. Но кое по-напред?“.

От националните мечти отиваме към позорния стълб. Те крачките от едното към другото са няколко, така че си е съвсем в реда на нещата. „На позорния стълб“ всъщност е заглавието на материала на Светла Енчева, посветен на отварянето за обществото на част от т.нар. регистър на педофилите. Предпазва ли това децата, или просто превръща страха в удобен политически инструмент, пита Светла и даже и отговаря, което не е особено присъщо в контекста на темата „педофилия“, защото по нея обикновено се мълчи единодушно. Като политиците в парламента.

Менопаузата – още една тема, по която мълчим, или ако говорим, го правим предимно с клишета. Някои от тях са верни. Някои от тях са най-голямата глупост на света. При всички положения сериозният преход, който променя тялото, паметта, съня и въобще цялостното усещане за собственото аз на всяка жена в този период, не е просто „от възрастта“. Надежда Цекулова разказва за менопаузата в последния текст от поредицата си „Анатомия на пола: Жена“.

Цялата рубрика на Надежда е създадена с идеята да промени някои закостенели обществени нагласи относно женското здраве. С промяната на нагласи се занимава и героят на Ина Иванова в поредицата „Тези хора“. Теодор Караколев, създател на платформата „Български архитектурен модернизъм“, която повиши социалната чувствителност към опазването на ценни сгради, е сред най-разпознаваемите изследователи на българската архитектура между двете световни войни. Ето малка част от разговора му с Ина:

В началото много мислех върху това колко голяма част от архитектурната история акцентираше върху сградите. Хората ги нямаше – какви са били, какво са правили, каква е връзката между човека и сградата. А интериорите също са част от ежедневието ни. На връщане към къщи може да избереш четири-пет маршрута. Но влезеш ли, имаш само едно стълбище, понякога го ползваш през целия си живот. Ако си израснал в някоя сграда, ще ти е трудно да я видиш с нови очи. Тя е тривиална част от теб, несъзнавано усещане, което те формира. Затова за мен е важно да покажем на хората, че това, което обитават, е всъщност красиво, достойно.

Теодор Караколев: Човек може да влияе силно, макар и върху малък кръг хора

Понякога една неголяма общност може съществено да промени обществените нагласи. Такъв е случаят с платформата „Български архитектурен модернизъм“, която повиши социалната чувствителност към опазването на ценни сгради. Тази седмица Ина Иванова разговаря с човека зад всичко това – Теодор Караколев.

ТоестИна Иванова

В броя имаме още една редовна рубрика – „По буквите“. Зорница Христова ни насочва към историята на всекидневието и мемоарния жанр с „Музеят на моето време“ от Слава Янакиева и „Цени и заплати през Възраждането (1750–1878 г.)“ от Мартин Иванов.

Малък откъс от обосновката на Зорница защо ни представя точно тези две книги:

Едната е субективен, личен опит, другата е неутралният глас на статистиката. Страници след страници списъци с цени на основни стоки през Възраждането и само в началото на главите – обзор и анализ. Видимо предназначено за учени, както и подобава на книга на университетско издателство.

Защо тогава ви говоря за нея? Защото е друга стратегия към истината в постистинния свят: този път не през гаранцията на личното свидетелство, а през гаранцията на изчерпателността.

В „Тоест“ гаранции за изчерпателност не даваме. Както впрочем и всякакви други гаранции, защото сме наясно, че нищо на този свят не ни е гарантирано. Може би само фактът, че ще става по-зле. Последното все едно не съм го казала.

Оставям ви с 42-рия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“, в който не са окей нещата, както казва героят на нашето време Благо Джизъса, и ви благодаря, че сме заедно, което сигурно също е казвал Благо Джизъса някога, но съм убедена, че поводът е бил друг. (Ако искате да ни подкрепите, под видеото на Е.Т. сме ви оставили един любезен червен бутон. Натиснете го и вижте какво ще стане.)