Живеем (ли) в свободен свят. Трудно е да отговорим с да или не. Още по-трудно е, ако разполагаме с повече от една дума за отговор.
Ако се позовем на есето на Александър Драганов „Свобода без удавници“, теориите за понятието свобода на политически философи като Исая Бърлин, Джералд Макалън и Дейвид Милър се оказват всъщност стъписващо приложими във всекидневните казуси, по които всички държим да се изкажем – (все по-рядко) на маса, (все по-често) в социалните мрежи.
Александър Драганов
Пример за „отрицателна“ или за „положителна“ свобода (по Бърлин) е например „скандалното“ – поради изваждането му от контекста на разговора – изказване на Тимъти Шаламе, че в днешно време на никого не му пука за операта и балета, изказване, което струваше на актьора (засега) един „Оскар“? И трябва ли някой да бъде санкциониран заради свободно изказано мнение? Да или не? Ами ако едно такова мнение, пък било то изкривено от медиите, има негативен ефект върху голяма група от хора и дейността, която извършват? (Отделен въпрос е, че думите на Шаламе всъщност предизвикаха мащабен разговор за опера и балет, какъвто отдавна не се беше водил.) Ами ако изказващият мнението е обект на парасоциална връзка за милиони зрители, които се оказват предадени и разочаровани?
Морално ли е нечия свобода да е на такава цена? Да или не? И игнорирайки пречките пред собствената ни свобода (ограничения, социални конвенции и пр.), не отнемаме ли условията за свобода на някой друг? Да или не? Но също така не е ли част от индивидуалната ни свобода понякога да не знаем отговора, да нямаме категорична позиция или изобщо позиция, да се съмняваме, да се разколебаваме, да променяме мнението си? Или може би в епохата на „мрежовата“ ни свързаност нямаме право просто ей така да отвъртим електрическата крушка и да се изключим? Или пък да я оставим неубедително да примигва?
Няма нищо лошо в сложните въпроси с променлив отговор, така си мисля аз. Важното е да ги разграничаваме от простите, например: да гласувам ли, или не? Еднозначният отговор на този въпрос е израз на свобода, която не накърнява ничия друга свобода. Свобода, която е добре да се упражнява толкова често, колкото времето и обстоятелствата налагат.
Както сами ще се убедите, тази седмица
свободата е пътуваща тема из текстовете в броя.
Да вземем например съвременното изкуство, което свободно се намесва в публичните пространства и независимо дали е социално ангажирано, или не, променя средата. Накърнява ли тази намеса градския контекст, или напротив – прави видими пластове, към които окото ни е станало нечувствително вследствие на инерцията. Чували ли сте за джобните статуи на Михай Колодко, които през последните години изникват на най-различни и често пъти невъобразими места из Будапеща като израз на необременена от социалните конвенции свобода? Особено в контекста на режима на Орбан този творчески акт има и сериозен политически заряд. Струва си да се види на живо. Обнадеждава някак. Но дори и да не планирате скорошно пътуване до унгарската столица, може да се разходите и да откриете полутайните човечета и предмети с помощта на Нева Мичева и завладяващия ѝ пътеписен разказ „Будапеща на Колодко – толкова много истории“.
Нева Мичева
И ако пътуването, дори въображаемото, продължава да бъде израз на свобода, особено за поколенията, родени отсам несъществуващата от вече 37 години желязна завеса, то на пръв поглед усядането в семействени форми под знака на родовата памет изглежда точно обратното. Не обаче и в романа на Мария Роса Лохо, за който Стефан Иванов ни разказва в „На второ четене: „Родословно дърво“. Къде се пресичат реалното и фантастичното в биографиите ни? Колко свободни трябва да бъдем, за да конструираме идентичностите си отвъд документа, по-близо до мита? Чуйте само как освобождаващо звучи твърдението на Стефан, че
родовата памет се оказва ненадежден архив.
И още:
Произходът е разказ. Гените могат да покажат откъде идват телата ни, но не могат да възстановят историите, които са изградили нашата идентичност.
Стефан Иванов
Част от тези истории, които камък по камък градят истинските ни вътрешни биографии и „родствата ни по избор“, всъщност са измислени – разказани, написани, изсвирени, нарисувани – в повечето случаи от някой друг. Или пък са изиграни. Да, точно така, игрите също са особена форма на упражняване на свобода, в която реалността се оказва уплътнена и умножена, правилата и ролите – доброволно приети, а играещите – в ситуация на непрестанен избор, включително кога да излязат от играта. На етиката, естетиката и механиката на видеоигрите, които са съществена част от живота на играещите, е посветена месечната рубрика „Игромислие“, а този път тема на разговора са първите 14 игри от „Класацията“ на игромислещите. Първа цедка“.
Миглена Николчина
И ако игромислещите класират любимите си игри, в партийните централи се класират кандидатите в изборните листи. Емилия Милчева обръща внимание най-вече на „крепежните“ лица в листите на „Прогресивна България“, които се оказват предимно спортисти медалисти. Хитър ход, реабилитиращ чувството за национална гордост сред електората, особено след кресливите патриотарски лозунги на „Възраждане“, от които ушите ни дълго ще пищят. Друг е въпросът, че в случая става дума за не по-малко тенекиен популизъм, от онези, които циклично ни завъртат в центрофугата си – на кратка програма, колкото да поизперат някоя и друга мозъчна клетка. Повече за настоящето и за близкото бъдеще на „Прогресивна България“, както и за всякакви други предизборни явления, „сияния“ и „ускорения“ четете в анализа на Емилия „Коремно възлизане през април“.
Емилия Милчева
Но да оставим близкото бъдеще и изборите и да се върнем в сегашния миг, който тази седмица носи на екипа ни мъничко тъга. Спомняте ли си трогателната финална сцена от култовия филм „Извънземното“, в която, преди да се качи в кораба и да потегли към дома си, Е.T. прави онзи магически жест на нераздяла с Елиът, чрез който остава в сърцето и ума на момчето?
Нещо такова се случва в поредния и последен епизод от рубриката „Т.Е. от Е.Т.“. Забележителната Елена Телбис, която в продължение на една година гастролира в екипа на „Тоест“ и изгради свой суперспециален седмичен „извънземен“ коментарен жанр, се завръща на собствената си актьорска планета. Обещаваме си (с намигване), че това не е завинаги и че този „филм“ ще има скорошно продължение. Казваме adieu на Елена с неувяхващата хризантема на нашето приятелство и в знак на нераздяла.
И докато продължаваме да се питаме в свободен свят ли живеем, едни войни около нас набират скорост, други мъчително тлеят, трети чакат мига, в който да се разгорят. За разлика от моето поколение едно време, днешните деца се страхуват от войната, от възможността светът да свърши; заспиват трудно; задават смразяващи родителите въпроси.
Миналата седмица се качвам в трамвая и чувам няколко хлапета да се питат едно друго какво (и дали?) един ден ще разказват на своите деца – за пандемията от ковид, за Украйна, за последвалите войни... Говорят по техния си небрежен тийнейджърски начин, уж лежерно, неангажирано. Обсъждат и някаква изоставена недостроена сграда в покрайнините на София, където можело да се скрият при нужда; не става ясно от какво.
Слизам от трамвая и понеже съм била хлапе в друго време, припявам си парче от друго време – Keep on rockin' in the free world... Всъщност от 1989-та, когато Нийл Йънг написва песента, до днес светът не се е променил кой знае колко: вместо Буш имаме Тръмп; вместо едни войни – други. И точно както се пее в парчето, по улиците продължава да има бездомни, а някои деца никога няма да тръгнат на училище, нито да се влюбят, нито да пораснат...
Keep on rockin' in the free world...
... А на нас не ни остава друго, освен да посрещнем поредната пролет и упорито да продължим да упражняваме свободата си, колкото и напразно да изглежда това днес.
Ако в момента четете този седмичен бюлетин, значи вече морално ни подкрепяте, за което ви благодарим от сърце. Това е прекрасно, но за съжаление, невинаги е достатъчно... Затова не подминавайте бутона по-долу – без финансовата ви подкрепа не бихме могли да съществуваме.