Седмицата (16–21 февруари)

„Скръбта е твар перната“ (по великолепния роман на Макс Портър), точно както „Любовта е немирна птица“ (по „Кармен“ на Бизе). И скръбта, и любовта ни съпътстват през целия ни живот – от мига, в който се отделим от майчиното тяло, до мига, в който телата ни се превърнат в прах. И скръбта, и любовта обаче са дарове крехки, които лесно могат да бъдат пропилени, прокудени наистина като птици, а с тях и възможността, дадена ни да се самолекуваме, да преживяваме раната, през която влизаме в света и в езика.

В прочутото си есе от 1917 г. „Траур и меланхолия“ Зигмунд Фройд описва човешката реакция при загуба на любим човек или идеал. И проследява сложния и нелек път, по който именно траурът ще върне скърбящия субект на страната на живота, ще го разграничи от изгубения обект, ще му даде възможност да продължи напред. Това е процес, осеян с подводни камъни, който невинаги върви по план и би могъл да доведе до отключване на меланхолия, депресия и други психични страдания. Да ни превърне във вечни пленници на загубата. И на скръбта. Траурът всъщност е грижа за душата и възпрепятстването му крие огромни рискове.

През последните две седмици станахме свидетели и участници в една всеобща мрачна демонстрация на това колко е трудно да скърбим. И колко непосилно е за нас да уважаваме начините, по които другите скърбят. В голяма степен го дължим на редица държавни институции, които с безотговорното си (бих допълнила и безпросветно) поведение пред медиите ни нанесоха колективна травма и откриха фронт за идентификации и деидентификации, за поляризиране в обществото. Всичко това – удобно и навреме. Точно преди изборите.

Нормализирането на ситуацията в момента изглежда трудно постижимо и изисква усилия не само от институциите, отговорни за тази ситуация, но и от всички нас. Защото освен публичната, видимата „сцена“, на която се играе тази древногръцка по мащаба си трагедия, всеки от нас има своята вътрешна, смълчана „сцена“, на която се извършват душевните ни кръвопролития. Без да прогледнем за тях, катарзисът е невъзможен.

За да постигнем зрелост в отношението ни като общество към случая „Петрохан“, а и към всеки случай, от който (без)отговорни представители на институции и кликбейт медии извайват сензационни сюжети, е необходимо все по-умно и предпазливо да се ориентираме в морето от трудно проверима информация. Затова колко уязвими сме пред заливащата ни медийна пяна, сред десетките конкуриращи се за място в кошмарите ни конспиративни теории, пише Александър Драганов в есето си „Има ли компас в информационния океан?“.

Текстът на Александър се явява естествено продължение на други два скорошни анализа от предишните ни броеве, които има смисъл да препрочетем и тази седмица:

Въпросът за паралелните вселени (или балони, ако повече ви харесва), в които съществуваме, не опира само до начина, по който възприемаме и обработваме информацията за света около нас. В образователната сфера например също има здрачни, неосветени от държавата зони, които – както напоследък показаха и петроханският случай, и самоубийството на Билгин – стават видими само покрай поредната трагедия, свързана с деца в училищна възраст. Повече за алтернативните форми на начално, основно и средно образование, както и за отсъствието на ангажимент и грижа от страна на държавните образователни политики към тях може да научите от анализа на Светла Енчева „Паралелните образователни реалности в България“.

А според Светла далечните последствия от този престъпен тип незаинтересованост могат да бъдат наистина зловещи:

В каквато и форма да се обучава детето, няма гаранция, че държавата ще се загрижи за най-добрия му интерес. На базата на практиката можем да предположим, че вероятността да не се загрижи е по-голяма. Това е зле не само за децата, а и за самата държава – в нея съществуват алтернативни вселени, за които тя си няма и понятие. Тази държава не разбира откъде се пръкват „локалите“, защо деца се самоубиват и защо наказанията не ги правят по-добри. Тя в един момент може и да се сдобие с фундаменталисти и терористи (все едно дали обучавани в училище, или вкъщи) и да се чуди откъде ѝ е дошло.

Продължаваме с друга важна тема, за която обикновено си даваме сметка отново когато вече е късно – системата на пътната безопасност и колко много елементи от различни редове включва тя, за да е в действителност работеща. За управление на риска, а не на последствията, които твърде често са изгубени човешки животи, настоява в експертната си статия „Пътната безопасност отвъд знаците“ Симеон Иванов от „Екипът на София“.

Подобна сложна система от условия и правила за безопасност обикновено се изгражда и в социалната минивселена на платформите за запознанства. Тази седмица наш водач из онлайн стъргалото на мюсюлманските сайтове е Атанас Шиников, който ни разказва за практическата функционалност, но и за моралните гаранции за съществуването на въпросните форуми, стимулиращи срещи, раздели, но и трайни партньорства. Повече за непознатите у нас Muzz, Muslima, Salams, Baklava и пр. четете в „Тиндър/Миндър, халал, сайтове и приложения за запознанства“.

Съвсем в тон с криминалната лента, която денонощно се прожектира в главите ни през последните седмици, в рубриката „На второ четене“ Антония Апостолова ни представя роман за убийство: „Нощта на професор Андершен“ от норвежкия писател Даг Сулста. Но както се оказва, това не е скандинавска кримка, тъй като не престъплението и неговото разкриване са в основата на сюжета, а вътрешните колебания и сложни умишления на единствения свидетел.

Ако не сте били свидетели на живо на видеопоредицата ни, то сега може да поправите тази грешка, като се върнете към седми епизод на „Тоест разговаряме“ с Владислав Севов, в който водещият на редовната ни рубрика „Научни новини“ Михаил Ангелов коментира границите и възможностите на съвременната наука – от генетичното редактиране с CRISPR, през космическите изследвания и ваксините, до бъдещето на храните и добива им. Освен да гледате целия епизод в нашия YouTube канал, вече може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud.

За феновете на рубриката, които са проследили епизода на живо, има специален бонус – Михаил отговаря на допълнителен зрителски въпрос, свързан с промените в начините, по които ще отглеждаме храната си в следващите десет години.

Много по-кратък времеви хоризонт, само два-три месеца, има новото служебно правителство на България начело с Андрей Гюров, което положи клетва в четвъртък и от което се очаква да осигури гладкото провеждане на честни парламентарни избори. Според Емилия Милчева правителството на Гюров е

скроено по изпитаната сватбена традиция – нещо старо, нещо ново, нещо назаем и нещо синьо; засега е трудно да се прецени кое е в повече – старото, новото или синьото.

При всички положения обаче, твърди Емилия, волята на декемврийските протести срещу Борисов и Пеевски е чута и оттук нататък остава да видим дали това правителство ще се окаже „мост към нови коалиции“. Междувременно експресната оставка на вицепремиера Стоил Цицелков показа, че този кабинет няма да се размине с натиск от определени политически формации, както и от някои медии. А министърът на правосъдието Андрей Янкулов побърза да свика Висшия съдебен съвет на 26 февруари, за да се избере нов временен главен прокурор и да се реши веднъж завинаги проблемът с нелегитимно заемащия поста Сарафов. Повече по динамично развиващата се тема с новия служебен кабинет четете в „Боят настана“.

Над угнетяващите купчини от сериозни и ултрасериозни теми, които ни притискат и задушават от всички страни, и в новия 41-ви епизод Е.Т. прелита като пакостливия Пък, призовава към бойна готовност и за пореден път показва, че има много възможни интонации, с които да изречем гнева, болката и омерзението си.

И за да се върнем там, откъдето тръгнахме, а именно при трудното изкуство да скърбим и да уважаваме чуждата скръб, от сърце ви препоръчвам филма на Клинт Бентли „Сънища с влакове“ (по едноименния роман на Денис Джонсън). Пожелавам ви спокойна и светла събота с едноименната песен от филма на Ник Кейв и Брайс Деснър: