Едва преполовихме януари, а толкова много неща вече успяха да се случат с дата от 2026 година. Ако вече се чувствате така, сякаш сте преживели цял месец (или даже няколко месеца), това не е само ваше субективно усещане. Когато събитията връхлитат с такава честота, настоящето сякаш се компресира до миг, в който няма време за осмисляне на една новина, преди тя да бъде пометена от следващата.
И не е само времето. Дистанциите окончателно губят значението си, а икономическите и политическите трусове в различни точки на планетата резонират мигновено и едновременно в нашия дневен ред, сякаш и светът внезапно се е свил. Иран, Венецуела, Украйна, Газа, Минеаполис, Гренландия... са не твърде по-далеч от покрайнините на градовете ни и съвсем не в периферията на мислите ни.
В „Тоест“ обаче никога не се напъваме да вместим повече история в единица време, защото отдавна знаем, че това води не до по-богат опит, а до колективно задъхване и усещане, че бягаме на място, опитвайки се да догоним опашката си. Затова разглобяваме свръхнаситеното с информация ежедневие, търсейки тези парченца, които носят смисъл и имат значение за бъдещето.
А онова, което има най-голямо значение за бъдещето на всички ни тук, в България, е да разглобим и унищожим веднъж завинаги добре смазаната, но смазваща развитието на страната ни машина за избори на управляващите. Това може да стане само с невиждано и нечувано масово гласуване на предстоящите предсрочни избори. Защото иначе онези никога няма да допуснат машинно гласуване, никога няма да изпуснат контрола върху броенето, а тяхното си МВР ще продължи да си затваря очите пред изборните безобразия и купувачите на гласове. Повече по темата четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „В броячите е силата. Не, в гражданите“.
И ето! Доживяхме и новогодишното приветствие на Е.Т. в комплект със саркастичния ѝ коментар за събитията от седмицата. Видеото съдържа нездравословни дози груба действителност. Гледайте го на своя отговорност.
Толерантни ли сме един към друг? Как мислите? Да? Не? Зависи? Адски сме толерантни!, зашеметява ни още със заглавието на статията си тази седмица Светла Енчева. За да ни довърши с анализа си на последните резултати (за 2025 г.) от ежегодното национално представително изследване на обществените нагласи спрямо ЛГБТИ хората. Е, има и някои добри новини и тенденции. Аз пък си мисля, че ако темата някой ден излезе от режима на пропагандно-политическата експлоатация, обществото ни трябва да успее да я обговори и надрасне спокойно. Дано се случи по-скоро.
С политическия си анализ тази седмица Искрен Иванов се опитва рационално да обясни последните действия на администрацията на Тръмп, които ни изглеждат откровено безумни. И безпрецедентни само на фона на днешния контекст, но не и в рамките на историческите натрупвания, които често погрешно допускаме, че са останали безвъзвратно в миналото, а може би не са. Или продължават да имат своето влияние и днес. Може да прочетете повече в статията му „Да владееш или да не владееш? Как Западът се върна към началото на XX век“.
За Тръмп и САЩ няма как да не стане дума и в новия епизод на видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“, който ще излъчим на живо днес, 17 януари, от 16:00 часа в нашия YouTube Live. Защото събеседник на Владислав Севов ще бъде Йоанна Елми, авторка в „Тоест“ от началото на 2019 г. и водеща на рубриката „Гласовете на Америка“. В анкетата на епизода може да зададете предварителен въпрос на Йоанна и да довършите изречението „Американската мечта е...“.
Дори литературната ни колонка „На второ четене“ е уплътнена със свръхбагажа на новото трескаво ежедневие. И за съжаление – напоена с кръв. С неизбежните паралели между там и тук, тях и нас. Стефан Иванов е виновен за това – и Остап Сливински с неговия „Речник на войната“. Защото според Стефан
езикът е последното бойно поле. След като градовете са паднали, след като институциите са рухнали, след като идентичностите са разбити, остава още въпросът как ще говорим за това... Ще говорим внимателно, болезнено и честно. Ще говорим така, сякаш думите тежат. Защото тежат.
И още паралели... Този път със Сърбия, за която ни разказва италианката Джорджа Спадони в няколко статии от първо лице. Тази седмица публикувахме най-новия материал от поредицата ѝ, който е озаглавен „Какво става в Сърбия? Непредвидимото бъдеще“. Текстът завършва с констатацията, че за добро или зло друго бъдеще няма – с това разполагаме. Но го има очевидния намек, че все пак от нас зависи какво ще бъде то.
Струва ми се, че сполучливо допълнение към статията на Джорджа би било припомнянето на един кратък документален филм на вече над 20 години. Той е за един исторически импулс, изпълнен с много човешки, обикновени мечти, който сега можеше да се е превърнал в по-различно настояще, ако повече хора бяха повярвали в него и в собствените си сили за промяна.
„Няма народ, който да е направил погрешен политически избор и да не е платил цената за това“, ще чуете да казва Зоран Джинджич в този филм. Затова стига вече грешни избори!