„Лутанията на възпитаника Тьорлес“ от Роберт Музил

превод от немски Любомир Илиев, София: изд. „Атлантис“, 2023

Смятате ли, че думата „личност“ е старомодна?
Ако да, защо?
Ако не, кога за последен път я използвахте в изречение?

Думата bildungsroman се превежда на български като „образователен роман“,

но всъщност мисля, че далеч не става въпрос само за история, чието действие се развива в някаква образователна институция, а по-скоро за възпитание, израстване, изграждане на личността.

В него има елементи от философски роман, доколкото героят разсъждава върху своите ценности, има психология, има някакъв тип социология на общностите. Има сравнително малко сюжет.

В билдунгсромана често се разглеждат теми от морално естество,

четем в речника „Мериам-Уебстър“. Не е много лесно за филмиране – какъв нàглед имаме на човек, който стои и разсъждава? Старомоден жанр.
В най-хубавия смисъл на думата.

Защото онова, с което го замества пазарът, не е същото. Книгите за самопомощ, психологическата литература много рядко биха си позволили да съдят читателя – или този, с когото читателят би се отъждествил. Много е лесно да получиш отговор на някакъв практически въпрос, но не и на въпроса дали си подлец. Дали си извършил нещо непростимо. Това може би трябва да се търси в секция „теология“, в съответния раздел.

Възпитаникът Тьорлес от едноименния роман на Музил обаче има точно такъв проблем. Той има в себе си нещо, което не може да си обясни – нещо, което не би трябвало да съществува, както не би трябвало да съществуват имагинерните числа в математиката, корен квадратен от отрицателно число. Докато учи в интернат за синовете на аристокрацията (също като своя автор), той се оказва замесен в ситуация на човешко падение. И въпреки че много добре знае как да постъпи, той не го прави, а се оставя да бъде отначало свидетел, а после съучастник в едно издевателство, защото…

Всъщност не знае защо. В него самия има нещо, което му е недостъпно. Което не се поддава на начина, по който разбира себе си. Това ми се струва важно в разговора му с неговия все по-податлив на унижения съученик – как така за секунди променя представата си за себе си...

Става за секунди.
И ти би направил същото.

И ето тук е онова, с което романът става болезнено актуален. Защото Музил пита

как така можем да градим една представа за себе си, а после с лека ръка да я захвърлим и да направим нещо, което би трябвало да е немислимо?

Живеем във времето на социалните мрежи и на внимателно курираните с години публични образи, уж отчетливо важни за самите нас – и все пак толкова крехки във времена на пандемии, войни и какви ли не обрати.

Колко време „аз“ ще бъда „аз“?


Или картината просто ще се смачка, дойде ли време да пасне на оставащото ѝ пространство? И когато това се случи, ще имаме ли езика, с който да го изразим сами пред себе си?

Впрочем езикът на Музил, превъплътен в езика на Любомир Илиев, сам по себе си има терапевтична стойност. Любомир Илиев, както и Иглика Василева, за която ще стане дума по-долу, е част от онези преводачи, които активно поддържат и развиват богатството на българския език – не само като лексика, като синтактични форми, като музикалност на фразата и пр., а и с активния подбор на оригинали, които носят в себе си мощен езиков заряд – във време, в което прокрустовците на „книжния пазар“ са готови да орежат всичко по мярката на „всеобщо разбираемото“. Иди после че имай думи за неразбираемото в себе си. Несвоевременни и неверни – във висшия смисъл, ако вярваме на Музил от „Човекът без качества“ – слова.

„Мигове от живота“ от Вирджиния Улф

превод от английски Иглика Василева, София: изд. „Кръг“, 2023

Музил пише „Лутанията на възпитаника Тьорлес“ малко след като завършва учебно заведение, което доста прилича на описаното; героя му го занимават имагинерните числа в математиката, а самият Музил е учил за инженер; книгата е написана в началото на пътя на един от големите гласове на ХХ век.

Събраните в „Мигове от живота“ мемоарни текстове на Вирджиния Улф започват през 1907-ма, когато писателката е на 21 години, и свършват в края на кариерата ѝ; те са автобиографични не само в прекия смисъл – като регистрират определени събития от детството в Кенсингтън до средата в Блумсбъри, но и

лутанията на перото, изковаването на стила, възпитанието на езика. И на погледа.

Какво дели ранните мемоари на Вирджиния Улф в „Спомени“ от късните рефлексии в „Щрихи от миналото“? Първо, разбира се, възрастта и опитността на авторката – Спомените са ранен, а Щрихите – късен текст. Второ, адресатът – Спомените са писани за сина на сестра ѝ Ванеса, Щрихите имат за цел съхраняването на личната памет.

Впрочем интересно е, че и първите ѝ мемоари също не се появяват сами по себе си – на места те се оттласкват от мемоарите на баща ѝ Лесли Стивън от неговата „Мавзолейна книга“, която според Вирджиния никак не улавя образа на майка ѝ. Може би затова тя се захваща да рисува портрет, да обобщава, да окръгля, да осмисля. Прави го все още с езика на класическия роман от ХIХ век – език, особено подходящ за вместване на широката карта на опита в ограниченото пространство на съзнанието, както би казал Тьорлес.

Здравето му се влоши и онези похвали, които биха повдигнали духа му, се бяха забавили твърде дълго, както сам се оплакваше.
Но тя беше жена припряна и малко деспотична; до такава степен обсебена от собствената си пламенна воля, че не можеше да повярва, че друг е в състояние да свърши нещо по-бързо и по-добре от нея. Затова, когато дядо ти се разболя, тя не разреши за него да се грижи болногледачка…

Дори конфликтите в семейството, дори сложният период на неговия постепенен разпад след смъртта на майката изглеждат осветени, осмислени; рационализирани, макар и с насмешка. Топли и сурови, любящи и безжалостни, те предават един свят, който все пак се движи с бодрата стъпка на сюжета. Свят, все пак предназначен за очите на племенник.

„Щрихи от миналото“ е съвсем друга история. И не е само защото зрялата писателка вече владее цялата си писмовна мощ. Защото езикът, в който се отлага това минало, е по-близък до мисълта, до вътрешния монолог, отколкото до разказването на глас; трептящ, изпълнен с движение, импресионистичен в опитите си да улови мимолетното в целия му неочакван размах, емоционалната сила на случайното, което съставя тъканта на образа – десена на майчината рокля, играта на светлината, масичката… Масичката.

Историята в тези късни мемоари се различава и по това, че разказва нещо, което ранните са премълчали, скрили са – дали от племенника, дали от себе си, дали от евентуалните очи на обществото. Дали поради срам, дали поради нежеланието на Вирджиния да отправи конкретни обвинения към братята си. То няма място в нейния осветен, опрятен, рационален разказ.

Дори сега, в тази рецензия, се колебая дали е редно да го извадя като акцент от тази книга, въпреки че ме порази; страхувам се може би от езика на нашето време, който има навика да обръща историята, да вади такива факти и или да унищожава целия контекст около тях, или да им го подчинява;

страхувам се да пусна аналитици и коментатори на движението Me too в нейната „собствена стая“…

защото обясненията, които биха се породили, биха ползвали език, в който самата писателка очевидно не се побира. А именно: езикът на простите причинно-следствени връзки случка – психологически ефект, или психологически ефект – стил на писане.

В „Щрихи от миналото“ разказът е предметен – той тръгва от предмета, от червените и лилавите цветя по роклята на майката, от плисъка на вълните зад жълтия транспарант, от масичката, върху която е покачено детето – но не превръща човека в предмет, в обект, на когото се случват разни неща и той реагира като механична играчка. Езикът е този на духа, който ги изпълва.

Ето една от причините повечето мемоарни книги да са неуспешни, казва Вирджиния Улф.

Те изпускат човека, на когото са се случили нещата.

И ето какъв урок крие тази книга – не просто за мемоаристите, защото всеки е мемоарист, макар и наум. Как да разказваме живота си, без да изпускаме човека, на когото са се случили нещата?

„Призрак в гърлото“ от Дерън Ни Гриъфа

превод от английски Мария Змийчарова, София: изд. „Аквариус“, 2024

Дерън Ни Гриъфа като че ли си е поставила обратната цел – ако може, да разкаже история за себе си така, сякаш самата тя изобщо, ама изобщо не присъства там.

Първо, ежедневието на майка с три малки момчета, несвършващ списък със задачи и ръка, която ги изпълнява и отмята; една домашна икономика, в която и дума не може да става за „собствена стая“, когато времето е разпределено до последното търсене на дрешки втора употреба онлайн и продаване на вече умалелите, до подреждането и забърсването на поредното „обстоятелство“, до изличаването на героинята.

Тя изглежда изличена от нуждата, от принудата; но в същото време отказва помощ и сама създава свръхзаетостта, която ѝ позволява да отсъства от себе си. А когато заявява своята неутилитарна страст, тя се хвърля да разучава живота на поетесата от ХVIII век Айлийн Дъв – сякаш отново се крие зад друг, не заявява значимост за себе си, а за жените по принцип, за тази конкретна жена. Тя изтрива себе си дори в моментите, когато се бунтува срещу изтриването на женските имена от историята; дори в моментите, в които се опитва да възстанови справедливостта, като остави в историята само тях. Майката на Айлийн, сестра ѝ, самата нея.

Както можем да се досетим – превежда. Като сама не обитава „стаите-станци“ на поемата, а набухва думите като възглавници, за да помами духа на авторката да се засели в тях.

Присъствието и отсъствието тук имат много особен, телесен аспект. Както и всичко останало в тази книга.

Разказвачката може привидно да отсъства от собствената си история, но тялото ѝ е там: то ражда, гледа деца, отмята задачи и произвежда кърма, за да я превърне в карма – като я изпрати на млечни банки в помощ на чужди бебета в нужда. Докато самата героиня не ражда дете, което за малко не губи, докато не ѝ се налага да изцежда кърма за своето бебе в кувьоз. Заедно с други жени – в стая, наречена от самите тях „доилнята“.

Преди години попаднах изневиделица точно в такава ситуация. Бях съвсем нова в света на майките и ми се струваше, че съм участвала в динамична метафора – десет жени едновременно цедят мляко и го изливат в мивката. Все пак майчинството и по-специално кърменето са централни в християнската иконография – та напрежението между символ и реалност ми се струваше трагикомично. Твърде скоро разбрах, че в тази история има твърде много женска конкретика – и това някак я прави неважна за непряко замесените. Малко по-късно група жени започнаха да споделят и събират истории от родилното отделение с цел да предизвикат обществен отзвук, който да подобри практиките там. Не бих казала, че се получи. Вероятно затова повечето такива истории стоят незаписани или записани само в паметта на телата.

Дерън Ни Гриъфа обаче вижда тялото като носител на историята.


Тя казва, че поемата, по чиито следи е тръгнала героинята ѝ, е била записана в женски тела (докато в скрипториумите се е пазела само литературата, писана от мъже). Завещавайки тялото си на същия медицински университет, където някога е учила, тя планира да татуира на него поемата на Айлийн Дъв – да я татуира в бяло, сякаш е изписана с мляко.

С други думи, тази история е много по-сложна, отколкото изглежда. Героинята на Дерън Ни Гриъфа уж иронизира свещения статус на „майчиното мляко“, но все се връща към него; уж се самоизличава в името на семейството, но всъщност едва споменава мъжа и децата си; уж намира време за себе си, но всъщност и там не застава в центъра на това време, а поставя на свое място поетесата, от която се възхищава. Уж отвоюва от ежедневието си време за дух, а отново се връща към тялото.

Ако азът на възпитаника Тьорлес търси своите слепи петна, ако момичето от Кенсингтън и Блумсбъри търси своето присъствие в собствените си мемоари, то азът в тази книга е потаен, крие се от самия себе си, но е болен от копнеж по свободното, мощно себеизразяване. Такова, каквото плисва в самата поема, с която завършва книгата, в кийна-та на Айлийн Дъв.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Аквариус“ и „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни