Пламен Петров: Този свят не е за самотници

Казва, че никога не се е притеснявал да споделя идеите си. Че нямаме авторско право върху тях. Определя се като човек, който обича да мечтае и обожава барокова музика. Намира за увлекателно да издирва кодове в средновековното изкуство. И да се скита анонимно из непознати градове. Търси точките на обединение. Чете много и е сред хората с кауза, които успяват не просто да създадат екип, а и да го вдъхновят да разширява непрестанно териториите, в които взаимодейства с други изкуства.

Пламен Петров е директор на Художествена галерия – Казанлък и идеен двигател на множество инициативи, в които среща публиката с музиканти, поети, писатели или предлага лектории по различни теми. По следите на любопитството си той работи стотици часове с архиви, но казва, че невинаги има търпението да пише, да вкарва в научно обращение фактите, изкопчени от тъканта на времето. Разпнат е между почтеността на изкуствоведа, който трябва да публикува откритото, и радостта на откривателя, който продължава по Пътя: „Щом съм го разбрал, щом съм го узнал, понякога ми стига.“

Преди да се установи в Казанлък през 2021 г. и да поеме управлението на Художествената галерия в града, да експонира картината на Иван Милев „Ахинора“ в нарочна самостоятелна сграда, да защити докторантурата си и да работи в Софийската градска художествена галерия, да пише за няколко култови през последните десетилетия медии, Пламен Петров получава строително образование. Впоследствие учи история на изкуството в Националната художествена академия и завършва две магистърски програми – „Старобългаристика“ в Софийския университет и „Сравнително изкуствознание“ в Нов български университет. Негови кураторски решения са показвани в Париж, Виена, Берлин, Атина, Варшава и др.

Пламен Петров споделя, че е прекарал детството си на село, работил е с ръцете си и не са му чужди връзките нито със земята, нито с труда. Тъгува, че днес селата ни са територии, които забравихме и те се обезлюдиха, че губим страхопочитанието и обичта си към природата, от която всъщност зависим. И до ден днешен д-р Пламен Петров, изкуствовед и гражданин на света, по лична карта е избрал да се води жител на село Присово, Великотърновско – там, където като дете се е занимавал с театър и е започнал да пише.

Чувствате ли се екипен играч?

Да, държа много на екипността, особено в работата, която върша. Струва ми се, че тя [работата – б.р.] изисква голяма доза лудост и ако човек намери съмишленици, нещата могат да се случат. Ако играеш самонадеяно сам, си обречен на неуспех. Музейната работа и създаването на изложба са процеси и голяма част от свършеното при тях остава абсолютно невидима за публиката. Видимостта е само върхът на айсберга и по нея те оценяват. И макар че може да прозвучи черногледо, не вярвам нашата работа да промени държавата – така че ни остава удоволствието. Него никой не може да ни отнеме. Аз съм щастливец в това отношение, получавам непосредствени и неочаквани реакции от публиката. Но подводната част от айсберга – там е истинското приключение и само заради него работя.

Да променяме хората, не държавата?

Вярвам, че им помагаме да стават личности. Онова, което ни липсва днес, са личности. Хора има – и с големи сърца, и с малки умове, и обратното. Но личности, които да разпръскват смисъл и да увличат останалите – те най-трудно се намират напоследък в разпокъсаното ни общество. Всички социални платформи и подкасти създават възможността всеки да е собствена медия и това абсолютно замъглява важните, големите теми.

Вие сте неконвенционален играч в полето на изкуствата. Как се заплаща тази смелост?

Не мисля, че плащам висока цена, не се чувствам ощетен или недооценен, не очаквам награди. То е като при титлите в академичната среда – не бива да са цел, те са част от пътя. Високите оценки за мен са именно случайните ми срещи с хората и техните реакции. Когато пишех за L’Europeo или A-specto, ми се е случвало да видя жена в трамвая да чете мой текст и сълзите ѝ капят. Това беше ситуация – подарък. Тя не знаеше кой седи срещу нея, аз не знам и до днес коя бе тя. Срещнахме се на територията на словото.

Оценките и наградите обаче са наистина важни за институциите, за които работим, защото легитимират създадените от нас продукти. Така че се чувствам благословен и благодарен за хората, с които съм се срещал и работил досега – наистина имам шанса да правя това, което обичам.

Какво у себе си се опитвате да опазите?

Една хубава наивност, която се грижа да поддържам. Да вярвам, че нещата могат да се преобърнат. Зрънцето надежда, че всеки от нас, с малкия си принос, може да доведе едно по-смислено бъдеще, защото изкуството свързва.

Ще се хвана за името на проекта „Глад“, който в рамките на почти половин година, на 22 различни места в Казанлък, представи изложби на 23-ма визуални артисти. За какво сте гладен Вие?

Не мога да кажа, че гладувам нещо да ми се случи. Понякога съм разочарован, но на мен бързо ми минава, защото имам толкова много идеи и планове какво да направя, че често се шегуваме с екипа, че целият китайски народ да дойде, съм готов да му раздам задачи. Никога не съм се притеснявал да споделям идеите си, дори някой да ги реализира – това са различни погледи върху дадена тема.

Мечтая много. Ще ми се да видя българската култура на друго поле – тя заслужава да бъде изведена извън тесния потребителски кръг в България. Ние имаме какво да покажем по света, и е въпрос на общи усилия да се обединим и разбира се, самата държавна машина да провиди каузата. Струва ми се, че напоследък литературата ни започва да става видима по света, художниците ни до известна степен – също, но това е тяхно лично усилие, а не работа на институциите, за съжаление.

Глобалността на света ми харесва. Идеите пътуват, няма значение къде са позиционирани авторите. Когато отидох да живея в Казанлък след повече от двайсет години в София, приятели и колеги ме питаха какво правя там. Днес, особено след COVID, мисля, че скъсахме с понятия като „провинция“ и „център“, защото видяхме, че може да си навсякъде по света и да работиш. Моята работа има смисъл в Казанлък, защото се намирам в една по-малко разорана нива.

Мисля, че големият проблем на големите институции е, че там не влизат хора с енергия. Такива, които още имат желание да тичат – защото има страшно много работа, за която трябва тичане. Особено пък ако трябва да реформираш подобна институция.

Вие самият не се щадите?

С годините ставам по-предпазлив, по-разумен. Затова споменах онази наивност, старая се да я съхраня – вярата, че това, което съм започнал, ще стане, ще намеря средствата да го реализирам и че ще има полза за другите.

Имам способността да заразявам хората, да ги провокирам, да ги убедя, че можем да направим нещо заедно. Животът ми е пълен с превратности, но никога не са ме напускали желанието и потребността да бъда с другите, да споделяме заедно общи вълнения. След УАСГ се занимавах със строителство, докато не реших един ден, че активно искам да се посветя на журналистиката, и съвсем наивно похлопах на вратата на списание L’Europeo, от което в България беше излязъл само първи брой тогава. Главната редакторка Калина Андролова ми даде възможност да опитам, видя първия ми текст и каза, че за нищо не става, но имам талант. Показа ми кое трябва да се оправи. И до ден днешен това поле, полето на словото, ме привлича. Заради него записах през 2010 г. история на изкуството.

А територията, по която все още мечтая, е медиевистиката. Там ме възбужда фактът, че артистът не е заявен по нашия модерен начин. Не бива да отричам и ролята на Янко Маринов в това мое увлечение. Той е първият, който ми разкри необятната вселена на изкуството. Реално аз исках да се занимавам с театрознание заради познанията ми в областта на театъра, а и пишех за него във вестник „Демокрация“. Исках да науча още, но тогава Юрий Дачев ми подхвърли да пристъпя в ново поле. Така станах изкуствовед.

И до ден днешен съм готов да си тръгна от това, с което се занимавам, и да опитам нещо съвършено различно – това е едновременно най-голямата ми сила и слабост. Не мога да ходя на работа, трябва да обичам това, което правя. И ако не го обичам, се научавам, за да ме радва. Винаги съм бил такъв. Това, че в момента съм директор, е средство, функция.

Моята баба ме научи да чета, и нещо по-значимо – научи ме, че не целите са най-важни. Не постигането им, а как вървим към тях. Особено в работата, която работя сега, това ми е много ценно. Ние обслужваме една институция, ние сме нейните стопани в момента, но тя е съществувала преди нас и съм сигурен, че ще бъде много след нас. Сега се обръщам назад и виждам всички онези, които са работили за Художествената галерия в Казанлък.

Имаме ли основания да говорим вече за процес на децентрализация в изкуството?

Да. Виждам, че извън София се случват все по-интересни и много по-смислени неща. Центърът сякаш се задуши от събития – театър, представяния на книги, изложби, а и изисква друго поведение. Да не забравяме и че в останалите градове също има хора, които се нуждаят от културни полета.

Моята най-голяма награда е, че нашата галерия започна да се превръща в територия на доверието. От Явор Гърдев съм чувал, че в България най-добрата реклама е от уста на уста. Аз обичам да се губя в различни градове, пътувам анонимно, като пътешественик, и спомена ли, че живея в Казанлък, се е случвало да чуя добри думи за галерията. Това се дължи на всички нас, които работим там заедно.

Създаването на музей „Ахинора“ е вдъхновяваща история. Ваша е идеята в музей за една картина да експонирате творбата на Иван Милев в пространство, каквото тя заслужава. Ще ни разкажете ли?

Картината, освен с качествата си, е ценна и с историята си, която никой до този момент не беше разказвал. Тази жена е символ на националното, тя е принесена в жертва, за да бъдат обединени племената и да бъде създадена българската държава. Да, фикция е, но разказът за Ахинора на Николай Райнов, вдъхновил и картината, излага много съвременни проблеми: за половете, за мястото на жената в обществото. Картината, разбира се, е свързана и с огромната митологема коя е тази жена.

Създаването на музея е приключение, което вероятно се случи и заради инженерното ми мислене. Когато имам идея, аз започвам да обмислям детайлите. В тази сграда се помещаваше видеонаблюдението на града. Аз отскоро бях пристигнал в Казанлък, пиех кафе в кафенето отсреща, на едно площадно пространство, което също беше недобре устроено. Картината „Ахинора“ на Иван Милев по това време беше в централната сграда на галерията и нямаше как да остане там, защото се нуждае от специални условия за съхранение. При един разговор с г-жа Галина Стоянова, кмет на община Казанлък, я попитах чия собственост е сградата, и от нея разбрах, че е общинска. Предложих ѝ да създадем музей конкретно за една картина, хвърлих ръкавицата и тя каза: „Да го направим.“ За това съм страшно благодарен – важно е властимащите да провиждат възможностите и се радвам, че госпожа Стоянова прие идеята, прие тази лудост и отне само година и четири месеца да я реализираме. Оказа се, че мястото не е случайно, че историята му е свързана с живота на Иван Милев, макар и опосредствано. В този дом се е съхранявала негова картина, подарена от художника на стопанката на къщата, която през 1917 г. е откликнала на молбата му да му даде безплатно лекарства.

Светът е направен от истории, това е начинът да разкажем човека. Вие като изкуствовед го правите и през разбирането си за визуалните изкуства. През изграждането на линия на напрежение между зрителя и картината. Как обаче селектирате?

Понякога си позволявам да отлагам, да прокрастинирам. При мен обаче натискът от липсата на време успява да извади наяве качествени неща – вероятно защото във фонов режим съм мислил върху работата си. Цялата натрупана информация, емоционалност, тревожности и страхове оплождат с енергията си писането ми, така че накрая да доведа до съзнанието на публиката един разказ – дали през изложба, или текст. Поведението на световните музеи и изложбени зали напоследък също е такова: те вече правят отделни микроразкази. Микроразказите ни помагат да видим нюансите, защото, когато говорим за колосите, те изглеждат недостижими, но за да се появят фигурите на Микеланджело или Леонардо, преди тях е наслагван опитът на десетки други артисти.

Съвременното изкуство предполага да разчиташ на познание у публиката, не единствено на образи. Между гледащия и картината стои знанието, то е медиаторът. Друг е въпросът доколко успяваме да провокираме това общуване с публиката. Подходът при мен е да генерираш реакция у гледащия, не просто да изложиш и подредиш картини, с които фондът разполага.

Когато съчетаеш разказа за времето и изкуството с разказа за човека, зрителят вече съотнася. И тогава започва да вижда по друг начин. Затова на изложбите, които правим с колегите ми, се опитваме да показваме по-малко картини. Публиката е преуморена от образите, които непрекъснато консумира от екраните си. Те затлачват сетивата ни.

Ако трябва да направим снимка на днешния ден, как бихме изглеждали ние от дистанцията на времето?

Склонни сме да драматизираме, да воюваме с настоящето. И това сигурно е нормално, но отблизо живеенето винаги ни изглежда катастрофално. Колко пъти обявявахме смъртта на изкуството?! А то все не умира. От дистанцията на времето днес сигурно би бил един прекрасен ден, в който сме имали възможност да общуваме.

Аз самият обичам да срещам различни хора, преживявал съм почти сюрреалистични неща, когато живеех в София и обичах да се „губя“ по улиците ѝ. Общувал съм с бездомници и съм научавал невероятни неща от тях, те имат нужда да говорят. След това с години ме преследва емоцията от подобни разговори.

В този живот сякаш всичко ми се дава като подарък, срещал съм хора, които са ми подавали ръка като ангели и са помагали да реша проблем, с който не съм знаел как да се справя. Чувствам се благословен и вярвам, че само заедно можем да правим големите крачки. Този свят не е за самотници. Не и в създаването.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.