Световният мир не може да бъде запазен без съзидателни усилия, пропорционални на опасностите, които го грозят.
Тези думи произнася френският външен министър Роберт Шуман на 9 май 1950 г. – момента, в който се ражда идеята за Европейската общност за въглища и стомана. Краят на Втората световна война бележи края на европейските илюзии, че световният мир може да бъде постигнат, без да съществуват правила, с които той да се опазва.
Бившите колониални империи, владели векове наред глобалните ресурси и наложили правото на силата по всички континенти, са поставени на колене между двете суперсили – САЩ, които се превръщат в глобален кредитор на целия свят, и СССР, който разполага с близо тримилионна армия, готова да окупира останалата част от Стария континент.
Неслучайно в декларацията си Шуман поставя две условия за обединението на Европа: икономическата интеграция, с която най-сетне да се сложи край на френско-германското съперничество на континента, и подхода step-by-step, който предполага постепенно интегриране на европейските държави в едно цяло.
Днес Европа отново е обединена, но някак си безсилна да се противопостави на войните, които Великите сили водят, за да придобият глобално надмощие. Парадоксално, но не неочаквано, по-голямата част от човечеството избра да живее отново в условията на надпревара, а не на мир.
Какво стана с европейската стратегическа култура?
Стратегическото мислене на Европа винаги е било имперско – факт, видим както от историята на нашия континент, така и от стремежа му да се обедини. Проявленията на тази стратегическа култура придобиват различни форми, като се започне от Римската империя и нейната концепция за Mare Nostrum, мине се през средновековната идея за Imperium Christianum и се стигне до стремежа на европейските владетели да обединят Европа под своята корона.
По правило такъв тип геополитическо мислене неизбежно води до свят, в който войната се превръща в основен инструмент на държавната политика. Вестфалският мирен договор, Виенският конгрес и Версайско-Вашингтонската система от споразумения така и не успяват да победят европейския порив към власт, в който сякаш дреме сянката на древногръцкия стремеж към колонизация и опознаване на останалия свят.
Какво се промени след самоубийствената Втора световна война в Европа? Не, причината Европа да загуби бойния си дух не е само в разделението на Германия и поставянето на ресурсите ѝ под контрола на Европейската общност за въглища и стомана. Тя е в преосмислянето на имперската идея като цяло.
Идеологическият флаг на този преломен момент може да бъде открит не в Декларацията на Шуман, а в творчеството на Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно, които полагат основите на диалектиката на Просвещението. Тази система от идеи цели да противодейства на старите доктрини за създаването на Свещена римска империя или за възстановяването на Древния Рим, тъй като Хоркхаймер и Адорно виждат в тях причината за възхода на националсоциализма и расистката му политика.
В следващите десетилетия диалектиката на Просвещението постепенно залива Европа, формирайки европейската интеграция като светски, напълно автономен от религията процес, чиято крайна цел е икономическото, а не политическото обединение на Общността. Крайната цел се състои в окончателното лишаване на западните общества от имперското им мислене и провеждането на мирна културна революция, която да промени стратегическата им култура завинаги.
В САЩ тези идеи не успяват да пробият до края на Студената война поради силното пуританско крило в американската външна политика и необходимостта от сдържането на СССР. В Европа обаче те проникват изключително лесно, което кара европейските елити да предлагат смели проекти за политическо обединение, които така и не биват реализирани. Пример в това отношение е опитът на държавите членки да създадат Европейско политическо сътрудничество, което в крайна сметка става факт през 70-те години на миналия век, но се свежда единствено до създаването на общи механизми за неформални консултации в Европейската икономическа общност.
Но дори когато европейският проект е спасен благодарение на Единния европейски акт и възкръсва като Европейски съюз с Договора от Маастрихт през 1992 г., гласовете на политиците, които повдигат въпроса за създаването на европейска армия, биват заглушени заради опасенията от завръщането на европейския национализъм.
Така след края на Студената война европейската стратегическа култура окончателно се разпада на отделни национални единици, които въпреки разширяването на ЕС все повече се отдалечават от завета на европейските бащи основатели.
Възможно ли е европейската стратегическа култура да бъде съживена?
Разпадът на европейската стратегическа култура поради невъзможността на Европа да създаде собствена армия е сходен с началото на упадъка в хегемонията на САЩ, които след края на Студената война постепенно губят усещането къде са границите на тяхната сила. Изчезването на СССР от картата на света и отпадането на необходимостта от идеологическо сдържане превръща Запада в най-силният актьор в системата на международните отношения, като същевременно полага основите на неговия упадък.
Причината е, че когато нямаш срещу какво да се бориш, лесно се увличаш от собствената си възможност да проектираш сила в глобален план. В този смисъл имперската метафора е най-неподходящият начин да опишем САЩ и Европа след разпада на СССР. Империите не проектират сила просто като я налагат, но и като конвертират нагласите на завладените територии, асимилирайки културата им.
Все едно да кажеш, че за няколко години българите станаха толерантни европейци по манталитет или пък предприемчиви, работещи хора, подобно на американците. В много отношения изкуственото създаване на постсоциалистически елити разора почвата за поникването на хибридни модели на демокрации, чиито последствия виждаме днес.
Александър Нуцов
В този смисъл упадъкът в европейската външна политика започна, когато ЕС се опита да се върне към имперското си мислене чрез трансформирането на нагласите и културните ценности на своите държави членки. Така се сбъдна историческото пророчество на диалектиката на Просвещението: че Европа ще се завърне към имперското си минало, както и САЩ, които направиха няколко несполучливи геополитически експеримента в Близкия изток.
Ето защо първата стъпка към истинското обединение на Европа и Запада е именно отказът от стратегическата култура на империализма, която цели овладяването на цялото земно кълбо под флага на една идеология. Ако се замислим, така се провали и СССР и можем само да се надяваме, че Европейският съюз няма да допусне същата грешка.
И тук идват следващите крачки за изпълнението на тази цел, при които трябва да сме наясно с една много важна разлика – отказът от империалистката стратегическа култура не следва да се търси нито в крайнолевите, нито в крайнодесните идеологии на нашето време. Да се откажеш от такова мислене означава две неща. Първо, да спреш да изнасяш ценности, опитвайки се да ги наложиш по цялото земно кълбо, претендирайки, че те са универсални, общовалидни и носители на мир. Второ, да загърбиш расизма, ксенофобията, антисемитизма и всички пороци на миналото, които спиралата на историята е осъдила на трибунала в Нюрнберг, в съдебния процес срещу Айхман и на международните трибунали срещу геноцида в Руанда и Сребреница.
Пътят към постигането на тази цел минава през секуларизацията на европейската политика и проектирането на сила в рамките на европейската отбранителна идентичност единствено в Западното полукълбо. Уви, това неизбежно ще наложи както свиването на средната класа в Европа, така и отказ от по-нататъшно разширяване на ЕС. За жалост, на много от тези цели днес се гледа с огромна доза недоверие и дори скептицизъм, тъй като идеологическият порив, за който говорят Хоркхаймер и Адорно, очевидно отново е обзел Стария континент.
И все пак къде е днес Европа?
Нашият съюз днес е вплетен в рамките на геополитическата надпревара, като европейските елити дори не подозират, че невъзможността ни да се защитаваме е добра новина както за Китай и Русия, така и за САЩ. За да създадем отбранителни способности, са необходими преди всичко много пари, но най-вече формиране на нова стратегическа култура, която да положи основите на федерализацията на Европа. Важно е да подчертаем, че за да се предпази от „изкушенията“, за които говорят Хоркхаймер и Адорно – неоколониализъм, културна хегемония, ценностен универсализъм, реакционен традиционализъм, – ЕС следва преди всичко да се федерализира икономически и военно, а не политически.
Политическата интеграция на Европа може да се окаже опасен ход, който да я върне обратно в 30-те години на XX век, а и обективно погледнато, толкова голям политически консенсус все още няма. Статистиките сочат такъв консенсус единствено в Прогресивния алианс на социалистите и демократите, а в Европейската народна партия нагласите са по-скоро разделени. По сходен начин стоят нещата в Германия и Италия, където общественото мнение е разделено, а значителен дял от французите все още не смятат, че Европа е готова да се федерализира.
Искрен Иванов
Официалните данни на Евробарометър не показват широк обществен консенсус за по-дълбока политическа интеграция. В ключови държави, като Германия, Италия и Франция, подкрепата за ЕС остава колеблива, доверието към институциите е около или под 50%, а мнозинството от гражданите не смята, че ЕС се движи в правилната посока. Дори при висока подкрепа за отделни общи политики – като европейска отбрана – липсва обществена основа за скок към федерална политическа структура.
Следователно, за да се избегне изкушението на идеологическите крайности, е добре Европа преди всичко да се погрижи за своята икономическа и военна интеграция, което ще примири различията между крайнолеви и крайнодесни и ще положи основите на по-силен и обединен политически съюз.
От друга страна, бързата федерализация на ЕС, паралелно с трупането на военна мощ, ще го превърне в нова империя, която ще може да използва силите си не само да се отбранява, но и да напада. Поляризацията в европейските общества ще засили разделението в страните членки и ще създаде политически климат, подобен на американския, заменяйки терористичните атентати с постоянни сблъсъци между европейците, които могат да доведат до появата на мощни дезинтеграционни процеси в Общността. И така, в един момент „лекарството“ може да се окаже дори по-лошо от болестта.
И накрая, нека си дадем сметка, че за държави като нашата оцеляването на ЕС е въпрос както на националната ни сигурност, така и на съхраняването на собствения ни икономически суверенитет. Европа е оцеляла, защото се е реформирала и само една мащабна реформа в учредителните договори на Общността може да открехне вратата към преодоляването на демократичния дефицит в европейските институции и възвръщането на доверието в тях.
Искрен Иванов
България и Източна Европа като цяло могат да се превърнат в мотор на тези процеси, тъй като според някои изследвания Централна Европа и Източният фланг се справят много по-добре с вътрешната си сигурност, отколкото западните ни партньори, и това е отразено и в препоръките на американското правителство. Източноевропейците, които в продължение на години бяха обект на предразсъдъци и дискриминация от страна на останалите държави в Общността, днес може би държат ключа за възстановяването на Европа преди всичко като зона на сигурност и стабилност.
Уви, винаги стои и предупреждението на Хоркхаймер и Адорно, че свръхфокусирането на Източна Европа повече върху историческата справедливост, отколкото върху свободата, може да доведе до тоталитаризъм – единствената по-страшна алтернатива на империализма. И никоя източноевропейска държава не е застрахована от такова развитие, ако бъде оставена в европейската периферия като „мост“ между Изтока и Запада.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни