„Няма места.“ Журналистиката след журналистите

Мария Цънцарова я няма в ефир вече месец. За това време: 

• Соломон Паси нахока Цветанка Ризова в собственото ѝ предаване, че си позволява да го прекъсва с въпроси, и я прати да си пие водичката и да мълчи. На виден евролиберал като Паси дори няма да му доглеждаме този снизходителен сексизъм. А и явно това е новото атлантическо модерно. 
• И Доналд Тръмп се скара на репортерка от CNN, че никога не му се усмихва. Тя го питаше за досиетата „Епстийн“, където няма много поводи за усмивка, особено ако си Доналд Тръмп, споменат над пет хиляди пъти. Но разбира се, темата колко точно трябва да е услужливо любезна една жена в Белия дом, съвсем логично измести въпроса какво общо би могъл да има най-овластеният мъж на планетата с доказана мрежа за сексуално насилие и трафик на жени и непълнолетни. Как не се е сетил да им сложи по една вода Тръмп на репортерките и да ги пои като Паси?

• „Капитал“ спаси Бойко Борисов от въпросите на Полина Паунова. Което потвърди неписания закон за асиметричната изгода на договарящите се с Борисов: никога няма win-win! Ако печели, печели само той. В най-добрия случай губят и двете страни. Затова, моля, спрете да се договаряте. Вълкът никога не е сит. И агнето никога не е цяло. А някои медии, надявам се, все още имат повече за губене от едно интервю с партиен лидер, пък било и веднъж на 20 години. 
• Koводещата на Митьо Маринов в bTV не успя да спаси Влади Горанов от въпросите по „Магнитски“ (зададени видимо извън „уговорката“ и в последната минута, но все пак зададени, да не бъдем максималисти). А Митьо да внимава с чашите. 

• Румен Радев даде първото си интервю като не-президент и не отговори на никакви въпроси. Даже нямам и второ изречение за това дълго чакано медийно събитие. 

• Няма кой да пита и нашия и.ф. служебен премиер защо вкарва в България в някакви неясни международни съюзи, докато е в оставка и преди още да сме му запомнили името – и на него, и на въпросния съюз. 
• Няма и къде да бъде питан. Асансьорът в парламента осиротя, откакто Бойко Борисов тръгна на медиен тур за предизборно изпиране с приемливи за него журналисти, а Делян Пеевски изглежда да е върнал заводските си настройки и вече кара само с писмени съобщения, оставяйки множеството си други говорители (слави-тошковци, зафировци и възрожденци) да говорят с неговия глас по темите, които са му важни. 

Ще кажете, защо ви занимавам с тези вехти медийни наброски от изминалия месец, като днес всички искат да знаят само за Туин Пийкса в Петрохан. Има връзка, обещавам. 

И липсата на Цънцарова е част от отговора на тази загадка. 

Аз се сещам за нея често. Не ми е близка приятелка. Не съм ѝ била и редовен зрител, ако трябва да съм съвсем честна. И все пак липсата ѝ смятам за проблем. Не неин – наш. На всички тези, които отдавна не включваме телевизора сутрин, и на тези, които по навик включваме да видим „заместниците“ и пак така по навик може би оставаме. 

Рейтингът на „Тази сутрин“ след Цънцарова показва, че журналистите се уволняват, предаването си върви. А като добавиш и пропуснатите ползи, които тия, питащите журналисти, очевидно носят на корпорациите майки, и тя, сметката, съвсем излиза. Ето минус една Мария Цънцарова например, освен че е плюс една вероятно не особено висока заплата за bTV, за компанията собственик – PPF, може да донесе милиарди от държавата под формата на мотриси за БДЖ (PPF Group е мажоритарен акционер в Skoda Group – б.р.). 

Договорът за половин милиард евро с българското правителство беше подписан още преди на Мария да ѝ предложат подкаст и докато официозите на Пеевски вече ѝ чертаеха пътната карта – че била уморена и имала нужда от ново амплоа. Даде ѝ се в края на 2025-та. А всеки момент чакаме и първия влак по сделката, може да е брандиран в цветовете на „Тази сутрин“. За благодарност! Но разбира се, уволнението на Цънцарова няма нищо общо с това. То, както всички разбрахме, е заради употребата на неподходяща чаша. 

Резултатът е още едно опразнено столче, още един нормален журналист по-малко. 

Не герой, не безгрешен, не идеален, със сигурност не симпатичен на всички. Но журналист. Обикновен журналист. Който работи да задава въпроси и да говори истината в лицето на властимащите (speak truth to power). To comfort the afflicted, and afflict the comfortable, както се казва в онзи американски идеал. 

Фразата е сполучлива игра на думи на английски. Но може да я напънем и на български: 

да дава сила на уязвимите и да прави силните уязвими. 

Това разбиране за журналистиката идва от Америка в началото на XX век. И понеже вече е дефицит и там, а тук ние не помним нищо преди Петрохан, камо ли събития от миналия век, затова да припомним:

През ХХ век в Америка журналистическата професия преживява важен завой. Надживява първородния си грях – партийна преса, създадена, за да пропагандира политически идеологии. Минава и през бурен пубертет – модела на т.нар. penny press – евтината, масова, сензационно-таблоидна медия на XIX век, ориентирана към жълти заглавия и бързи продажби. 

С индустриализацията и първите големи корпорации, но и със задълбочаващите се социални неравенства, в Америка идва нов прогресивен модел: викат му muckraking – буквално журналистика на ровенето в калта. Журналистика, която ясно осъзнава ролята си да показва неща, които властта иска да скрие. Защото за всичко друго вече си има пиар (по Оруел). 

Това е фундаментът на зрялата медийна индустрия и на разбирането за журналистика, превърнало се в един от темелите на западните демокрации на XX век. Идеята за куче пазач. Четвърта власт и всички онези красиви клишета, които, макар и може би твърде хубави, за да са истина, са причината много от нас – деветдесетарските деца на промяната, да изберем тази професия. 

Идеята на теория

Тези с парите ще плащат, за да стигат до публиката ни, мислят си в елитния клуб на вестникарските редактори от онова време. Те пък (вестниците) ще гледат да доставят качествена публика на тези с парите, а на публиката – качествено съдържание, което да я прави информирана и самоуправляваща се. Като внимават тези с парите по възможност да не пипат в съдържанието, нали... 

Воденето на тази битка никога не е лесно и изисква сериозно балансиране между често еднакви по сила и различни по посока интереси. 

Започват я стари вестникари, за които медиите са идентичност, семеен бизнес, занаят и призвание. И в онези му ранни години търговският модел на медиите изглежда да работи. Това са романтичните времена, в които журналистиката ясно казва: „Да, ние ще трябва да сме част от пазара, но за да има място за нас на този пазар, ние не можем да сме негови слуги. Ще трябва да служим преди всичко на обществото, на публиката.“ А тогавашната публика, освен всичко друго, си и плаща (купува си вестника). 

Останалото е история – от разследвания срещу расовото насилие, индустриалната експлоатация, корпоративните монополи до маккартизма, „Уотъргейт“ и „Досиетата Пентагона“. 

Но днес сме в края на историята. Че и отвъд. Благодарение на телевизията журналистиката стана и по-масова стока, и по-кратка, и по-бърза, и по-интересна, и по-влиятелна. 

Но и безплатна. 

С навлизането на интернет, социалните мрежи и смартфоните вече всички са журналисти, но в медиите вече нищо не е вярно, но пък всичко е възможно. Обърна се и потокът на парите. Огромната част от рекламите вече не финансират създаващите съдържание, а изтичат в биткойн портфейлите на шепа технологични батки. И така и на Запад, и на Изток бизнес моделът, създаден през XX век, се чупи и поставя големия въпрос:

какво могат да продават медиите днес? 

Информация? Tрудно. Тя отдавна е безплатна и в такова изобилие, че вече предизвиква обратна реакция – информационно претоварване и умора от новините. 

Доверие? Сигурно. Но и това беше до време. Алгоритмите така ни опаковаха на принципа „свой–чужд“, че вече всеки има своя персонална истина и се доверява само на нейните високоговорители. 

Отборите на разделението

Балони и ехо стаи, в които ни сортират. Звучи като живот в сайфай и в кланица едновременно. А всъщност става въпрос за един обикновен ден в социалните мрежи. Александър Драганов обяснява кой ни противопоставя едни на други и чак толкова дълбоки ли са пропастите помежду ни.

ТоестАлександър Драганов

Накрая остана само търговията с влияние. Зад тезгяха на медиен бизнес да се търкат билетчета за други, далеч по-доходоносни предприятия. 

И ако моделът на обществено отговорната, макар и комерсиална журналистика беше внесен у нас от Запад в началото на този век, то за завръщането ѝ към ролята ѝ на обслужващ персонал – политически и/или корпоративен, ние, нелегалните деца на комунизма, имаме още какво да дадем. И даваме! 

Тук вече превъртяхме клишето „как ще ги стигнем американците“. Докато гледаме как либералната демокрация се разпада пред очите ни, Доналд Тръмп (безспорен талант в събарянето сам по себе си) има какво да научи от ходещия да се снима с него Бойко Борисов. Ако въобще първият се сеща кой е вторият, дето ни проглуши ушите, че му бил седял пред камината и отнесъл три тупаника по врата (Булгар, булгар!). 

Ту-тууу! И Тръмп им се показа

Идва празникът на възкресението и опрощението, а с него и един тон „умни слова“, чрез които в шеги и закачки ни се съобщи, че бялото е черно, корупцията е добродетел и справедливостта ще възтържествува, защото ние пак нещо не сме разбрали. Ето какво е разбрала Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Любопитно е да се види, че голямото срутване на България в класацията „Репортери без граници“ започва през 2008 г. Преди това сме си на средноевропейски, даже завидни позиции. Финансовата криза и оттеглянето на чуждите инвеститори – първо от вестниците, после и от телевизиите – се сочи като основния фактор за този буквално вертикален срив, запокитил ни в периода до 2016 г. на печалното 113-то място по свобода на словото (най-ниското за страна от Европейския съюз). Наложете периода на управление на ГЕРБ върху тази историческа линия, както и траекторията на медийни придобивания от групата на Пеевски – и изводите се налагат от само себе си. 

Какво пък толкова прави ГЕРБ на медиите? 

Нали според Бойко Борисов „в България свободата на словото е толкова свободна, че трудно се сравнява с другите държави“. През 2021 г. като премиер на държавата с най-несвободни медии в ЕС на пресконференция във Виена Борисов без свян обясни на чужденците: 

Най-големите медии в България се държат от големи чуждестранни компании. bTV се държи от чешкия гражданин г-н Келнер, който купи и съответно нашия мобилен оператор. Нова телевизия беше закупена от една от най-големите групи – „Юнайтед“. По никакъв начин несвързани с нас. 

Така е – формално. Само няколко десетки вестници и сайтове бяха тогава все още свързани с Пеевски и майка му, ама после и това се оправи, през същата тази „Юнайтед“, дето няма нищо общо с Борисов. Но и не беше това въпросът на австрийските журналисти. Само няколко години по-рано сделката за Нова телевизия ясно беше осветила ролята на държавата в контрола над формално независимите национални медии. Конкретно, през 2018 г. „независимият“ регулатор Комисия за защита на конкуренцията, с членове, назначени по времето на Борисов и изкарали цял един допълнителен и.ф. мандат в нарушение на закона, реши, че Нова телевизия не може да се продаде на чешкия консорциум на Келнер заради риск от монопол. Пак тази комисия, оглавявана от Юлия Ненкова – майка на депутата от ГЕРБ Александър Ненков, не видя никакъв проблем в същата сделка за същите пари, когато купувач стана Кирил Домусчиев няма и година по-късно. Явно проблемът не беше в сделката, нито в пазарното господство. А в това управляващите да си харесат купувач.

Толкова за ролята на държавата. Схемата с рейтингите, натиска над рекламодатели и ролята на правителството в разпределението на евросубсидиите за медии ще я оставим за друг път. 

Но някъде там, в дългото и сложно обяснение на отношенията медии–власт през последните 20 години у нас, е скрит отговорът на въпроса 

защо никой нищо не разбира от истеричното отразяване на криминалния случай в Петрохан.

Едно престъпление, което отвори отново голямата тема за липсващата държава. Държава, институционално изчегъртана от самата себе си и импотентна да изпълни основните функции, заради които съществува. Като почнем от службите за сигурност и правов ред и стигнем до социалната и образователната система. А медиите са съответни. Обществените реакции – също. 

Няма да знаем какво, по дяволите, става в Петрохан, защото Цънцарова и много такива като нея вече ги няма в мейнстрийм журналистиката. С дребни изключения, основно в малки, трудно оцеляващи и недофинансирани независими издания, в медиите вече няма журналисти. 

По телевизорите вече има прокурори. А в прокуратурата – разказвачи. 

Бойко Борисов дълго обещаваше, че като се умори да ни управлява, ще стане я карикатурист, я разследващ журналист. Закъсня. Изпревариха го. Българският и.ф. Дейвид Линч, в момента по съвместителство обитаващ кабинета на главния прокурор, излезе на третия ден на тройната смърт, тури едно „Туин Пийкс“ на цялото разследване и остави медиите да го преразказват с подадени им чужди думи като свои. 

Стигна се дотам по Нова телевизия да искат от майката на един от загиналите да покаже личната си карта в ефир, след като са я поканили за интервю. Прокурори, казвам ви. И между тях – цивилни полицаи с микрофон. 

Само ако така зорко следяха за собствените си биографии, сигурно нямаше да допуснат на мястото на Цънцарова да седне Гергана Венкова – бивша пиарка на „Пирогов“ и лице на ТВ7 от времето, в което Пеевски и Цветан Василев бяха още баща и син, а Бареков – назначен от тях за шеф, преди да бъде назначен за политик. 

Или пък нямаше да допуснат сега на нейно място да идва Богомил Грозев – бивш шеф на общинско предприятие в Пловдив, назначен без конкурс по времето на кмета от ГЕРБ Здравко Димитров и още по-бивш телевизионер, преминал и през bTV, и през Нова без някаква особено дълбока журналистическа следа. Днес – поредно доказателство за дългата скамейка на вече много видимото публично-частно партньорство между власт и медии. 

Днес у нас медиите трябва да избират – могат да имат или журналисти, или ресурси. Не може и двете. Професионалистите от телевизиите от години са изтласквани в YouTube или в лайфстайла. 

„Няма места“ 

Така беше обяснила една (и тя вече бивша) телевизионна началничка преди време. Питали я защо не покани в bTV Миролюба Бенатова и Генка Шикерова след отстраняването им от Нова телевизия. „Няма места“, отговорила. И така, понеже няма места, няма Миролюба, няма Генка, няма Ани Цолова, няма Милен Цветков, няма Сашо Диков, няма Иво Инджев, няма Светла Петрова… Няма опитни колеги с памет, опит и познания в ресора (който и да е ресор!), които да са оцелели срещу политическия произвол в големите медии. Малкото останали с опит и познания вече се срамуват да предават прокурорските разкази като истина. В резултат на което и на тях им е отрязан достъпът до информация и източници. И са трудоустроени там, където поне ще пречат по-малко. 

Това е резултатът от дългогодишна депрофесионализация. 

Система, която приоритизира лоялността пред моженето. Гъвкавостта пред стандартите. Съобразяването пред отстояването. Умението да се наведеш, докато премине бурята. Да приемеш, че тука е така. Все пак това са „частни корпорации“, ще си правят каквото си искат и ако не ти харесва, лайфстайл предавания дебнат отвсякъде. 

Да, ама не. Защото тези частни корпорации имат обществена функция, вменена им със закон. Националните телевизии имат лицензи, които ги оставят да печелят от ограничен обществен ресурс, какъвто е честотният спектър. Срещу това да печелят пари от този ресурс на данъкоплатците, корпорациите са приели, че ще вършат работа и на обществото. Не само на акционерите си. Това е двойната лоялност, която прави тази професия различна от всички останали в сферата на услугите. Не е плод-зеленчук, както обясни в ефир преди време Красимир Гергов, тогава вече явен миноритарен собственик на bTV. 

Не, журналистиката, даже комерсиалната, и даже в частните медии, не е плод-зеленчук. И химическо чистене не е. 

Нито друг вид услуга, от която клиентът трябва да си тръгне доволен – бил той държавна институция, бизнес, работодател или зрител. Тук клиентът невинаги има право. Даже и зрителят. Който също често не харесва истината. 

Петроханската история ни показа и това. В един крайно поляризиран свят никой вече не иска да си разваля добрата история с факти. Особено ако те му пукат балона. 

Натикани зад алгоритмична бодлива тел, фактите се оказаха общият проблем на всички агитки. 

Това вече прави нормалната журналистика, която не работи за фенове, а за информирани граждани, не просто трудна за оцеляване, ами направо излишна. 

Така че журналистът служи на редакцията си, но отговаря пред професионалния си компас и усещането си за обществена отговорност. Звучи патетично. Може да е непостижим идеал. Като онези на старите вестникари от началото на тази история. Но стремежът към най-добрата възможна версия на истината трябва да се пази. Иначе професията започва да боли. И отвъд личната болка това далеч не е личен проблем. Когато няма място за Марии, винаги се намират места за Гергани. Така разказвачи стават и.ф. прокурори, а и.ф. журналисти приемат, че са плод-зеленчук или каквото друго поиска корпорацията – прокурори, политици, евродепутати, пиари. Така Ивка Бейбе става най-закономерният политически коментатор на Изборния кодекс по Нова телевизия. А шефът на новините може да е всичко – от кебапчия до кандидат-кмет. 

Това е нивото на журналистите, останали да ви разказват важните истории от големия екран. Това е и нивото на прокурорите, които ги разследват. Всеки прави каквото не може.

Има и едно-две изключения. Няма да ги споменавам, да не ги урочасам. 

И не, няма да разберем какво се е случило в Петрохан. По новините ще ви кажат това, което са решили, че трябва да вярвате. Журналистиката може и да оцелее, ако някой усети нужда от нея. А дотогава ще научваме „истината“ от прокуратурата. А шефовете на прокуратурата ще си имат и шефове на новини. Службите ще са медии. А медиите – службица. 

Обратно в Америка, тръгнала от идеята за журналистиката „без страх или пристрастие“ (no fear or favor). Тия дни The Washington Post осъмна с близо 30% съкращения.

Масовите уволнения на журналисти са поредният трус след години на вътрешно напрежение и натиск от собственика Джеф Безос за промяна в редакционната линия в услуга на Тръмп. И той си има своите „мотриси“ за разкешване. Неговите поне са за доста повече пари. И поне не се крие зад чашите на журналистите и други небивалици. Явно независимо от мащаба, когато бизнес интересите опрат до авторитарния нагон на властта, журналистиката винаги пие една студена вода. Докато демокрацията умира в тъмнина, както все още пророчески пише в челото на изданието. И да, няма да знаем какво се е случило. Стъмва се.