Наско, имам нужда от твоята помощ,

получавам преди време съобщение в служебната си поща. Поглеждам кой ми пише, и изтръпвам. Регионалният мениджър по сигурността за Източна Европа и Близкия изток. Никой не обича да си има вземане-даване със сигурността, дори и в ИТ сектора. Имат си репутация, подобна на отдел „Човешки ресурси“. Не е добре да те търсят просто ей така. 

Моля те, виж приложените снимки и ми кажи какво пише на тях. На арабски е и е от служебния паркинг. Ако може днес, че пътувам в командировка и ми е важно да знам. 

Аха, добре. Отварям снимката в приложението. Определено е на арабски. Графит с много несръчен, тромав и грозен почерк, ъгловати, удебелени букви, издраскан с нещо твърдо върху бетонната стена на паркинга. Много лоша снимка, с ниска осветеност. Увеличавам я и веднага прочитам. Не пише „Хамас“, особено актуално с оглед на последните събития около Израел, или „Освободете Палестина“, нито пише „Джихад“. Не е „Аллах“, нито пък нещо романтично, например „Али обича Фатима“. 

[Една определена анатомична част] на майка ти. 

Това пише. Толкоз. Ако трябва да перифразирам любим разказ за мухата в писоара, тук няма да видите снимките и да разберете какво точно казва надписът, защото на гнусливите читатели ще им прилошее. Напълно професионално отговарям на колегата. Натраквам „Привет“, следва буквален превод на надписа.

Пише това и това. Бъди здрав и пътувай спокойно! 

Но историята зад надписа ще остане загадка. Дали е бил някой като мен? Може да е носител на езика от ИТ тълпата, примерно агент от колцентъра, обслужващ Близкия изток. За кого е адресиран графитът? За чия майка става въпрос? Може пък да е просто спонтанен израз на порив към вандалство. Като българските надписи по Колизея. 

С графитите винаги е така – имат нужда от много контекст. И той обикновено липсва.

Ревниво крият историята си отвъд непосредственото впечатление. Нещо като фотографията, която паметува твърде малко отвъд непосредственото улавяне на образа. 

Та какво ви говори например този графит от Женския пазар в София? 

„Жена. Живот. Свобода.“ Надпис на арабски в района на Женския пазар © Личен архив

От кофите за боклук около Централните хали и синагогата е. Сигурно забелязвате червенобразни знаци с маркер, които говорят за екзотичността на района. Аз пък чета уверен, акуратен, окръглен, жив почерк с широк филцов маркер, около 10 мм. Пише три думи. 

Зан. Зендеги. Азади. Жена. Живот. Свобода. 

Лозунг от иранските протести през 2022 г. в знак за солидарност с жените там. Един от моментите, когато се усещаш въвлечен в много по-голяма картина от пазаруването на сок от нар, агнешко или дюнер от тази част на града.

Но отвъд това какво? Почти нищо. Като че ли идеята какво точно са графитите и какво ти казват, се изплъзва. Навсякъде са, предизвикват непосредствена реакция („Много грозно!“, „Вандализъм!“, „Виж колко интересно!“, „Леле, виж колко красиво!“, „Адски готин, суперсмарт“), но какво точно представляват? Малко като нещата, за които всички говорят, все едно се подразбират, но не успяват да определят същността им. Според общата ми култура „графити“ идвало от гръцкия корен на всичко, свързано с „писане“. Графити. Графеми. Графит. Графика. Калиграфия. Графология. Графомания. Сграфито. Нещо написано. 

Та не е ли същото и с арабския корен на всичко около писането – к-т-б?

Оттам идва и познатото ни арабско китаб, преминало в турския като китап. Книга, писание, документ, написано. И то като графитите е колкото устойчиво, толкова и изплъзващо се.

Конрад Хиршлер, един от любимите ми изследователи на арабската ръкописна традиция, сравнява понятието за книга при арабите с метафора, използвана от самия Мартин Лутер. Бащата на протестантската Реформация, твърди той, сравнявал Еразъм със „змиорка, която само Бог може да улови“. Е, такова, твърди Хиршлер, било и разбирането за книга при арабите. Дали е текстът, който върви под определено заглавие, или подвързаният между две корици кодекс от страници, остава напълно неясно.

Като гледаме графитите, оставаме със сходно впечатление за флуидност и преходност. Графити културата се движи от сенчестите пространства, в които се пръква, към помилваните от властта пространства на художествена себеизява. Присъщата маргиналност на графитите първоначално изглежда аксиоматична. Важи както за драсканиците на бандите в Ню Йорк през 70-те години на миналия век, така и за парижките графити, снимани от Брасай, този близък приятел на Пикасо. Издраскани лица, сърца, надписи, кръстове по улиците на Париж, променящи се с времето изображения – всичко това няма как да намери място в Лувъра, нито пък да бъде финансирано от някоя община. Не принадлежи към този пласт от художествената реалност. 

Но графитите лека-полека изпълзяват на светло. Катерят стълбицата от ниския, маргинален пласт на градското пространство до по-високите му етажи. Този преход бива капитализиран от градските управи, които усвояват досега пренебрегвани пространства и правят живота там малко по-поносим визуално. Но в момента, в който биват насила придърпани под прожекторите, губят част от характера си. „Благословията“ на публичната санкция лесно може да се превърне в „проклятие“. 

В природата на графитите е заложено тяхното спотайване в кьошетата на града. 

Приличат на маргиналните илюстрации в средновековните ръкописи на Запад или спираловидно завихрените бележки в арабските ръкописи, по Бринкли Месик и неговата „Калиграфска държава“. В момента, в който занаятът се официализира, той загубва същностен аспект. Престава да бъде част от културата на протеста, която го осмисля. Защото обезсилва оттласкването му от статуквото, чрез което той се определя. Уличната рисунка, обект на туризъм, може да привлича посетители, но именно заради комфорта, който предлага, тя престава да бъде „графит“.

Отделно съществуват и противоречията във връзката между художествено и политическо. „Смятам, че графитите се политизират твърде много, за мен е важно изкуството“, споделя с мен един от известните софийски артисти по време на уъркшоп в ателието си в София сред тълпа дечурлига. Но много негови колеги не мислят така. Всъщност мислят точно обратното. И политическите размирици около Арабската пролет, и протестите в Иран го показват. Както и случаят на местна почва с един Симон Варсано през 1989 г.

В рамките на тези спорни отношения гуруто на модерните графитъри, популярният (направо популистки) Банкси, някак арогантно е наседнал прехода между маргиналното и показно комерсиалното, между чисто художественото и политическото. Ако гледате Exit Through the Gift Shop, много лесно може да съзрете проблематичността в творци, за които протестът е част от внимателно граден и поддържан имидж. Банкси е колкото шампион на добре режисирани политически изяви, толкова и на комерсиални начинания като „Зазидания хотел“ в Газа, срещу стената, която отделя Израел от гетото. 

Възникват също въпроси около формата и жанра. Добре, наред с разнообразните тагове, бомбене, throw-ups, които се въртят около буквите, имаме и свързаните с тях, но отделни форми на улично изкуство. Лепене на плакати, стикери с изображения, шаблони. Големи пана със спрейове. Накрая идват и най-монументалните, обикновено създавани по поръчка градски стенописи върху фабрики, фасади на сгради. „Графити“ може да е всичко, стига да е върху стена.

Наложете върху тези противоречивости около графитите и контекста на непривично за нас общество, например Турция, Израел, Египет, Мароко. Добавете върху него и близкоизточен език, който не говорим. Резултатът е възел, пред чието теоретично разплитане човек лесно избира по-непосредствени удоволствия. Затова и вместо мъчителното бъхтене по потискащи интелектуални питания около дефинициите,

тук предлагам два напълно различни, но допълващи се погледа към арабските улични надписи. 

Първото е сблъсък със стар арабски текст. С изненада ще откриете, че в Близкия изток темата за графитите се проблематизира отпреди Банкси. Писането по стените вълнува литературното въображение на древните араби. Поне така личи по съчинения като „Книга за странниците“ от IX в. Приписвали я на големия Ал-Исфахани, повече известен чрез поетичния сборник „Книга на песните“. Пък дали е негова, знае само онзи, който можел да улови плъзгавия Еразъм. Обаче ето, казва авторът на книгата, събрал съм неща, чути или видени, поезия от хора, които пътуват, пришълци, които изповядват мъката по родните места или по възлюбените, като пишат за страданията си по стените на местата, през които минават. Звучи едновременно загадъчно и вандалско, екзотично някак, хем напудрено, хем извън общоприетата норма, почти като приказка от „Хиляда и една нощ“. 

И какво представляват драсканиците по стените от арабския IX век?

Представете си ги на вид почти като драсканиците на арабица по колоните на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново (да, такива има), но поетични. Защото човекът от онова време не се задоволява с простото изписване на пословичното трибуквие или вечното „Аз бях тук“. Няма надписи срещу властта. Не следват стилистиката и съдържанието на тоалетния надпис от „Дома на киното“ в София, където анонимен активист е оставил следа, подканваща към социален дебат.

© Личен архив

Като че ли вечната тема на този архив от надписи по манастири, кръчми, джамии, пазари е самотата и загубеното щастие. Пътуването по време на Абасидския халифат може да е нещо обичайно – хората пътуват „в търсене на религиозното знание“ (талаб ал-‘илм), по търговски дела, в дирене на препитание, на религиозни поклонения из светите места – Мека, Медина, Йерусалим. Но усещането за отчуждение не изчезва.

Времето, за което арабският език използва различни думи – най-разпространеното заман, но също и „дните“ (ал-аййам), „нощите“ (ал-лайали), „съдбата“ (дахр, ал-кадар), – неумолимо изтича и завлича със себе си и пътешественика. То е и главният виновник за носталгията човешка. Eто, разказвал Ал-Асмаи, известен филолог и поет, минах покрай една скала, докато пътешествах, и на нея беше надраскано следното:

Всяка страна е страна на човека, но той не е на никоя ближен,

та възкликнал: авторът на тоя стих със сигурност ще си умре пришълец! 

Около надписите се разгръщат цели истории, понякога на ръба на общоприетия морал, че направо и отвъд него. В манастирите девойки оставят надписи по стените, прелюдия към съблазняване на мюсюлманските пътешественици. Араби драскат меланхолични стихове по портите на християнски олтари. Благочестиви поклонници пишат имената си и набожни стихове не къде да е, а по минаретата. Халифът Ал-Мутауаккил пиянства с черковно вино в компанията на красавица. А пък самият Ал-Исфахани изповядва хомосексуална афера, в която поетични графити, надраскани по врати и стени, играят ролята на сантиментално обяснение в любов. 

Не мога да пропусна и историята за някой си Абу ал-Хинди, който влязъл при винопродавец в място, наречено Куи Заян, което пък значело „Улица на покварата“. Уж бил в компания, разказва старият арабски текст, ама подранил и от сабахлем наченал да винопийства. Както казваше баща ми, „направил главата“ без време и заспал. Приятелите му разбрали какво е сторил, и решили да го последват. Пили, пили, докато и те не заспали. Абу ал-Хинди се събудил, видял ги и на свой ред попитал какво става. Разбрал и си рекъл: дай и аз да направя същото. И така минали десет дни. Дошло време Абу ал-Хинди да си тръгне и поканил приятелите си най-после да пият заедно. „Желаем го повече и от теб!“, та пили заедно един последен ден. Накрая, като си тръгнал, надраскал върху стената на мястото, където били отседнали, поема в чест на паметното преживяване. 

Илюстрация от „Макамите“ на Ал-Харири (поч. 1122)

Без съмнение, от подобни разкази лъха на известен литературен произвол. Скептикът в мен, който винаги изхожда от позицията „Да бе, верно ли!“, може да си каже: „Добре де, отгде да знам, че Ал-Исфахани не си го е измислил?“. Та не е ли вярно, че арабските историци постоянно си измислят истории? Измислят си всичко, дори и доказателства за казаното от Пророка Мохамед. И все пак винаги стои възможността поне част от историите в „Странниците“ да бъдат основани на реални събития, разкази, наблюдения. Периодът е запазил подобни надписи и откъм техника, и откъм жанр, ако вярваме на изследователската литература. Както обичат да обобщават мюфтиите след всяко отсъждане, „Аллах знае най-добре“. Но със сигурност можем да твърдим, че преходната природа на написаното по стените влиза в полезрението на арабите поне от десетото столетие насам. 


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни