Кого не пази Законът за защита от домашно насилие?

В началото на 2023 г. със съквартирантките ми решихме да гледаме обсъждането на измененията в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) в Народното събрание. Очаквахме интересна дискусия, но уви, станахме свидетели само на скандали, невежество и тук-там реч на омразата. Това, което не можахме да проумеем с 21-годишните си мозъци, беше: защо дебатът не се концентрира около защитата от домашно насилие, при положение че всеки се изказва колко е против него и колко е загрижен за пострадалите?

Вместо това обаче се говореше за „джендър идеология“ (каквото и да означава това), а Десислава Атанасова и Корнелия Нинова открито се хвалеха, че техните парламентарни групи са спрели ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. И тези хвалби – на фона на нарастващите случаи на брутално насилие над жени и бездействието от страна на държавата. 

Предположихме, че голяма част от депутатите може да се страхуват – да не би случайно да дадат права и защита на една група граждани. Народният представител от БСП Иван Ченчев беше възмутен, че законопроектът на Надежда Йорданова и група народни представители предвижда замяна на термина „фактическо съпружеско съжителство“ с „интимна връзка“, тъй като второто е по-широко понятие и ще може да предостави защита на всички двойки (такова предложение в законопроекта към онзи момент нямаше). Ченчев едва ли е предполагал, че няколко месеца по-късно Народното събрание ще се опитва да дефинира понятието „интимна връзка“, за да може законът да предоставя адекватна защита и на пострадалите в хетеросексуални отношения. Защото в опити да не се дадат права на едните, пострадаха и другите, както показа случаят с Дебора Михайлова, обезобразена от мъж, с когото не е съжителствала. Това даде тласък на включването на интимните връзка в закона.

Въпреки заявката на правителството да се бори с домашното насилие, все още не са изградени ключови механизми за справяне с проблема. 

Домашното насилие, на което са изложени ЛГБТИ+ хората в България днес

Две години по-късно ЗЗДН все още не защитава еднополовите двойки. А тези връзки не са имунизирани от насилие. Изследване на Фондация „Билитис“ по проблема с домашното насилие сред ЛГБТИ+ двойки, в което са се включили 91 респонденти, констатира, че една трета от интервюираните са преживели насилие от страна на партньор, а две трети – от страна на родител.

Осъзнаването обаче, че това, през което пострадалите преминават, е домашно насилие, идва доста по-късно, споделя Робин Златаров, проектен мениджър във Фондация „Билитис“. Нито един от респондентите в проучването не е докладвал в полицията, че е подложен на някакъв вид тормоз. Пострадалите не са сметнали, че ще ги вземат на сериозно, обясни Златаров.

И има защо. Адвокат Силвия Петкова, която и е официална сътрудничка на „Билитис“, разказа пред „Тоест“ за случай на насилие между гей мъже, продължило година и половина след прекратяване на връзката. В един от случаите при подаден сигнал до тел. 112 патрул не е изпратен с аргумента, че полицията не се занимава с „педерастки работи“. 

Пострадалите не търсят полиция от страх, че ще станат обект на дискриминация и че тя няма да си свърши работата. Това потвърждава и Робин Златаров: 

„Когато хората се обръщат към нас за каквото и да е насилие, те не знаят към кого [другиго – б.р.] да се обърнат. Те ни се доверяват като ЛГБТИ+ хора, които имат нужда от някакъв вид подкрепа, ние сме първата инстанция и първият праг на доверие.“ 

Къде може да се потърси помощ?

„Билитис“ поддържа чат линия за подкрепа, която е активна всеки делничен ден между 18:00 и 22:00 часа. Доброволците в нея са поне в четвъртата си година на обучение по психология и получават допълнителна подготовка от страна на фондацията, а работата им се наблюдава от сътрудник на „Билитис“. Доброволците се опитват „с въпроси, с побутване“, по думите на Златаров, да разберат от каква помощ има нужда пострадалият, за да го пренасочат към психотерапевт, адвокат или към по-подходяща за конкретния случай организация.

По-често подавани сигнали към организации като „Билитис“ и Single step са за тормоз от страна на родител. ЛГБТИ+ хората могат да търсят закрила по ЗЗДН, ако са подложени на системен тормоз от страна на членове на семейството, а децата между 14 и 18 години имат право да поискат от съда издаване на ограничителна заповед без подпис на родител. Неясно е какво би станало с деца, чийто родител или осиновител е във връзка с човек от същия пол. Според закона извършител на домашно насилие може да бъде съпруг или партньор на родителя, но ако държавата не признава съществуването на еднополови връзки, как може да се докаже, че детето е пострадало в условията на домашно насилие? 

Една от известните организации, които оказват помощ при домашно насилие, е Фондация „Асоциация Анимус“. Оттам обаче уточниха пред „Тоест“, че рядко ги търсят ЛГБТИ+ хора. В „Билитис“ сигнали за домашно насилие от страна на партньор почти липсват, макар данните от проведеното от фондацията изследване да сочат, че такова насилие съществува. 

На теория всеки ЛГБТИ+ човек би трябвало да може да потърси защита в кризисен център. Но в много общини няма такъв, а в наличните местата са крайно недостатъчни. По-сложна е ситуацията с транс жените, които не могат да бъдат настанени в център за жени, защото по документи са мъже. Това е и общността, която докладва най-малко случаи на насилие. 

Спорната дефиниция на „интимна връзка“

Домашното насилие не е феномен само за хетеросексуалните двойки, но те получават защита от закона, а останалите – не. „Причината за това се състои във формулировките „семейна връзка“ и „фактическо съпружеско съжителство“ – понятия, които българското национално право тълкува стеснително, считайки, че обхващат семейството в тесен смисъл (брачна връзка)“, разяснява адв. Петкова в доклада на „Билитис“ за насилието в ЛГБТИ+ двойки. 

През август 2023 г. Народното събрание се опитваше да дефинира „интимна връзка“, като защитата на ЛГБТИ+ хората отново беше пренебрегната и интимната връзка си остана запазена само за хетеросексуални двойки. Въпреки законовото ограничение обаче понятието все още има двойствено значение. 

В цитирания доклад Петкова изказва мнението, че макар в тесния смисъл дефиницията за интимна връзка да включва само лицата в разнополови двойки, е възможно и по-широко тълкуване. Основанието за него е, че формулировката в закона изключва интерсекс хората, а техният пол не може да се определи еднозначно като мъжки или женски. Тя стига до извода: 

„При това по-широко тълкуване може да се приеме, че нововъведената възможност за закрила от домашно насилие обхваща както интимната връзка между две лица от мъжки и женски пол, така и интимната връзка между две лица от мъжки пол и две лица от женски пол.“ 

Ето един пример, от който става по-ясно как понякога и за държавата не е лесно да определи дали става въпрос за хетеросексуални, или хомосексуални отношения:

Има интерсекс хора, които са записани като жени при раждането си, тъй като тялото им прилича на женско, но впоследствие се оказва, че имат мъжки хромозоми и полови органи. На много от тях им е извършена т.нар. „нормализираща“ операция за „утвърждаване“ на пола, за да продължат да живеят като жени, само че Конституционният съд и Върховният касационен съд приемат, че полът може да бъде единствено биологичен. Тези хора са жени по документи, но мъже според двете съдилища. И ако имат връзка с мъж и във връзката има насилие, то ще бъде ли насилие при еднополова двойка, или не?

Възможността за двойствено тълкуване би довела до противоречива съдебна практика, но тъй като такава все още няма, не може да се заведе и тълкувателно дело.

От описаното по-горе обаче възникват три въпроса.

Първият е къде попадат интерсекс хората, тъй като те не могат да бъдат категоризирани в мъжки или женски пол. 

Вторият въпрос е не следва ли да подлежат на закрила по Закона за защита от домашно насилие еднополови двойки със сключен в чужбина брак.

И третият важен въпрос е започната ли е процедура по създаване на правна рамка за признаване на еднополови връзки, както предвижда решение срещу България на Европейския съд по правата на човека от 2023 г. И ако не, защо?

Компетентно да отговори на тези въпроси е Министерството на правосъдието. На 31 март 2025 г. отправих питане към него по електронната поща. В началото на април се свързах с Министерството по телефона и получих уверение, че имейлът ми е пристигнал. До редакционното приключване на статията не съм получила отговор на въпросите си. 

Какво пише в Наказателния кодекс?

Макар законът да изключва ЛГБТИ+ хората, Наказателният кодекс (НК) би могъл да обхване еднополови връзки. В него липсва уточнението, че домашното насилие трябва да е между мъж и жена. Според чл. 93, т. 31 от НК престъплението е извършено в „условията на домашно насилие“, ако то е физическо, сексуално, икономическо или психическо и е осъществено спрямо член на семейството или някого, с когото насилникът живее в едно домакинство. 

Домашното насилие само по себе си не е престъпление, уточни Силвия Петкова за „Тоест“. С други думи, човек може да бъде съден не просто за домашно насилие, а че е извършил нещо в условията на домашно насилие. То може да бъде утежняващо вината обстоятелство за някои престъпления и съответно те да подлежат на по-тежко наказание. 

Според ЗЗДН при нанасяне на средна телесна повреда на съпруг наказателното производство се извършва само при сигнал на пострадалия до прокуратурата. Българската Конституция обаче приема, че „съпругът“ може да е само лице с противоположен пол. Ако се позовем на дефиницията в НК, насилие в еднополова връзка ще се преследва по общия наказателен ред и независимо от волята на пострадалия (тоест без да се налага жертвата да подава сигнал до прокуратурата), което пък предоставя по-добра защита на лица от един и същ пол, които са в интимна връзка. 

Адв. Петкова обобщи ситуацията така: ако се позовем на НК, пострадал от насилие може да бъде човек, който живее или е живял с извършител от същия пол. В този случай пострадалият може да сезира прокуратурата, която трябва да се заеме с разследването. „Друг е въпросът вече доколко ще се осъществи качествено разследване, така че да се стигне до реално предаване на съд на извършител на престъпление в условията на домашно насилие и до реалното му осъждане. При всички положения, когато се намираме в условията на наказателно производство, съдът се позовава на дефинициите в НК“, заключи Петкова. 

Тя допълни и че при престъпления, извършени в условията на домашно насилие, се търси закрила и по двата закона. Ограничителната заповед се издава в срок от 24 часа след подаване на искането по ЗЗДН, докато издаването на такава забрана по НК изисква привличане на лице като „обвиняем“. За да има обаче „обвиняем“, са нужни достатъчно доказателства, чието събиране може да отнеме месеци или години. 

Недоверие в институциите

Във всеки случай, при непосредствена опасност за живота трябва да се звъни на 112, съветва адв. Петкова. Тя обаче обръща внимание, че диспечерът на телефонната линия винаги задава въпроса дали пострадалият и извършителят се познават. И ако разбере, че са в еднополова връзка, има риск да не изпрати патрул. 

Това обяснява притесненията на ЛГБТИ+ хората да звънят на 112, които е констатирал Робин Златаров. Той разказа, че пострадалите обикновено питат за други алтернативи в чата на „Билитис“. 

Златаров уточни, че е напълно възможно да има позитивни примери на добро отношение от страна на полицията към пострадал, но в практиката си се е сблъсквал най-вече със сигнали за негативно отношение.

Както гражданите имат задължение да спазват законите на държавата, така и държавата би следвало да защитава гражданите си безусловно. Случаите на пострадали и дори убити в условията на домашно насилие няма да намалеят, докато институциите не започнат да приемат сериозно всеки сигнал за пострадал.

Всеки, преживял домашно насилие, следва да може да получи защита. Законът обаче оставя една уязвима група без подкрепа, като не припознава съществуването на еднополови връзки. Домашно насилие сред ЛГБТИ+ двойките има, но липсата на доверие в институциите кара много от пострадалите да не търсят помощ. Тези случаи остават скрити за държавата, което повдига въпроса: може ли да се борим ефективно с проблема, ако не знаем действителните му измерения?