„Киномания 2025“ – няколко акцента

От 13 до 30 ноември „Киномания“ се завръща за 39-ти път с 55 филма (повечето нови-новенички плюс няколко грамадни класики, като „Буч Касиди и Сънданс Кид“), интересни гостувания (вж. Валерия Бруни Тедески), изложба (изумителните акварелни възстановки на филмови интериори на Боряна Илиева от Floor Plan Croissant са вече подредени в Дома на киното) и книжна премиера („Скандинавското кино – стилове и мотиви“ на Мирела Василева). Фестивалът ще бъде открит с драмата на Стефан Командарев Made in EU и ще прелее от София в Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Предварителният обзор на основните събития няма как да бъде изчерпателен, но тук ще се опитаме да направим извадка от най-апетитното в програмата.

Семейни вариации

Всяко семейство е театрална сцена с все трупата, всеки член от която играе роля, способна да осмисли или обезсмисли останалите. Отношенията са ритуални, репликите – с предистория, а в ключовите пространства тежката символика се боричка за надмощие с явната бутафория... Интересно е как тези изречения важат еднакво за два от най-чаканите филми на фестивала – „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер и „Баща, майка, сестра, брат“ на Джим Джармуш.

„Сантиментална стойност“ (Гран При от „Кан 2025“) започва с помитащо красива сцена зад кулисите – актрисата с Ибсеново име Нора (Ренате Рейнсве) преживява срив и е готова на всичко, само и само да не излиза пред публиката. Виждаме я в криза и малко по-късно, когато баща ѝ (Стелан Скарсгард), прочут режисьор, се завръща след дълго мълчание за погребението на майката, с която отдавна е разделен. Действието се върти около ставащото с Нора, но имаме възможност да се вгледаме и в личността на сестра ѝ, и в личността на бащата, чиято вина към двете му дъщери е по-сериозна от едното отсъствие. Сложните отношения, които Триер и обичайният му сценарист Ескил Фогт разгръщат на екрана (семейни, но и творчески, понеже това е история за хората на изкуството), се проследяват с удоволствие във всичките им нюанси и препратки; актьорите са един път; камерата на Каспер Туксен създава пиршество за очите.

Апропо, в новото издание на „Киномания“ имаме шанс да видим и работата на двама от седемте синове на Стелан Скарсгард (Скаршгорд в родната им Швеция). В Pillion – пълнометражен дебют на британеца Хари Лайтън – Александър (зарежете разните му тарзани, вампири и викинги и вижте как пунтира Вернер Херцог или играе човеколюбив андроид) e загадъчен почитател на моторите и доминацията, който среща подходящ „адепт“. Ако неравенството ви влудява, а обменът на флуиди между непознати не е сред любимите ви зрелища, първата половина на филма ще ви измъчи. Във втората обаче има развой, който сякаш си струва търпението. Бил Скарсгард, на свой ред, излиза от амплоато си на въображаемо чудовище (клоунът Пениуайз от „То“, граф Орлок от „Носферату“ и пр.) в „Мъртва хватка“ на винаги интересния Гюс Ван Сант и се вживява в образа на прегрял от делнични злополуки американец от 70-те, който взема заложник (случаят е действителен и една снимка от мястото на събитията дори е наградена с „Пулицър“).

„Баща, майка, сестра, брат“ („Златен лъв“ от последната „Мостра“) щеше да е доста сходен със „Сантиментална стойност“, ако не беше фрагментиран и отвлечен по маниера на Уес Андерсън (чиято „Финикийска схема“ е също на фестивала, но може и да се прескочи) – пестеливо играещи кинозвезди с привидно многозначителни реплики на дизайнерски фон... Сглобен е от три етюда от по около половин час, спретнато разпределени между три държави (САЩ, Ирландия, Франция) и свързани помежду си с повторението на дребни детайли – ръчен часовник, рамкирани снимки от отминали времена, прелитащи скейтбордисти. В първата глава героят на Том Уейтс чака необичайно посещение от двете си иначе рядко общуващи пораснали деца – Адам Драйвър (по-кроткия) и Маим Бялик (по-дивата). Във втората част е същото, но със сладки към чая и доза превзетост: майката (Шарлот Рамплинг) посреща дъщерите си Вики Крипс (по-дивата) и Кейт Бланшет (по-кротката). Нищо особено не се случва, загатват се дисбаланси. В третия сегмент брат и сестра близнаци се срещат в опустелия апартамент на загиналите си родители – само при тях се усеща топлота и взаимно познаване. Приятно е за наблюдаване; контрастът между видимото и намекнатото отваря луфт за лични асоциации; цел не се забелязва, както и нещо по-конкретно за помнене.

И още за семейството... Прозата на Туве Янсон е привидно простичка, коварно дълбока и съзнателно лишена от сантименталност. Филмът на Чарли Макдауъл по прочутата ѝ „Лятна книга“ е красиво заснет (август на малък финландски остров няма как да изглежда безцветно), но допуска грехове към изискания стил на извора си: скръбта е изведена в типични жестове; парадоксалните, понякога резки маниери на героите са туширани; лиричната музика пресладява. Янсон твърди, че 6-годишната ѝ главна героиня е 1/3 измислица, 1/3 спомен за собственото ѝ детство и 1/3 племенничката ѝ София, а според въпросната племенничка отношенията баба–внучка в книгата са анархични и крайно неконвенционални. Филмът обаче е подреден и очевиден и у бабата (Глен Клоуз) не личи ексцентричната даровитост на майката на Янсон, от която е вдъхновен персонажът. Това е един протяжен, несмел опит за отдаване на почит, макар че не изключвам да привлече нови читатели на финландската писателка. Любопитен факт: първото дете на Чарли (син на актьора Малкълм Макдауъл) и съпругата му Лили Колинс (актриса и дъщеря на Фил Колинс от „Дженезис“), което се роди в началото на тази година, носи името Туве.

Стари любимци и нови открития

Please adore me, казва случайно срещнатата любов в Blue Moon – световноизвестна и обичана песен на почти век, родена от плодотворното сътрудничество на текстописеца Лоренц Харт и композитора Ричард Роджърс (съавтори на още близо 1000 парчета, сред които и My Funny Valentine).

Blue Moon на Ричард Линклейтър докосва душата точно като този наивен, отчаян призив: моля, обожавай ме. Бъбривият, невротичен, интелигентен филм концентрира и стилизира финалните месеци на Лоренц Харт в няколко часа срещи и разговори, уж състояли се в един бар след премиерата на „Оклахома!“ – първия от ред мюзикъли, с които Роджърс влиза в ново, много успешно партньорство, от което Харт е изключен. Харт е блестящ, раним, безнадеждно самотен и алкохолизиран – човек, когото всички харесват, но не познават, и който никак не си намира място. В тази си роля Итън Хоук е банализиран физически и все пак неустоим със светкавичните си реакции, чувството си за ритъм, горчивия хумор. Двамата с Линклейтър са фантастичен творчески тандем и Blue Moon е поредното потвърждение. (А на „Киномания“ може да се гледа и „Новата вълна“ – експеримент на Линклейтър от последния „Кан“ с герои Годар, Трюфо, Шаброл и ко.)

Отлично попадение в програмата е и „Мечти“ – втори в кинотрилогията на Даг Йохан Хаугерюд, посветена на желанието и на Осло и включваща още „Секс“ и „Любов“. Премиерите на трите концептуално свързани, но самостоятелни истории се състояха в рамките на една година в Берлин и Кан, като „Мечти“ стана първият норвежки филм, спечелил „Златна мечка“. В него 16-годишната Йохане разказва за първата си любов – към учителката Йохана – в дневник, който година по-късно майка ѝ и баба ѝ четат и обсъждат. Прекрасна палитра, близки планове, много глас зад кадър („... и мама каза, че вярва в любовта, демокрацията и свободата на словото, а баба отговори: „Свободната реч няма да те държи за ръката на смъртното ти ложе!...“), забележително цивилизовани разговори – Хаугерюд е създал пространство, в което на жените ни е добре, поколенията не се мачкат взаимно, а мракът се отпъжда с поезия...

(Внимание: да не се бърка с мексиканския си съименник. И „Мечти“ на Мишел Франко идва от тазгодишното „Берлинале“, където зарадва част от критиците, но е схематично, почти ученическо упражнение по илюстриране на теза: богатите спонсори на изкуството не са ангели, бедните им протежета – също, а в любовния танц помежду им има повече корист, отколкото чувство.)

И все пак, ако тази есен трябва да гледате само един филм, нека това да е „Гласът на Хинд Ражаб“ на Каутер Бен Хания. Той е корава, но нужна хапка за ума и чувствата, която най-леко се преглъща в компанията на съпреживяващи. В кореспонденцията от Сан Себастиан, в която ви разказахме за „Гласът“, засегнахме и други две заглавия, които са на път към София: „Мода“ на Алис Винокур и „Умри, моя любов“ на Лин Рамзи. Докато първият е обречен случай на киноезично пустословие, във втория има проблясъци и на смисъл, и на страст, макар да е далеч от мощта и умелостта на аржентинската книга, по която е създаден. В следващ текст обсъдихме „Тайният агент“ на талантливия Клебер Мендонса Фильо и се помъчихме да ви опазим от надценения „Сират“ на Оливер Лаше – е, и те ще са на „Киномания“, бидейки сред най-разпалено обсъжданите през годината.

Първата разпродадена прожекция през 2025 г. се оказа на „Без конкуренция“ на Парк Чан-Уук: уволнен технолог в производството на хартия решава да изтреби малкото други незаети експерти от същия ранг, които вижда като пречка пред евентуалното му наемане на работа... Макар да забелязвам някои от чаровете на характерното за корееца повествование, трудно понасям мащаба, в който нормализира насилието. Затова аз лично ще участвам в разпродаването на други прожекции. На „Последният викинг“ например – заради други превъзходни филми на Андерс Томас Йенсен с Николай Ли Кос и Мадс Микелсен (вж. „Ябълките на Адам“ и „Рицари на справедливостта“). Или на „Хамнет“ на Клоуи Джао – заради спомена за кротката сила на нейната „Земя на номади“ и епизода от живота на Шекспир, който си е избрала за тема този път. Или на „Пет секунди“ на Паоло Вирдзи, който вече е правил малки чудеса заедно с Валерия Бруни Тедески в „Човешки капитал“ и „Лудетини“...

Ноември е щедър

на филмови удоволствия в София и – освен предложенията на „Киномания“ – включва и тези на младия, нишов, но отдавна необходим местен фестивал на ужасите It’s Alive, който по Вси светии започна третото си издание с епичния мюзикъл за младоженци, извънземни и луди учени The Rocky Horror Picture Show. (Не ми е известно дали преди прожекцията в Дома на киното въобще е имало други в България, но знам, че в някои страни съществуват зали, специализирани от половин век в смешния култ към него.)

Казано иначе, фестивалната ни есен е истински лукс. За да продължи да я има, е хубаво да подкрепим ентусиастите, които я организират, с повече присъствие в залите и добронамерена обратна връзка. Вярно е, че в културата предлагането по принцип предхожда търсенето. Сега обаче ние, зрителите, сме на ред.