Твърди се, че в България архитектурна критика няма. Или пък – че състоянието на съвременната българска архитектура е такова точно защото няма силна архитектурна критика. И винаги нещата се представят по фатално-трагичен начин. 

 Жизнената среда не е такава, каквато трябва да бъде,

пише вероятно най-активният български критик през последните десетилетия арх. Павел Попов в статията си „Каузата на кучето“, публикувана във втория януарски брой на вестник „Култура“ през 1999 г., точно преди 25 години.

Как и защо българските архитекти точно както футболистите преуспяват на гурбет или в емиграция, а на местна почва хич ги няма – до такава степен, че никоя местна сграда не попада в полезрението на света,

продължава той. Поводът за статията е среща, която секция „Теория и критика“ на Съюза на архитектите в България (САБ) организирала по Коледа с представители на радиото, телевизията и вестниците, публикуващи материали за архитектура. Съответно от критиците и теоретиците от САБ дошли всички, но от медиите – почти никой. 

Мрачният рефрен „Няма критика, няма медии, средата е зле“ кънти и през следващите години.

Общоизвестно е, че в България архитектурна критика няма и не може да има,

пише през 2007 г. несъществуващият вече онлайн строителен портал Stroitelstvo.info

Че няма архитектурна критика у нас – това е ясно. Журналистите, които пишат за архитектура, са гола вода и гъзолижат, без да им мигне окото. Обаче ме тревожи изключително много, МНОГО, казвам ви МНОГО, че липсва критичност у колегите архитекти,

коментира през 2009 г. читател с псевдонима „Плужека се възмущава“ под статията SAW по време на свински грип“ на Николай Ангелов в блога на WhATA. Самият автор на статията прави бърз и всъщност пълен архитектурнокритически коментар на второто издание на фестивала Sofia Architecture Week, който формира алтернативната българска архитектурна сцена между първия си форум през 2008 г. в София и последното си издание през 2016 г. в Пловдив. 

Интересното е, че ситуацията се оказва напълно идентична и извън България. 

През 2010 г. финландският архитект и архитектурен редактор Еса Лаксонен пише необичайно емоционална статия за „липсата на архитектурна критика във Финландия“ в независимия холандски академичен журнал OASE. Той нарича това „синдром на малката страна“. „Във Финландия компетентните архитектурни критици се броят на пръстите на ръката“, оплаква се Лаксонен.

А архитектите никак не искат да пишат статии за работата на своите колеги – смята се за неетично. Професионалните кръгове във Финландия са много малки и всяко мнение предизвиква извънмерни реакции. Никой не иска да се въвлича в това. 

Оказва се, че във Финландия този дебат тече от над 30 години. Всички страдат, че критиката е малко, лошо написана – и търсят виновни. Дали ще са големите национални вестници, които изобщо не искат да се занимават с архитектура, камо ли с критика за нея, дали ще са професионалните списания, които нямат никакво влияние върху архитектурната и строителната култура, дали ще е липсата на пари. 

Явно обаче синдромът не е само на малката страна. Франция например никак не е малка, но ситуацията според дългогодишната френска критичка и преподавателка Франсоаз Фромоно изглежда също толкова отчайваща.

В тази страна няма алтернатива на луксозните илюстровани списания, когато стане дума за архитектура и урбанизъм. Много трудно ще се намери някой професионален журнал, в който да има внимателно написана статия за малка неизвестна сграда, откровен обзор на политическите игри зад скорошен архитектурен конкурс, рецензия на наскоро излязла книга или приличен независим анализ на поредното постижение на някой стархитект. 

Фромоно е съвсем откровена. Във Франция архитектурната секция в ежедневниците е сведена до минимум, а по-интелектуалните и културно насочени издания смятат архитектурата за прекалено специализирана, техничарска и безинтересна за техните читатели.

Причините за проблемите са много – променената медийна среда, комерсиалните пресгрупи, които доминират, финансовите проблеми на професионалните списания, свели разходите си до минимум, поддържани обикновено от само един щатен редактор, който наема автори на хонорар. Повечето от тях пък не искат или не могат да си позволят да губят време в проучване заради ниските хонорари. Те използват основно подадените пресматериали от пиар пакета на съответната сграда и разчитат на безплатните рекламни пътувания до обекта, организирани от архитектите и техните клиенти. След това на никого не му се рискува да обиди домакините с критичен коментар, защото така поканите ще секнат, а достъпът до информация и чертежи ще стане съвсем труден. Още повече когато критиците са млади и искат да правят и професионална кариера като проектанти или да се развиват академично в някой архитектурен университет – негативната критика им гарантира проблеми. 

Звучи съвсем обезкуражаващо. А годината отново е 2010-та.

На 5 февруари 2015 г. Харвардският магистърски факултет по дизайн (Harvard Graduate School of Design) организира кръгла маса на тема как да се пише за архитектура в епохата на интернет, бърза информация и репортажна архитектурна критика. Професорът по архитектурна теория Майкъл Хейз кани извадка от най-популярните тогава, при това много различни по възраст и подход архитектурни критици от англосаксонския свят – Кристофър Хоторн, архитектурен критик на „Лос Анджелис Таймс“, Майкъл Соркин, легендарния нюйоркски критик, активист и биткаджия, Оливър Уейнрайт, архитектурен критик на британския „Гардиън“. 

Уейнрайт е най-младият от поканените, но пък пише в най-четената и глобално достъпна англоезична медия (в немалка степен и защото британският ежедневник „Гардиън“ продължава да поддържа напълно безплатно онлайн съдържание и достъп до своя архив).

Много съм поласкан, че съм поканен отново (случва ми се вече за шести път през последните две години) да говоря за т.нар. криза на архитектурната критика. И всеки път, когато получа подобна покана, леко паникьосано започвам да се чудя да не би да си върша работата зле,

започва изказването си той. 

Всъщност Уейнрайт показва по забавен начин как идеята, че архитектурна критика няма или пък че тя не работи добре, е глобален феномен, който се повтаря постоянно, когато и да погледнеш назад в архитектурната история. Изглежда, че архитектите не са спокойни, освен ако няма „криза на архитектурната критика“, полушеговито продължава експозето си Уейнрайт в Харвард. 

Оливър Уейнрайт има теза по въпроса:

Чудя се обаче дали т.нар. криза на критиката не е криза на самата архитектура. Архитектурата и целият архитектурен процес в момента са толкова фрагментирани, че ние, архитектите, усещаме как губим авторитет и ставаме параноични, бранейки собственото си поле. Във Великобритания често се обсъждат т.нар. design and build договори [аналог на регламентирания в българския Закон за обществените поръчки „инженеринг“ – б.а.], които оставят архитектите на дъното на хранителната верига вместо на върха ѝ. Ясно е, че архитектите вече не са „архимайсторите“. И е много лесно да обвиним за това критиците.

Уейнрайт е прав. Както са прави Лаксонен и Фромоно, че и Павел Попов в далечната 1999 година. Още по-притеснителното е, че изводите им са напълно валидни и днес, включително за ситуацията в България. Фактът, че изданията, в които се пише професионално, редовно и независимо за архитектура, са пренебрежимо малко, е силно притеснителен. А състоянието на архитектурната критика е много тясно, почти незабележимо, но напълно показателно отражение на състоянието на медиите в страната ни днес. 


Този текст е част от подготвяната за печат книга на Анета Василева „Архитектурна критика след дигиталната революция”.

Искате да четете повече подобни статии?

„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.

Подкрепете ни