Белградското утринно небе виси над нас сиво, облачно, тежко. Подухва лек вятър, неочаквано студен за началото на октомври. Но за нашата група италианци това не е проблем, любопитството ги води. Искат да разберат повече за сегашното положение в Сърбия, както и за миналото. Тече третият им ден в столицата и с всяко наше обяснение нещата се преплитат и стават все по-сложни, но те не се предават.
Вървим по скрита уличка в централен квартал на града – от едната ни страна се извисяват величествените правителствени сгради от миналия век, от другата са се наредили по-скромни кооперации. Спираме близо до едно триетажно жълтеникаво здание. Гледаме го отзад. Насочваме вниманието на нашите гости към един от прозорците на последния етаж. Получаваме въпросителни погледи – цялата постройка всъщност изглежда доста незначителна.
„От този прозорец в късната сутрин на 12 март 2003 г. снайперист стреля и убива Зоран Джинджич, докато той влиза през служебния вход на сградата отсреща.“
Групата се заковава на място, внезапно замлъква. Погледите блуждаят между двете сгради. Макар вече да сме им разказали историята за убийството на Джинджич, когато бяхме на гробището, друго е да видиш точното място със собствените си очи. Някой пита колегата ми дали още помни този ден.
„Всеки сърбин, който е бил достатъчно възрастен тогава, си спомня точно къде се е намирал и какво е правил в онази мартенска сутрин, когато е получил новината. Това е нашият 11 септември. Денят, в който всеки от нас разбра, че вратите на света около нас, едва открехнати, отново се затварят. И че пак пропускаме възможността за нормално развитие на тази държава.“
Имало е охрана, да. Имало е и вариант да се влиза с кола в специален тунел за повече безопасност. Но Джинджич не е искал, макар че е бил с патерици, защото се е контузил, докато е играл футбол. И не е първият опит за покушение срещу него, не – отговаряме на гостите. Три седмици преди онзи 12 март камион се опитва безуспешно да се вреже в автоконвоя му.
Случаят „Джинджич“
Още като студент в Белград Зоран Джинджич показва прагматично мислене, политическа интуиция, нюх за духа на времето и ораторски талант. През 70-те години е изхвърлен от университета и по-късно арестуван и осъден за организирането на независимо студентско движение. Емигрира във Федерална република Германия, където през 1979 г. защитава докторат по философия.
Когато се връща в Югославия през 1989 г., с други интелектуалци и активисти основава Демократическата партия (Demokratska stranka). Една година по-късно става неин ръководител и депутат от опозицията, макар мнението му по вечните въпроси на сръбския национализъм да е понякога неясно (през 1994 г. например посещава в Пале президента на Република Сръбска Радован Караджич, за да „изрази своята солидарност със сърбите от Босна“).
През 90-те Джинджич се отличава като ключова фигура в протестите срещу режима на Слободан Милошевич. През 1997 г. опозиционната коалиция Zajedno, в която е и Демократическата партия, се разпада след бойкот на изборите през декември и от други демократични групи. Избухването на войната в Косово през 1998 г. и бомбардировките на НАТО над Сърбия през 1999 г. бележат началото на края за Милошевич. В същото време обаче започва серия убийства, над които пада сянката на президента – от журналиста Славко Чурувия до министъра на отбраната Павле Булатович, от паравоенния командир Желко Ражнатович – Аркан до бившия президент Иван Стамболич.
През септември 2000 г. улиците на страната отново са изпълнени с протестиращи, след като не е призната победата на президентските избори на кандидата на демократичната опозиционна коалиция (Demokratska Opozicija Srbije) Воислав Кощуница. След седмица масови протести на 5 октомври 2000 г. Милошевич подава оставка. Парламентарните избори през декември са спечелени от Демократическата партия с 64,7%. На 25 януари 2001 г. Джинджич става министър-председател – надеждата за промяна се разпростира из страната, окрилена от очакванията от чужбина.
Правителството на Джинджич започва с амбициозна програма, в която са планирани серия дълбоки и смели икономически и съдебни реформи, както и наказателно преследване за политическите убийства и военните престъпления, специална комисия за разследване на дейността на полицията и тайните служби, сътрудничество с международната общност, решаване на Косовския въпрос. По време на неговия мандат се ратифицира Европейската конвенция за правата на човека и се въвеждат препоръките на Съвета на Европа, което води и до присъединяването на Сърбия и Черна гора към организацията през 2003 г.
Но докато на международно ниво Зоран Джинджич създава положителен имидж, в Сърбия е все по-противоречиво приеман от определени слоеве на обществото и от институциите. Първоначално той е против екстрадицията на Слободан Милошевич в Хага, но през април 2001 г. изиграва ключова роля в ареста му от югославските власти. На 28 юни обаче, въпреки възраженията на Конституционния съд, Джинджич разпорежда екстрадицията на бившия президент в Нидерландия под натиска на САЩ, които заплашват да не отпуснат планираната икономическа помощ от Световната банка и Международния валутен фонд.
Въпреки това Зоран Джинджич не е убит заради неприязънта на националистите. Онзи единствен куршум, пронизал го право в сърцето, е изстрелян от Звездан Йованович, член на „Червените барети“, водещи началото си от Сръбската доброволческа гвардия и по-късно влели се в специалните сили на Службата за държавна сигурност на Сърбия.
Джинджич е убит заради твърдото си намерение да се бори срещу Земунския клан – една от най-мощните престъпни организации в държавата. Същата, която още от 90-те е в тесни връзки със сръбската власт и с чиито представители самият Джинджич се вижда дни преди оставката на Милошевич, получавайки гаранции, че техните формирования няма да пречат на прехода. А мафията, както знаем, е държава в държавата. Това е напълно съзнателна сделка с наследството на Милошевич, пуснало пипалата си навсякъде.
Убийството на Зоран Джинджич е планирано в заговор между тайните служби, организираната престъпност и част от политическите фигури, останали след Милошевич.
Месец преди смъртта му тогавашната главна прокурорка на Хагския трибунал Карла дел Понте се среща с него:
Разказа ми [Зоран Джинджич – бел. ред.] в подробности за реформаторската си програма. И тогава изведнъж ми каза: „Ще ме убият.“
На въпроса ѝ кой по-точно ще го убие, Джинджич отговорил с опасението, че планираните реформи в армията и полицията ще го изложат на опасност.
Джинджич ми обясни как възнамерява да се намеси в армията и полицията, след като е променил икономическата система. Реформата изискваше да се пипа изключително внимателно и беше доста опасна. И министър-председателят беше напълно наясно с това.
Ето как историчката Дубравка Стоянович анализира случилото се в своя статия, публикувана 10 години след убийството на Зоран Джинджич:
Налице бяха и заговорниците във висшите ешелони на тайните служби, които участваха и в предишния преврат – от 2000 г., и благодарение на това имаха особено положение. Налице беше и държавата, подчинена на партийни интереси. И политическата култура, която вижда в опонента враг. И ценностната система, която в компромиса вижда слабост, а в силата – юначество. И интересите на могъщи кръгове, които възприемат изграждането на правова система и институции като пречка за своя монопол.
Може би налице беше и намесата на Великите сили. И преди всичко – същото онова разделение на модернисти и антимодернисти, про- и анти-Запад, което е основната причина за повечето атентати в сръбската история. Ето защо убийството от 2003 г. доказва, че има приемственост, произтичаща от дълбоките проблеми в новата история на Сърбия: слабостта на институциите, мощта на „неконтролираните фактори“, олигархично-партийната държава и нерешения ключов въпрос „А сега накъде?“.
И като се взираме в днешното положение в страната след още десет години (а и повече), не само че хич не изглежда по-светло, но и не е толкова различно.
Джорджа Спадони
Демокрация или стабилокрация
9 август 2024 г. Чакаме на границата между Босна и Сърбия. Обиколката ни е към края си, прибираме се в Белград, или поне се опитваме. Опашката е безкрайна, безмилостното лятно слънце превръща микробуса в печка, климатикът е почти безпомощен. Групата шумно решава кръстословици, а с колегата ми и шофьора говорим за масовите протести, предвидени в столицата за следващия ден – 10 август.
Бетонната козирка на гарата в Нови Сад, официално открита преди месец, ще издържи още малко. Причината за протеста е друга – проектът за най-голямата литиева мина в Европа, която англо-австралийската компания „Рио Тинто“ възнамерява да разработва в Лозница, до река Ядар, в западната част на страната. Спрян благодарение на огромните протести през 2022 г., планът отново е върнат на дневен ред от сръбското правителство през юли 2024 г. С подкрепата на ЕС.
Кулата „Генекс“ в покрайнините на Белград, закичена със знамето на Европейския съюз специално за посещението на Урсула фон дер Лайен през октомври 2025 г. На следващия ден знамето е свалено © Джорджа Спадони
Най-накрая излизаме от Босна, но не и преди да сме подарили шоколадово блокче на полицая, който, след като ни провери документите, изрично ни поиска такъв странен и сладък подкуп. Влизаме в Сърбия и минаваме точно през местността, застрашена от минните амбиции. Няколко метра след границата ни приветства огромен плакат на управляващата Сръбска прогресивна партия (СПП, Srpska napredna stranka), от който ни гледа мъж с очила и дебели устни. Шофьорът и колегата ми не се въздържат и отправят немалко псувни към този лик, който всъщност принадлежи на Александър Вучич – главния герой в сръбската политика от повече от десетилетие.
Роден е през 1970 г. в Белград и на 23 години се присъединява към Сръбската радикална партия (СРП, Srpska radikalna stranka) – ултранационалистическа формация, която иска да създаде „Велика Сърбия“ от руините на Югославия. Той става протеже на партийния лидер Воислав Шешел, осъден за военни престъпления в Хага. През 1998 г. Вучич е назначен от самия Слободан Милошевич за министър на информацията, като само за две години успява да приложи едно от най-репресивните законодателства в Европа срещу медиите и свободата на словото.
След 5 октомври 2000 г., когато Милошевич подава оставка, СРП е в опозиция, докато се редуват белязани от скандали демократични правителства, които включват присъединяването към ЕС в своите програми. Точно покрай въпроса за ЕС СРП се разделя и част от членовете ѝ начело с Томислав Николич и Александър Вучич я напускат, за да създадат Сръбската прогресивна партия (СПП) през 2008 г. Въпреки името и декларираните проевропейски настроения формацията е силно консервативна и популистка и бързо се превръща в основната опозиционна сила. На парламентарните избори през 2012 г. СПП печели 25% от гласовете и се класира на първо място. Вучич е първо министър на отбраната, а после – вицепремиер. На предсрочните парламентарни избори през 2014 г. СПП удвоява подкрепата си до почти 50% и печели мнозинство в парламента. Тогава Вучич става министър-председател.
Междувременно той признава в интервю „грешките от младостта“ и се отдалечава от националистическите уклони отпреди години, когато публично защитава Ратко Младич и Радован Караджич. Сред амбициите му за Сърбия е присъединяването към ЕС. Всъщност, въпреки че либералните партии, предшестващи СПП, полагат основите на европейските стремежи на Сърбия, именно Вучич дава официален старт на процеса през 2014 г. Следващите предсрочни избори през 2016 г. са предизвикани от СПП точно с цел подкрепа за продължаване и успешно приключване на процеса по кандидатстване за членство в ЕС. Този път СПП събира над 50%, но опозицията заявява, че гласовете са били купени.
В чужбина обаче се повишава задоволството от стабилността, която Сърбия най-накрая демонстрира. Особено в Германия. В интервю от 2016 г. Вучич казва, че смята Ангела Меркел „за истинския лидер на Европа“ и че германската канцлерка „се грижи за Балканите“. Критиците на управлението обаче посочват, че привидната стабилност в страната е постигната за сметка на демократичните ценности, особено на медийната свобода.
Изборите през 2017 г., с които Вучич започва своята кариера като президент на Република Сърбия, също са белязани с все по-строг контрол върху медиите и постепенно разрушаване на върховенството на закона. Междувременно, за да продължи да гради „прогресивен“ имидж за пред международната общност, президентът назначава за министър-председател Ана Бърнабич – първата жена на този пост в Сърбия, и то открита лесбийка. Без това да означава, че в програмата на правителството има място за правата на ЛГБТ, напротив – ролята на Бърнабич ѝ осигурява редица привилегии, от които останалата част от ЛГБТ хората в страната е лишена.
През 2020 г. неправителствената организация „Фрийдъм Хаус“ потвърждава влошаването на положението в балканската страна, която вече не е демокрация, а хибриден режим, особено след резултатите от новите президентски избори през юли, които СПП печели с над 60%. Тази авторитарна тенденция, започнала през 2012 г., превръща държавата в стабилокрация, която въпреки реториката на правителството не е гарант за стабилността в Балканския регион, както вече стана ясно от нестихващите протести, започнали през 2024 г.
Сърбия вън от ЕС, ЕС вън от Сърбия
10 август 2024 г. Обиколката приключва, изпращаме гостите преди началото на протестите, предвидено за 19:00. Тръгваме около час по-рано и улиците вече се пълнят с хора, които се изливат от всички страни. В рамките на половин час центърът на Белград е изцяло блокиран – граждани от всички възрасти, с кучета и детски колички, с плакати и свирки са се събрали с мирни намерения и лошо настроение. Сред слоганите се чете „Рио Тинто марш от Сърбия“, „Няма да копаете“, „ЕС диктува, Вучич изпълнява, Рио Тинто печели“. Колегата ми казва:
„Виждаш ли колко много хора, всички сме против Вучич от години, излизаме по улиците непрекъснато, но той не мръдва. Защото има подкрепа от ЕС.“
Протестът от лятото на 2024 г. срещу проекта на „Рио Тинто“ © Джорджа Спадони
Всъщност тактиката на президента на международно ниво е да поддържа добри отношения с конкурентни геополитически сили. Твърди, че иска Сърбия да продължи своя европейски път, но в същото време поддържа приятелски отношения с Русия и привлича в страната най-големия брой китайски проекти в Европа в рамките на глобалната китайска стратегия за сътрудничество „Един пояс – един път“. В резултат на това, от една страна, отказва да подкрепи санкциите срещу Москва след избухването на войната в Украйна, въпреки че Сърбия има статус на кандидат-членка на ЕС; от друга, възлага все повече поръчки без конкурс на спорни китайски компании.
Джорджа Спадони
Вярно е, че точно както Бойко Борисов в България, и Александър Вучич има подкрепа от ЕС, с който освен това се осъществява над половината от търговията на Сърбия. Но за разлика от България, присъединителният процес в Сърбия отдавна е в бюрократична парализа, от която се възползва правителството на Вучич. А междувременно Европейският съюз вече не е синоним на прогрес и гаранции, а по-скоро представлява някакво далечно и абстрактно образувание, което постоянно се доказва като все по-лицемерно и индиферентно спрямо непрекъснатото западане на демокрацията и принципите на правовата държава в Сърбия.
Сред последните удари по доверието към Съюза е откровеното насърчаване на проекта на „Рио Тинто“ в Лозница, който даже е представен като стратегически проект на ЕС през 2025 г. Освен това слабата реакция от Брюксел спрямо мащабната вълна от антиправителствени протести, провокирана от трагедията в Нови Сад, играе важна роля в спада на доверието на сърбите към ЕС.
През октомври 2025 г. Европейският парламент прие резолюция, призоваваща за правото на мирни протести в Сърбия и изискваща политическа отговорност за засилените репресии. Ефективността на тези призиви обаче е доста ограничена и е застрашена от все по-влиятелната крайна десница, която подкрепя Вучич. Един месец по-късно „Рио Тинто“ обяви, че проектът „Ядар“ ще бъде поставен в режим „грижа и поддръжка“ поради липса на разрешителни и напредък, както и заради силна местна съпротива. Но това вероятно няма да е краят на историята и е все по-трудно да се предвиди какво крие бъдещето за балканската държава.
2025 г. Ден преди да покажем на туристическата група мястото, където е убит министър-председателят, се събираме около неговата паметна плоча на гробищата. Над черния мрамор, под надписа „Д-р Зоран Джинджич 1952–2003“, намираме леко повехнал венец от цветя, завързан с лента. Вятърът я е обърнал. Навеждам се и я премествам, за да видя дали пише нещо. Само едно кратко изречение: Hvala za viziju („Благодарим за визията“).
Гробът на Зоран Джинджич и образът му до Философския факултет в Белград © Джорджа Спадони
Срещу входа на Философския факултет в Белград – мястото, откъдето всеки път започваме нашите обиколки – погледът на бившия първи министър, напръскан с червена боя, все още се взира в студентите и минувачите. До неговото лице все още може да се разчете излющеното Gledajte u budućnost… („Гледайте в бъдещето…“) – колкото и мътно и страшно да изглежда. Защото друга опция няма.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни