Днес си спомних един анекдот. За човек, който намира стара маска от времето на пандемията от COVID-19 в джоба на палтото си, усмихва се носталгично и преди да излезе, си нахлузва бронежилетката. Мен ако питате, натам сме се запътили. Само че без усмивката.
Впрочем и когато COVID-19 дойде в България, се усещаше дългата ръка на службите – дори и да не ви се вярва. Някой пита ли се защо се справихме сравнително добре в първата вълна на пандемията, а после оцапахме всичко? Отговорът е прост. Кафявата книжка, уважаеми читатели.
Всеки офицер на ДС я имаше. Официално се наричаше „Наръчник“ – тази стара хубава дума.
Книжката не беше дебела, но беше плътна – и като съдържание, и като смисъл. В нея бяха описани действията при форсмажорни обстоятелства – пожар, наводнение, земетресение, ядрена война. Разделът за епидемията беше ясен. Офицерът поема командването. Отговорността се заявява веднага. Комуникацията се централизира. Един говори. Другите изпълняват. Присъствието е ежедневно – независимо дали има нови данни. Показват се действия: проверки, заповеди, контрол. Експертите от съответните ведомства докладват, но решението остава при командването. В началото на кризата обществото се нуждае не от обяснения, а от ред. Редът се налага бързо. Забавянето ражда слухове. А слухът се разпространява по-бързо от всяка инфекция.
В края на книжката бяха написани телефонните номера на цялото ръководство на страната, включително и на Тодор Живков. За да се обадиш, ти трябваше специален телефон – ВЧ¹. Мнозина се впечатляваха от тези номера. Аз – от факта, че работеха. Налагало ми се е да се обаждам на най-високо място. И вдигаха. А днес министрите ти казват как взели тежкото решение да не си прекратяват отпуската.
Кафявата книжка не се появи случайно. Тя беше дете на страха.
Най-вече на онзи страх, който преживяхме по време на Карибската криза. Най-големият ми кошмар. Днес хората, които не помнят онези времена, когато СССР и САЩ бяха на ръба на ядрена война, нямат ни най-малка представа колко близо бяхме до края на всичко. Не метафорично. Буквално. До онзи миг, в който някой глупак, без значение от коя страна, натиска едно копче и светът, какъвто го познаваме, престава да съществува.
Тогавашните политици бяха воювали. Знаеха какво е война, и бяха наясно, че от нея по-страшно няма. Затова и се размина. Повечето от днешните дори не са помирисвали война. И аз не знам дали, ако пак се озовем толкова близо до ръба, ще ни се размине втори път.
Искрен Иванов
При Куба се разбра, че идеологията не спасява. Спасява подготовката. Сценарият. Студената глава. Оттам тръгна и книжката – за да не мислиш в последния момент и да не импровизираш, когато вече е късно.
В ГДР го бяха разбрали по трудния начин. В края на 60-те години една грипна епидемия ги удари неподготвени. Не фатално, но достатъчно болезнено, за да си направят изводите. Неволята учи. Започнаха да мислят за кризите системно. Не говореха за това. Просто действаха.
Затова и по време на първия етап от пандемията от COVID-19 жителите на бившата ГДР боледуваха по-малко и по-леко от западногерманците. Журналистите си го обясняваха с БЦЖ ваксината – там била задължителна, тук не. Глупости. На Изток просто бяха чели книжката. А ЩАЗИ, както е известно, беше навсякъде. Случайни хора там нямаше.
В началото на пандемията Световната здравна организация лъжеше като за световно –
че маските не трябвало да се носят и че било напълно достатъчно просто да си мием ръцете. Причината беше прозаична – нямаше достатъчно маски дори за медицинския персонал. Но лъжата бе напечатана на плакати, плакатите – преведени на всички езици на ООН. И днес може да ги видите в някои медицински кабинети в Средна Азия, както ми довери един бивш колега.
Кафявата книжка, изглежда, бе чел и Бащицата Борисов – колкото и да твърди, че книги не чете. Същият, от когото уж непрекъснато се опитваме да се отървем, а той все изплува отнякъде и упорито отказва да ни освободи от присъствието си. Понякога се чудя дали тази негова устойчивост не се дължи донякъде и на факта, че макар и тайно, всъщност го харесваме.
Пожарникарят в Бащицата се събуди. Действаше по сценарий, без да философства. Наложи строга карантина – рязко, без пазарлъци. Затвориха се градове, ограничиха се пътуванията. Създаде се щаб и той започна да говори всеки ден – понякога повече, отколкото беше нужно, но говореше. В криза тишината е опасна. Посещаваше болници, строяваше министри, проверяваше складове. Закупиха се маски, тестове, защитни облекла. Когато се появиха ваксините, бяха поръчани и доставени бързо. Дошли с камион за свинско, майтапеха се някои. И за кенгурско да беше – важното е, че ги имаше.
Борисов показа и нещо друго – че държавата може да се грижи за своите. От чужбина започнаха да се прибират хиляди българи. Някои с перипетии, други по-лесно, но се прибираха. Скръцна със зъби на Външното министерство и иначе ленивите посолства внезапно си спомниха, че имат задължения. Започнаха да съдействат на заседналите сънародници. Самолети се организираха, списъци се изготвяха, телефони се вдигаха. За изненада – и не без известна завист – на далеч по-уредени държави, които в първите седмици изглеждаха по-объркани от нас.
В началото системата проработи. Имаше ред. А редът в първата фаза на криза струва повече от идеологията.
После сценарият свърши.
Бившите колеги от КГБ, както обикновено, се престараха. Пандемията се оказа удобен повод да пуснат на свобода слухове и дезинформация, а аз наблюдавах с тъжна ирония колко малко се е променил светът. Само средствата са нови, рефлексите – същите.
Първата ваксина бързо бе превърната в оръжие, а информацията – в инструмент за внушения. Полезните идиоти реагираха по навик и разнесоха най-нелепите измислици. И разбира се, пропагандата прилепна в България без никаква съпротива – както винаги.
В България един вълшебен хирург, който от епидемиология разбира горе-долу толкова, колкото аз от балет, пое ръководството на борбата с пандемията. Може би защото беше генерал. Тук генералите се харесват. А ако същевременно си и професор, нямаш цена. Един иначе кадърен детски епидемиолог пък откри, че му харесва да слуша собствения си глас по телевизията, и щом си отвореше устата, излизаха по две глупости, които се бореха коя първа да бъде чута.
Никой не слушаше никого. Всеки говореше. Всеки обясняваше. Всеки знаеше.
Стана мазало, както обичат да казват днес младите.
И платихме страшна цена. Загинаха около два пъти повече българи, отколкото през последната световна война. Без фронт, без врагове, без бомби – само с хаос, страх и безотговорност.
Не знам дали сте забелязали, но мазало става винаги, когато непрофесионалисти започнат да раздават указания. Напоследък точно такива говорят за войни, за агресии, за геополитика. Когато хора, които не знаят от кой край се държи пушката, започнат да размахват думи като „неизбежно“, „необходимо“, „справедливо“, мазалото е зад ъгъла.
Като човек, преживял Карибската криза, ме боли от това. Боли ме и да слушам как лекомислено се говори за края на света от хора, които никога не са усещали колко тънка е линията между живота и нищото.
Като гледам какво се случва всеки път, си мисля: може би е време да изтупаме Кафявата книжка от праха, да я обновим и да я преведем на всички езици на Европейския съюз. Няма да е трудно. Та нали всяка глупост, която Комисията бълва, така или иначе се превежда.
А за изпълнението… кадри още имаме.
Защото сме навсякъде.
Не знаем дали някой пише на полковника (по Маркес), но Полковник А. със сигурност пише на нас. Той държи на своята анонимност и по изключение ще я приемем. Защото в случая разказът е по-важен от автора. Особено когато става дума за миналото, което отказва да си тръгне. Четете с едно (или с няколко) наум.
„Тоест“ се издържа от читателски дарения
Ако харесвате нашата работа и искате да продължим, включете се с месечно дарение.
Подкрепете ни