In Fight We Trust. Паравоенните организации в САЩ

Темата за паравоенните организации и т.нар. „невидими армии“ набира особена популярност в последните години, когато тези недържавни субекти започнаха да вземат все по-активно участие в политическия живот на развитите демокрации. Да си член на такава организация днес се възприема като възможност да станеш участник в държавен преврат. Законите в различните държави предвиждат строги наказания, обикновено свързани с лишаване от свобода, а в демократична Турция дори е възможно подсъдимите да се сдобият с присъда доживотен затвор. 

В представите на хората, участващи в тези организации, нещата стоят по различен начин. Обикновено за тях това е уникален шанс да бъдат част от нещо голямо, което завинаги ще промени хода на историята – мисъл също толкова опасна, колкото и убеждението на религиозно радикализираните терористи, че са борци за свобода. В някои отношения обаче паравоенните организации са дори по-опасни, отколкото сестринските им организации, проповядващи радикализъм, тъй като последните обикновено се мобилизират извън държавите, докато първите могат да се прегрупират за относително кратко време на територията на страната. 

В САЩ тези мрежи са много добре развити. От тях неведнъж са се формирали мощни лобистки групи, които застават зад някои действия на правителството, например National Rifle Organization, Gun Owners of America, National Association for Gun Rights.

За целите на този текст т.нар. militias, както са познати подобни фракции в САЩ, ще бъдат наричани „паравоенни организации“ и „военни опълчения“.

Какво всъщност са американските militias?

Подобно на повечето фракции в САЩ, военните опълчения са частни организации, които не получават държавно финансиране и се издържат изцяло от собствени приходи и дарения. Но кой би им дарил средства и защо изобщо американското общество би толерирало създаването на неправителствени въоръжени движения? Отговорът е комплексен.

Основната причина за съществуването на американските militias е презумпцията, че гражданите могат да се събират мирно, за да отстояват интересите си. Терминът „мирно“ обаче има доста широко тълкуване в американските закони. Правният консенсус, че всяко събрание, което прилага насилие или нарушава закона, е нелегално, се отнася с пълна сила за свободата на сдружаването в САЩ, но тези ограничения не се простират нормативно до ресурсите, с които участниците в едно събрание могат да боравят. Това ни отвежда и до втората причина за възникването на паравоенните организации – Втората поправка в Конституцията на САЩ, която дава възможност на гражданите свободно да притежават оръжия. Казано с други думи, една организация може и да е мирна по своя замисъл, но това не пречи участниците ѝ да купуват и съхраняват оръжие, което в един момент да се използва за насилие. Въпреки тези нормативни противоречия позицията на Върховния съд на САЩ в полза на Втората поправка и до днес остава твърда.

Военните опълчения в САЩ не са ново явление. Тяхното начало се губи в периода, когато новосъздадената държава води войни с Британия, за да защити независимостта си. Тогава политическият консенсус, че гражданите в американските колонии имат право да притежават и ползват лично оръжие, помага на американците да се мобилизират срещу британските войски сравнително бързо. Исторически погледнато, военните опълчения на практика водят първите сражения с британците до момента, когато бащите основатели на САЩ не се консолидират, за да придадат на тази борба по-организиран вид, който в крайна сметка намира окончателното си изражение в Американската революция. 

След приемането на Устава на Конфедерацията – първата американска конституция – опълченията продължават да играят важна роля, тъй като те стоят зад конституционния преход от конфедерация към организирана федеративна държавност. Капитан Даниел Шейс – герой от революцията, е един от първите инициатори на въоръжената съпротива срещу Конфедерацията. Въпреки че много историци днес дебатират доколко ролята на Шейс в тези процеси е положителна, съществува съгласие, че в крайна сметка той е част от механизма, задвижващ разпада на Конфедерацията, която се оказва неспособна да отстоява независимостта на колониите от Британия. Впоследствие това довежда и до приемането на Конституцията на САЩ.

След Гражданската война, отмяната на робството с Тринайсетата поправка и утвърждаването на Вашингтон като велика сила с победата в Испано-американската война опълченията губят силата си, тъй като американските президенти са заети да работят за интересите на страната по време на двете световни войни и нямат време да обръщат внимание на паравоенните мрежи в страната. Изключение правят „Ку-клукс-клан“ и дъщерните ѝ организации, чиито действия се изразяват по-скоро в изолирани актове на насилие, отколкото в организирана съпротива срещу правителството.

Възраждането на опълченията започва през 60-те години на ХХ век, по време на Студената война, когато Америка е залята от студентски бунтове. Този период е изключително удобен за т.нар. militias, тъй като те се стараят да пленят сърцата на американците, които живеят със спомените отпреди Втората световна война и не желаят САЩ да победят в Студената война, понеже виждат в това конспиративен заговор, който ще отприщи Нов световен ред. Преоблечени в дрехите на наследниците на старите борци за свобода срещу Британската империя, новите „революционери“ се обявяват против политиката на правителството, открито призовавайки за промяна на обществения договор. Става въпрос за ултраконсервативните американци, които искат САЩ да поемат към изолационизъм. Те са наследници на антиимпериалистката фракция от Първата световна война, която е против участието на Вашингтон в Голямата война. Или поне се заявяват като такива, но нямат много общо с образованите хора, които тогава са настоявали Америка да не се меси в Европа.

Мотивация, идеология и крайна цел

Разпадането на СССР така и не позволява на САЩ да се фокусират върху вътрешното си единство и това дава възможност на паравоенните организации да извършат третата и най-опасна своя трансформация. Някои от тях започват да се обявяват за „конституционни сили за съпротива“, считайки се за пазители на Конституцията от федералното правителство и действията му. Това ги поставя по естествен начин в графата на крайнодесните сили в Америка, които реагират на бурните обществени промени в обществото и се опитват с помощта на популистка реторика да обсебят политическата социализация на по-младото поколение.

Тази вътрешна идеологическа борба в САЩ е добре дошла за наследника на СССР – Русия, която вижда в кливиджа възможност да се вмъкне незабелязано в дневния ред на американския политически процес. Най-много примери в това отношения могат да бъдат дадени отново с „Ку-клукс-клан“, чиито лидери редовно проповядват думите на Александър Дугин пред своите последователи. Постулатите на паравоенните организации често припознават идеологията на дугинизма, особено в частта ѝ, в която сблъсъкът между логоса и хаоса се възприема като неизбежен. Това реакционно разбиране на Дугин за разликата между добро и зло почива върху схващането, че дори лошият хаос е по-добър от покварения логос. С други думи, идеята отразява руското мистично разбиране, че хаосът е за предпочитане, когато ценностите на едно общество вече са покварени.

Мотивацията на военните опълчения в САЩ не се различава от тази на терористичните организации – в двата случая се призовава за прилагане на политически мотивирано насилие срещу цивилни. И ако стремежът към насилствена промяна на политическата формула в една държава често завършва с преврат или контрапреврат, то когато военните опълчения излязат по улиците, последиците се понасят не толкова от политиците, колкото от цивилните. 

Тук можем да кажем, че на практика конфронтацията между крайнодесните и крайнолевите движения в САЩ напомня на своеобразна минигражданска война, която продължава да разделя американското общество. Големият проблем с мотивацията на паравоенните организации е, че те няма как да бъдат убедени по мирен път, че не са наследници на бащите основатели или на Даниел Шейс – в крайна сметка американските революционери са се борили за свободата на американците, а не против самите граждани. Нещо повече, предвид свободите, които американското законодателство е връчило в ръцете на гражданите, самата граница между опълчение и организация с мирна цел остава много неясна.

Основен генератор на идеи за тези организации са конспиративните теории, които, за жалост, можем да намерим в социалните мрежи и в много книги, които излизат и на американския пазар – в тях се говори за „еврейския заговор“, „злите елити, контролиращи правителството“, „нисшите и висшите раси“. 

„Опълченец“ ли е Доналд Тръмп?

Доста сериозен въпрос, който тревожи немалка част от американското общество, е връзката на паравоенните организации с политическия елит в САЩ. Идеята, че глобалистите са овладели Америка и искат всячески да наложат на нейното общество ценности, различни от традиционните, е добре известен мотив, който се чува в реториката на много политици и в Европа. Флиртът на политическата класа с военните опълчения обаче може да бъде много опасен, защото рано или късно тези агенти на хаоса ще излязат извън контрола на елитите, които ги подкрепят. Това се случи по време на щурма на Капитолия на 6 януари 2021 г. Малцина предполагаха, че мирно събралите се протестиращи ще нахлуят в сърцето на американската демокрация и ще се опитат да похитят законно избраните от американците политици – независимо дали става въпрос за Нанси Пелоси, или за Майк Пенс. В тези условия си струва да се запитаме част ли е Доналд Тръмп от грандиозния антидемократичен заговор.

Важно е да подчертаем, че щурмът на Капитолия беше безпрецедентно събитие в американската история, чиито измерения надхвърля единствено Гражданската война. Това беше моментът, в който крайнолевите и крайнодесните си стиснаха ръцете пред възможността да подронят американската демокрация. Тази чудовищна сплав от Антифа и Oath Keepers породи вълна от насилие, насочено не само към промяна на политическия дневен ред. Голяма част от хората, които участваха в пуча, едва ли щяха да се спрат само до Капитолия. Някои американски медии прокараха нишки между Антифа, Oath Keepers и Русия, но американското разузнаване така и не представи доказателства в полза или против това твърдение. Ето защо е прагматично да приемем, че тяхната мотивация не се различава от традиционното кредо на антисистемните фракции, които целят мобилизация на радикализирана маса от членове с цел въоръжена борба срещу статуквото. 

Да се счита обаче, че Тръмп е президент, който с помощта на военните опълчения се опитва да установи диктатура в САЩ, е опасно измамно както за американската демокрация, така и за политиката на Вашингтон като цяло. Факт е, че част от паравоенните организации застанаха зад кандидатурата на американския президент открито и взеха участие в щурма на Капитолия – „шоу“, което всички видяхме по медиите. Но в същото време дойде момент, когато политиците в Америка започнаха да се плашат от флирта си с крайните фракции, които ги подкрепят. Така например, въпреки че обамистката фракция открито застана зад Black Lives Matter (BLM), по време на президентството на Байдън членовете на BLM на няколко пъти изразиха несъгласие с политиката на президента по отношение на реформата в полицията, което доведе до разрив.

Сходни процеси се наблюдаваха и по време на втората президентска кампания на Тръмп, когато той се дистанцира от хора като Лoра Лумър и последователите ѝ въпреки оказваната му от тях подкрепа. Сякаш американските политици се усетиха, че невидимите им поддръжници започват да стават опасни, а последователите на тези поддръжници постепенно се превръщат в полезни инструменти в ръцете на Русия и Китай.

Важно е да си дадем сметка и за още нещо – американците са свободолюбив народ и колкото и мазохистично да звучи в ушите на един европеец, едва ли ще жертват Втората поправка и законите на страната, за да спрат влиянието на паравоенните организации. Или както гласи едно ценностно мото: „По-добре политически равни, но икономически неравни“. Обикновеният американец може да направи компромис дори с жизнения си стандарт, но не и със свободите си. В тези условия насилието от отделни индивиди или от цели организации в двата на края на политическия спектър, на което ставаме свидетели в последните години, е отговорност преди всички на „групите по интереси“ и на политическия елит от двете партии, който много дълго време флиртуваше с тях.

На фона на обсъжданите процеси полицията в Америка става все по-рестриктивна. В същото време повечето американци смятат, че войниците им вече трябва да бъдат изтеглени от Ирак и Сирия. Това може да доведе до включването в militias на нови прясно снети от служба военни, които продължават да търсят начини да защитават страната си. Въпросът е как ще бъдат използвани. 

Ето защо, ако САЩ имат проблем, той не е в едно или в две лица, а в събирателния образ на политика, който е готов да стане „опълченец“ в името на собствената си власт и амбиции. Това е погубвало императори, крале и диктатори. Дано не стане така и в САЩ.