Гласовете на Америка – брой 8

Емоционалното напрежение от постоянните негативни новини и безграничният достъп до т.нар. doomscrolling (безкрайно скролване) водят до рекордни нива на избягване на новини,

пишат в Guardian.

За журналистите това е двойно предизвикателство: не само защото добрата журналистика не може да се съревновава нито с бързите новини, нито с дезинформацията, но и защото самите журналисти са хора, които не са изключение от горната тенденция. 

Случващото се в Америка е апотеозът на дигиталната ера: президентът туит; партията му, която управлява през манипулация и угодно изкривени факти; и всичко това в лайв, риалити формат, в който вдовиците излизат да оплачат съпрузите си с хореографирано изпълнение пред многомилионна публика, със заря. Както и самите републиканци са го казвали неведнъж, партията на президента Тръмп владее шоуто, пропагандата и комуникацията много по-добре от опонентите си – а във времена, в които електоратът изисква ентъртейнмънт, това ги прави печелившите и по-добрите политици. 

Тръмп, разбира се, не е конник на апокалипсиса, а само продукт на неговото продължително, унищожително бавно (и тъпо) разгръщане. Хората, които все още следят новините и избират да прекарват повече време в социалните мрежи, живеят в паралелен свят, където винаги навсякъде нещо или някой е на ръба на пропастта. В първите по-хладни дни дълго мислих как точно този бюлетин да избяга от подобна тенденция.

Трябва ли непременно да говорим за спирането на работата на федералното правителство на САЩ, за последните престрелки в Тексас и Мичиган, за скалъпения процес срещу бившия директор на ФБР Джеймс Коуми, поредното обръщане на палачинката от Тръмп спрямо продължаващата руска инвазия в Украйна, поредното едностранно предложение за мир в Газа… И какво всъщност можем да кажем, което вече не е казано – включително и на редовете на тази рубрика. Истината е, че новинарският цикъл е циклично повторение на едни и същи грешки, произлизащи от неспособността на обществата ни да решат проблемите си извън пропагандата на културните войни, в които биваме умело въвличани ежедневно. 

Апокалипсисът има много сценарии. Един от най-интересните е картата на бъдещето, в която десетки настоящи тенденции се преплитат и пресичат, за да нарисуват всички версии накрая. Сред тенденциите на настоящето – ръст в проблемите с психичното здраве, хегемонията на глобалния капитал и растящата геополитическа нестабилност например – тук-там са разпръснати и контратенденции: „възраждане на рисуването на ръка“, „автомати за кратки разкази“, „бавни новини“. Всичко това може да звучи смешно, но се оказва, че антидотът за апокалипсиса е повторното свързване с човешкото, най-вече през изкуството. Затова вместо поредна брънка във веригата от апокалиптични новини, коментари, контракоментари, анализи, контраанализи, доклади и т.н., в този брой ще си говорим за страшния свят през 

Пет парчета, които ни казват нещо за историята на Америка (за слушане преди и след края на света) 

Neil Diamond – America (1980) 

Песента е посветена на имигрантите, които избират САЩ за свой дом. Даймънд, който по това време вече е един от най-успешните изпълнители на американската, а и на световната сцена, е вдъхновен от пътешествието на предците си, имигранти от Източна Европа, към Ню Йорк. „Това е историята на баба ми и дядо ми, които бягат от преследване в Русия и идват в Америка в търсене на свобода“, казва Даймънд за парчето. 

По някакъв начин песента говори на имигранта във всеки от нас. И затова според мен е толкова лесно човек да я хареса. Надявах се да разкажа историята на имигранта, който идва в Америка с големи очаквания, със самата идея за Америка, вплетена в мечтите му.

Ако попитате някой американец, много малко песни освен националния химн въплъщават толкова силно идеалите, върху които е основана държавата – или поне една част от тях. Историята обаче не свършва дотук. След атаките на 11 септември 2001 г. песента на Нийл Даймънд попада в списък с парчета, които не е препоръчително да се пускат в радиоефир. Скоро след това Даймънд променя част от текста по време на своите концерти. Вместо „Те идват в Америка“ (They're comin' to America) той пее „Станете за/Застъпете се за/Защитете Америка“ (Stand up for America). 

През изминалата седмица 120 иранци бяха депортирани в Иран в рамките на двустранно споразумение между двете държави. Съдия, назначен по времето на Рейгън, излезе със силно критично мнение за администрацията на Тръмп, в което се казва, че държавата използва имиграционни механизми за натиск и цензура над гражданите си. И още: че никога досега в историята си САЩ не са имали маскирана анонимна полиция, камо ли с правомощия да задържа и измъчва. Папа Лъв XIV разкритикува Щатите за „нехуманно“ отношение спрямо имигрантите, а журналист бе атакуван и блъскан от федералните власти в Ню Йорк. 

Метафората на песента, както и нейната история ни казват предостатъчно за двете страни на монетата – двата гласа, на които Америка пее и които, изглежда, ще се редуват безкрайно във времето. 

N.W.A. – Fuk the Police (1988) 

Полицейският тормоз над цветнокожи и хора от малцинствата е факт както днес, така и през 80-те, когато излиза хип-хоп класиката на N.W.A. (Niggaz Wit Attitudes) – група, включваща в различни периоди Arabian Prince, Dr. Dre, Eazy-E, Ice Cube, DJ Yella и MC Ren. В рамките на мащабна операция, започнала пред 1987 г., полицията в Лос Анджелис обявява война на уличното насилие. Обвинения са повдигнати на по-малко от процент от полицаите, разследвани във връзка с множеството сигнали за използване на прекомерна сила. 

Просто не можеше да се търпи да бъдеш под властта на този окупатор [полицията – б.а.], който тормозеше. Казахме си: „Стига толкова!“ Музиката ни беше единственото оръжие. Мирен протест.

Това заявява рапърът Ice Cube в интервю. Парчето е забранено в ефира на някои радиостанции, което го прави още по-популярно. 

През лятото на 1989-та, по време на концерт в Детройт, Мичиган, N.W.A. успяват да изпеят около трийсетина секунди от песента, преди отнякъде да се чуят изстрели. Изпълняват я едва за втори път по време на лайв. Групата бяга към бекстейджа, а там ги чакат полицаи, които ги приковават към земята, закопчават ги с белезници и ги затварят в някаква стаичка. След това полицаите искат автографи от изпълнителите. Заместник-директорът на ФБР пък изпраща писмо до лейбъла на N.W.A., в който се оплаква от песента. 

Парчето преживява ренесанс през 2014 и 2015 г. в контекста на множество инциденти с участие на полицията, при които загиват невъоръжени чернокожи мъже – Майкъл Браун във Фъргюсън, Мисури; Ерик Гарнър в Статън Айлънд, Ню Йорк; Фреди Грей в Балтимор, Мериленд. 

Войната срещу бандите е политкоректният начин да кажем, че водим война срещу всеки, когото считаме за престъпник. Това означаваше война срещу всяко черно хлапе, което носи бейзболна шапка или тениска, джинси или кецове,

казва Ice Cube в интервю от 2015 г.

През 2025 г. Fuk da Police бе обявена за една от стоте най-добри протестни песни в историята. Пародията на съдебен процес, около която е изграден текстът, е особено релевантна не само в контекста на продължаващите преследвания на малцинствата – понастоящем латиноамериканци или мюсюлмани – но и с оглед на превръщането на правосъдната система в лично оръжие за разчистване на сметките на президента. 

Buffalo Springfield – For What It’s Worth 

Стивън Стилс пише песента през 1966-та, във вихъра на контракултурата и силните обществени реакции, които предизвиква тя. Въпреки че стандартно For What It’s Worth се смята за протест срещу войната във Виетнам, Стилс всъщност се вдъхновява от хипи протестите (Sunset Strip curfew riots) и сблъсъците между младите и полицията в Лос Анджелис. 

Парчето бързо се превръща в протестна песен, а по-късно става част и от саундтрака на „Форест Гъмп“, което я бетонира като разпознаваем акомпанимент на всичко, свързано с периода на 60-те и контракултурата. Както предходната песен, така и For What It’s Worth е част от протестите след убийството на Джордж Флойд в САЩ през 2020 г. Тези протести все още се използват като политическа дъвка и от двете страни на идеологическия спектър. 

В песента се преплитат четири различни линии, включително войната и абсурдите, които се случваха в Лос Анджелис. Написах я за около петнайсет минути. За мен всъщност тогава нямаше протест. Имаше нещо като танц с ченгетата… Да го определяме като бунт е абсурдно. Беше погребение на кутията на Пандора. Но тогава ни изглеждаше като революция,

казва Стилс в интервю десетилетия по-късно. 

Във времената на погребаните революции – от Великата Америка, която така и не става по-велика, през сякаш забравените вече протести в полза на човешките права, белязали първите две десетилетия на XXI век, чак до несбъднатите обещания на българските протести от 2013 г. и 2020 г. – какво ни остава освен да си припяваме: „Никой не е прав, ако всички грешат.“ 

Joni Mitchell – Big Yellow Taxi 

„Бетонираха рая и сложиха паркинг с розов хотел, магазин… Не ти ли се струва, че не знаеш какво имаш, преди да го изгубиш?“, пише Джони Мичъл през 1970 г. 

Написах парчето, когато бях на Хаваите за пръв път. Хванах такси до хотела и когато се събудих на следващата сутрин, дръпнах пердетата и видях прекрасни зелени планини в далечината. После погледнах надолу и имаше паркинги – докъдето ти стигат очите – и това ме съсипа… тази зараза в рая. Седнах и написах песента.

„Отсякоха дърветата и ги сложиха в музей за дървета, / вземат на хората долар и половина, за да ги гледат“, продължава Мичъл, описвайки ботаническата градина в Хонолулу, която е жив музей за тропически растения, много от които редки и застрашени. Песента се превръща в химн на движението за опазване на околната среда, а през 1995 г. става част от саундтрака на хитовия сериал „Приятели“. В синхрон с епизода е пусната отново като максисингъл с различни ремикси. 

Песента разказва за унищожаването на природата, която се превръща във вещ за продан, в атракция, в реликва. Според проучване, публикувано през септември тази година, употребата на думи, свързани с природата, е спаднала с 60% между 1800 и 2019 г. Учените разглеждат 28 ежедневно използвани лексеми, свързани с природата, като „поляна“ и „клюн“ например, чрез база данни на Google, която следи за честотата на употреба на различни думи в английския език.

„Думите отразяват онова, което хората забелязват, ценят и за което пишат“, казват авторите на проучването. Те изграждат компютърен модел, който показва как с разрастването на градовете и с изчезването на зелените пространства се губи досегът с природата в рамките на няколко поколения. 

От началото на втория мандат на президента Тръмп тече пълномащабна кампания за премахване на важни закони и регулации, свързани със замърсяването, застрояването и опазването на околната среда. Една от ключовите акции е за премахването на регулациите на т.нар. вечни химикали, пагубни за здравето на хората и за цялата планета. 

Green Day – American Idiot 

Песента, която дава и името на вероятно най-известния албум на бандата от 2004 г., е директно възпяване на гнева и отвращението от американската политика по време на президентството на Джордж Буш-младши и ерата след атаките на 11 септември – може би истинското историческо начало на това, което наричаме „съвремие“. 

Фронтменът Били Джо Армстронг нарича парчето „пречистване“. Корицата на сингъла изобразява мъж и жена, които държат детето си за ръце и го повдигат за скок право в отворен капан (изображението е далеч по-непознато от обложката на албума – на нея ръка държи сърце граната, от което тече кръв). 

Обвиненията, че масовите медии затъпяват и произвеждат параноя, която води до политическо и социално изглупяване, не са нови за американската култура и контракултура. В публикувания през 1996 г. роман „Безкрайна шега“ на Дейвид Фостър Уолъс корпорациите могат да наддават за това различните години да носят имената на продуктите им, а президентът на САЩ е поп звезда, хипохондрик и микробофоб, който печели изборите с обещанието да изчисти държавата, без да причини дискомфорт на когото и да било в хода на „почистването“. Дон ДеЛило публикува своя „Бял шум“ през 1986 г. и в него описва вездесъщото присъствие на медиите, на камерите, на белия шум на безкрайната комуникация, която всъщност не само че не ни казва нищо, а и ни отдалечава от близките ни и от нас самите. 

Oще през 1988 г. Нийл Йънг казва: 

Няма да пея за „Пепси“, няма да пея за „Кока-кола“
няма да пея за никого, иначе изглеждам нелепо.

А във видеото към парчето This Note’s For You пародира бавното уеднаквяване на културата и изкуството и пълненето им с клишета, рекламни сюжети и поп звезди, които се продават на корпоративно-медийната машина. Видеото на Йънг е забранено за пускане по MTV, поради което Йънг ги нарича „безгръбначни“ и ги пита какво означава първата буква от името им – пари (money) или музика. 

Видиотяването на Америка, а оттам и видиотяването на света, се усеща като идваща буря в самото начало на нашия век. Две години след American Idiot излиза филмът „Идиокрация“. За времето си той изглежда абсурдно, а днес е пророчески – точно както и обувките Crocs, които са избрани от сценаристите заради абсурдния им грозен вид, подходящ за такъв свят, и се превръщат в абсолютен хит, какъвто остават и до днес. 

Един от всеки петима американци се информира от TikTok – невероятен ръст спрямо 2020 г., се съобщава в проучване на Pew преди дни. Четенето за удоволствие в САЩ е спаднало с 40% за последните две десетилетия, се съобщава в друго проучване. За затъпяването си има и термин: Reverse Flynn Effect или „обратен ефект на Флин“. 

Хубавото на всичко това е, че все още има хора с гръбнак. Оставям ви с клипа на актьора Джоузеф Гордън-Левит, който разказва какви мръсотии може да говори чатботът на Facebook на децата ви – одобрено от Meta/Facebook и неподлежащо на санкции. 

Още една причина да прекарваме повече време офлайн, слушайки хубава музика. 

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика: