Гласовете на Америка – брой 7

На снимката десният американски активист Чарли Кърк е с бяла тениска, върху която с черни букви пише „свобода“. Хвърля червени шапки на публиката в университета „Юта Вали“. От онези червени шапки – „Да направим Америка велика отново“. 

Скоро Кърк ще се качи на сцената и ще започне своите разгорещени дебати с публиката. В тях наяве излиза талантът му, с който печели милиони последователи в САЩ и по света – да убеждава и да защитава пламенно тезите си, служейки си понякога с манипулации и невярна информация, за да постигне победа. 

Чарли Кърк е политик по рождение – в това не може и да има съмнение

Едва на 31, вече повече от десетилетие променя из основи начина, по който неоконсервативното движение привлича нови последователи. Заедно с красивата си съпруга, съюзничка в политиката, и двете им деца са идеалната картина на „традиционното“ семейство, което защитават и за което се борят: бели, християни, „патриоти“. 

Гледам снимката: как изглежда човек минути преди да умре; как прекарва това последно оставащо време; дали в момента на смъртта настъпва някакво осъзнаване на случващото се, дали наистина всичко минава на лента, дали времето се забавя, или всичко приключва бързо, без дори да се усетиш; разбира се, най-баналното – дали боли; въпрос, който съм си задавала и преди – дали тялото усеща, че краят идва, с някакъв зверски инстинкт, дали в деня на смъртта си човек се събужда с някакво особено предчувствие, че нещо не е както трябва. Все още не е ясно дали съпругата на Кърк и децата им, на една и на три години, са били в публиката. Мисълта за това е ужасяваща. 

Ситуацията е литература, ужасяваща литература: Кърк и участник от публиката говорят за масовите престрелки в САЩ. 

Кърк получава въпрос за точния брой на масовите престрелки. Отговаря спокойно и самоуверено, в типичния си стил, вкопавайки се в детайли – в числа, лесно огъваеми и трудно проверими в рамките на разговора, който, както всички останали, цели да убеди, да привлече към каузата: в най-добрия случай – с дебат, който уважава опонента, в най-лошия – с разпалване на огъня и с лъжи. 

Чуват се изстрели. От гърлото на Кърк руква кръв върху бялата тениска, свободата се облива в кръв, той се наклонява на една страна и се свлича от стола. В тълпата настава паника. Няколко души се спускат да помагат. 

За помощ е твърде късно 

В ерата на интернет смъртта на Кърк бързо се поема от кошерния ум на Америка и света. „Лекар съм, няма начин да е оцелял след такава травма и такъв изстрел“, пише потребител в Reddit. 

Видеото се разпространява мълниеносно. Хората се съветват един друг да не гледат и въпреки всичко човекът винаги е изпитвал привличане към жестокостта и бедствието, подобно на мушица, блъскаща се в запалена крушка. 

Видеото се качва, после се сваля от платформите, после се появява отново. Проблемът на времето на свръхинформацията е, че всяка трагедия се превръща в зрелище за отрицателно време. А след това – в конспирация, в закана за отмъщение, в оправдание за още жестокост, в шега, в меме или в най-страшния случай – в апатия. 

Откриването на убиеца на Кърк ще бъде изпитание за ФБР под ръководството на Каш Пател и първи тест какво произвежда назначаването на лоялните за сметка на компетентните (макар със сигурност двете да не са взаимно изключващи се, нито назначаването на лоялисти да е прецедент). Властите задържат някого, после го освобождават. Организират пресконференция, после я отменят. 

В този първичен хаос всъщност няма нищо неочаквано, но всичко се следи отблизо и е повод както за критика, така и за конспирация. Зрителите на риалитито на света са в готовност зад екраните си, зад личните си мегафони и желаят действието да се развива бързо. 

Тези, които знаят как се прави добра телевизия и добра история, ще ви кажат, че в такива ситуации дупката в сюжета е фатална; зрителят няма нужда от разум или от истина – той се нуждае от екшън и шоу. 

В XXI век всичко е Breaking News – затова и новините са счупени. 

Какво друго е Доналд Тръмп, ако не кулминацията, еманацията на ерата на свръхинформацията, най-телевизионният президент, политикът туит, човекът шоу. 

Броени часове след убийството и при липса на всякаква информация, президентът обвинява „либералното ляво“ и се заканва, че справедливостта няма да се размине никому. Никой не е очаквал от този президент да призове към спокойствие и разум. По време на опит за покушение срещу него Тръмп се изправя триумфално над тълпата и призовава към бой. Самият той, разбира се, няма да се бие с никого. Но какво по-добро шоу и признание за личността ти от гражданска война в твоя чест?

Добрият лидер храни човешкото в човека, а другият храни звяра 

Кошерът на интернет жужи. Републиканци, които допреди месеци са се шегували с убийството на демократите от Минесота Мелиса Хортън и съпруга ѝ в леглото им, с нападението на съпруга на Нанси Пелоси с чук в дома му или с подпалването на резиденцията на губернатора на Пенсилвания Джош Шапиро (демократ), наричат опонентите си „изроди“. 

Опонентите, чието кредо са призивите за емпатия и състрадание към най-онеправданите, бълват кратки видеа и цитати на Чарли Кърк, в които Кърк говори за други раси като за подчовеци, за либералните жени като за хора, желаещи да умрат в бездетна самота, и за емпатията като измислица, която само вреди на обществото. Според тях Кърк, който заявява, че хората, загинали от огнестрелни оръжия, са необходима жертва в името на правото на притежание на оръжие, си е получил заслуженото. Ирония на съдбата. 

Успоредно в Денвър, Колорадо, се съобщава за поредна престрелка в училище. 

Консервативният събредит изобилства от потребители, които казват, че демократите най-сетне са показали истинското си лице; че партията и всичките ѝ последователи трябва да бъдат забранени; че убийството на Чарли Кърк е пожарът в Райхстага; че е време опонентите да бъдат прочистени веднъж завинаги, защото са нечовеци, убийци, уроди. Както демократите, така и консерваторите говорят за аморфна маса хора, за „другите“, които вече нямат човешко лице. 

Да бъдеш част от тях вече е присъда. Смъртна.

Президентът Тръмп и консервативните информационни канали изброяват атаки над консервативни политици, без да споменават атаките над демократи. Различни експерти се тревожат, че ситуацията в САЩ все повече се приближава до гражданска война. Обществото живее в две – ако не и в три – паралелни реалности, които не просто не могат да намерят обща точка помежду си; всяка е убедена, че съществуването на другата представлява екзистенциална заплаха. 

„Другите“ трябва да бъдат елиминирани. 

Журналистът Рийд Епщайн коментира в „Ню Йорк Таймс“:

[...] ако съществува момент в съвремието ни, в който политическото насилие започна да се толерира в американското ежедневие, той със сигурност е бил след 6 януари 2021 г., когато тълпа от поддръжниците на г-н Тръмп влезе в Капитолия в знак на протест срещу резултатите от изборите през 2020 г. Почти веднага г-н Тръмп и съюзниците му от Републиканската партия започнаха да пренаписват историята, което кулминира в помилването на 1600 души, осъдени или обвинени в престъпления, свързани с насилие. Самият г-н Тръмп, разбира се, бе обвинен във връзка със събитията от 6 януари и огромните му усилия да подмени изборите през 2020 г., но обвиненията бяха свалени, след като той спечели изборите през 2024 г. 

„Насилието срещу политици беше нещо, което се случваше в нестабилни демокрации някъде другаде – пише Епщайн. – Но сега е просто част от американската действителност – точно както престрелките в училище, които шокират нацията.“ Доколко това твърдение е вярно, е въпрос на интерпретация и скептицизъм към чувството за американска изключителност, поради което текстът на Епщайн завършва с аргумент, който де факто оборва началото: 

По-далечната история на страната е пълна със случаи на политическо насилие, макар че епизодите са по-отдалечени един от друг през XIX и XX век. Президентите Ейбрахам Линкълн, Джеймс Гарфилд, Уилям Маккинли и Джон Ф. Кенеди са застреляни, докато изпълняват задълженията си. През 1968 г. са убити Мартин Лутър Кинг и Робърт Ф. Кенеди. Роналд Рейгън е прострелян във Вашингтон по време на първия си мандат. Теодор Рузвелт оцелява след атентат по време на кампанията си в Милуоки. 

Когато става въпрос за война и насилие, търсенето на вина е добър начин да се разсеем от зверствата, извършени в името на идеята за първопричина и справедливост; оправданото насилие помага да се помирим с ужаса, на който ставаме свидетели, да живеем с него. Може би дори да го извършим. 

Когато общественият разговор деградира до дебат кой заслужава да умре и кой – не; когато правосъдието се раздава от демагози, тълпи и снайперисти; когато политическата идеология запълва вакуума, оставен от религията – тогава сме достигнали етапа на пълно институционално разлагане, на тотално преобръщане на хуманистичния и просвещенски модел, към който уж се стремят обществата ни. 

Един убиец, въдворяващ справедливост, е финален акорд във фалшивата симфония на времената ни: растящи неравенства; влошаващо се психично здраве, самота, изолация; липса на регулация на новите информационни технологии, за които вече е доказано, че работят на принципа на лудостта като печалба; разпадането на социалните норми, на които едно общество неминуемо разчита, за да живее в мир. Чарли Кърк е както архитект и продукт на това време, така и негова жертва. И в това няма никаква справедливост. Това е трагедия. 

Ако има исторически урок, който е важен, той е, че насилието рядко спира с призиви за справедливост, изискващи още насилие. След смъртта на Кърк не се вижда тенденция към отрезвяване. Минутата мълчание в Конгреса бързо се превърна във война на думи. А заплахите на президента показват, че убийството на Кърк и превръщането му в „мъченик“ вероятно ще бъдат използвани за смачкване на опозицията с всички възможни средства, както и досега. Business as usual. 

Задават се мрачни времена както за САЩ, така и за света 

Свободата отново е омазана в кръв, свободата отново е разбирана като неотменимото право да мачкаш другия, свободата отново е идеология, маркетинг, кампания, а не реалност, свободата отново е правото да убиеш онзи, с когото не си съгласен. „Едно време е било елементарно – един куршум и готово“, казвал е президентът Доналд Тръмп неколкократно в свои речи, имитирайки изстрел с пушка. 

В свят, в който свободата е реалност, а Америка е велика отново, куршумите не могат да бъдат решения, нито справедливост. За никого. Омразата към едно малцинство, към един човек, към една идеология неизбежно е омраза към всички в обществото. Точно както убийството на един е потенциален куршум за всички.

Страхувам се от такава свобода. 

Страхувам се от такъв свят. 

Но най-вече се страхувам от хората, които са сигурни, че насилието на думите и на куршумите е необходимо. И може да бъде оправдано. 

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика: