Гласовете на Америка – брой 4

I, too, sing America. 
И аз съм Америка.

Лангстън Хюз*

Този брой е личен, защото е планиран за публикуване в Деня на независимостта, националния празник на САЩ – Четвърти юли. 

В текста също така няма новини. И е дълъг. Но се надявам поне малко да помогне за по-доброто разбиране на новините. Защото те са моментна вариация на по-сложни и по-големи неща. А в настоящето новините от САЩ не са добри – поне за онези от нас, които гледат отвъд риалитито на политиката и идеологията и вярват в универсални човешки добродетели, като честност, морал, справедливост, смирение, милосърдие, разум, умереност и всичко останало, което е необходимо, за да живеем заедно и с доверие в света. И в бъдещето.

В края на май се навършиха десет години, откакто за пръв път пристигнах в САЩ. Кацнах на летище „Кенеди“ в Ню Йорк в два часа през нощта, ненавършила двайсет години. Десетилетие по-късно съм част от тъканта на Америка, тя е част от моята. Ежедневно се опитвам да разбера как точно се живее с това, какво означава. Особено в настоящето. Нямам еднозначен отговор. Особено в настоящето. 

Промяната на значението на думата „бригада“ от задължителния труд по време на комунизма, за който ни разказваха родителите ни, към т.нар. Work&Travel (букв. „работи и пътувай“) програми в САЩ намирам и до днес за една от най-добрите метафори за Прехода, за връзката между Изтока и Запада, за малките държави, които са приклещени между големите империи. 

По-голямата част от първите си месеци в Щатите като студентка на бригада прекарах в „бавния безславен Делауер“ (slower, lower Delaware). Дотам се стига за четири часа от Ню Йорк по безкрайни многолентови магистрали, чиято маркировка е единственият ориентир в тъмното, ако изключим билбордовете с реклами край по-населените места. За четири часа в България почти стигаш до морето. За четири часа във Франция влизаш в друг регион, с друга история и дори диалект. За четири часа в Нидерландия… вече не си в Нидерландия. Маршрут от четири часа в Америка е смешна чертичка върху умалената GPS карта. 

Значителна част от населението на САЩ вижда големите градове – Ню Йорк, Вашингтон, Ел Ей, Филаделфия, само през екрана, 

ако не броим някоя училищна или семейна екскурзия. Още по-голяма част от населението е концентрирана в градовете и никога не преживява провинцията, нито пустотата и безбрежността на средните и южните щати. Много от приятелите ми в Ню Йорк не могат да повярват какви истории им разказвам от места, на които те самите никога не са стъпвали. Много от хората, с които разговарям на „другите“ места, които не са Ню Йорк, не искат и да чуят за Ню Йорк. И всеки път ми казват много да внимавам във Филаделфия. Все пак са видели по телевизията или онлайн колко е опасно там. 

Голяма част от преживяванията ми през първата година в САЩ се превърнаха в основа на романа „Направени от вина“. Смъртта на студентка от Източна Европа в катастрофа още в първите дни; възходът на Доналд Тръмп и първите знаци за сериозни разломи в американското общество; богатите републиканци, които мразят имигрантите на теория, но ги предпочитат като евтина работна ръка на практика; групите българи, които ходят да чистят къщите на богатите в малкото останали острови на американската мечта и въртят схеми със зелени карти (днес някои от тях са тръмписти); чарът на Америка, безкрайният път, природата, оптимизмът и сърцатостта на хората, жестокостта им, глупостта им… 

Младостта, особено ако има известна доза характер, неизбежно ражда арогантност, глад за път и живот, твърдоглавост и задух спрямо местата, откъдето идваме, и хората, от които сме направени. Америка обещава да засити точно този екстремен, арогантен глад: за свят, за пари, за свобода, за безбрежност, за любов, за преживявания, за динамика, за всичко в крайните му, прекалени състояния, за нов живот, за нов Аз. В есето си Goodbye to All That (букв. „Сбогом на всичко това“) от книгата ѝ „Плъзнал към Витлеем“ американската писателка Джоун Дидиън пише, че Ню Йорк е град на младите, на младостта. Позволявам си да перифразирам, че САЩ е държавата на младите – и то не задължително физически. 

Независимо колко остарява, Америка вечно ще бъде млада, така както Амстердам е най-красив есенно време, а Париж – през пролетта; така както Берлин и Германия събират в себе си цялата болка на XX век; така както София, а и България винаги ще бъдат донякъде неразбиращ себе си палимпсест на всички мъртви империи, които са надживели и от които са направени. Характерът на Америка е характерът на младостта: всичко е възможно, необуздано, сурово. В едната крайност е новото, пълното с надежда, а в другата – незрялото, неадекватното, първично жестокото, както може да бъде първично жестока само младостта. Всяка мечта си има цена. 

Както всяка друга история, историята на Америка е в ежедневното. 

Дори и поп фолкът е пълен с влияния от американската поп музика. Американската музика е родила или силно изменила повечето съвременни жанрове. Цялата ни поп култура – от киното, през анимацията, до литературата, как изобщо мислим и говорим културата – всичко това носи американски оттенък. Както и как разбираме и практикуваме демокрацията. Съвременният политически и обществен дебат в България и в света е директно повлиян от американските „културни войни“, чрез които САЩ опрашва света и които имат дълъг исторически път. 

Европа и Америка са неразривно свързани през колониалните, имиграционните и културните обмени, а европейският мир и просперитет през втората половина на XX в. е до голяма степен възможен именно благодарение на Америка. За хората от Източна Европа самата идея за Америка продължава да е част от двуполюсното мислене на света, в което има добра и зла империя, добра и зла икономическа и социална идеология и т.н. В свое есе срещу позициите на популярния американски политик, социалист и кандидат за президент през 2016 г. Бърни Сандърс руският гросмайстор Гари Каспаров пише: 

Докато Европа може да разчита на Америка да поема рисковете, да прави амбициозни инвестиции, да привлича мечтателите и иноваторите на света, и да, да бъде страна на неравенства, Европа може да жъне позитивите от всичко това, без да прави същите жертви. 

Британският историк Тимъти Гартън Аш пък казва: 

Европейците следят сапунката на американската политика в пъти по-съсредоточено, отколкото се интересуват от европейските политики в Брюксел, камо ли пък от националната политика на друга държава членка на ЕС. Всъщност Америка си остава едно от малкото общи между всички европейци неща, заедно с музиката и футбола.

Склонността на Америка да бъде отворена към експерименти – социални, политически, технологични, културни, е причина както за някои от най-светлите моменти в съвременната ни история, така и за едни от най-отвратителните и безчовечни. Вярвам, че сега опасно залитаме към второто. Надявам се, че светлината ще се върне. Но за разлика от много хора мога да повярвам, че това са САЩ, защото САЩ винаги са били и това. 

Постоянна борба между най-висшето и най-нисшето в човешката природа. 

Стиховете на Ема Лазаръс, гравирани върху Статуята на свободата – „Нека аз да поема бремето на вашите тегла, на вашата бедност…“ – са избрани по време на труден исторически период, в който страната отново е разделена по линия на имиграцията. По-късно, когато Америка се бори за свободата на Европа през Втората световна война, расовата сегрегация все още е факт, а квотите за имигранти от Европа, включително за българи, не позволяват на много да намерят спасение отвъд океана от войната. Докато Америка стъпва на Луната, в Азия валят американски бомби, необезвредени и до днес. Докато Америка бори тиранията на комунизма по света, американките получават правото да отворят банкова сметка и да кандидатстват за заем без гарант мъж едва през 1974 г. Светлина и тъмнина.

В крайна сметка това е страна, построена върху противоречия: „живот, свобода и стремеж към щастие“, но само за някои, докато другите не се преборят за своето; върховенство на закона, но той не гарантира справедливост, ако тя не се извоюва; изграждане на свободна демократична държава, но пропита с чужда кръв. Историкът и биограф на няколко републикански президенти Джон Мичъм съвършено обобщава с фразата „борбата за душата на Америка“. Америка е в постоянна борба за собствената си душа – често със самата себе си. 

Виждам крайностите, които правят Америка мечта и месомелачка, спасителка и узурпаторка, гений и глупачка, люлка на разума и на глупостта – всичко, едновременно, през цялото време, навсякъде – като метафора за вътрешната борба на всеки един човек. Както казва Гьотевият Фауст, „онази сила, която вечно към злото се стреми, но всъщност все добро твори“. Или обратното. 

Все още имам надежда – и историографията донякъде ми дава основание – че националният мит и история на Америка почиват върху убеждението, че човек трябва да се стреми към доброто. Затова и наративите ѝ са обект на постоянна критика, пренаписване, анализ. Отвъд идеологията, отвъд национализма, отвъд всичко останало все още стоят някакви ценности. 

По същия начин вярвам и в европейската идея – не като политика, а като принцип. Принципът на доброто, на човешкото. 

Не е ли това всъщност пустото право на живот, свобода и стремеж към щастие – не гаранцията, че ще ги получиш, а свободата да се бориш за тях. Никой не е обещал, че борбата ще е лесна. Съвременната демокрация, включително и тази в САЩ, е родена в кръв и войни. И това, че веднъж сме се преборили, съвсем не означава, че не се връщаме именно там, откъдето сме дошли. Но в крайна сметка кои сме ние, че така нагло да очакваме края на историята да се падне точно на нас? 

Откакто се върнах да живея в САЩ, съм била в 14 щата, пресякох линията Мейсън–Диксън, шофирах повече от двайсет часа от Източния бряг до Големите езера – и вероятно не съм видяла и преживяла и прашинка от всичко, което има за виждане и преживяване. Европейците често обвиняват американците, че не пътуват и не говорят чужди езици, но преди да си живял в държава гигант, е трудно да разбереш какво е да обитаваш огромна територия между два океана, която може да ти предложи всичко – какъв е смисълът да бъдеш другаде? 

Умберто Еко казва, че „общият език на Европа е преводът“. Америка говори само един език, който е и световен (Олга Токарчук тъжи за англоговорещите, които никога не могат да се оттеглят от света в самотата на езика си), и затова може би понякога ѝ липсва концепцията за друг, както и свързаност със света. 

Още от времето на The Frontier – невидимата и вечно движеща се граница, която американците преследват 

и в рамките на която разбират територията на държавата, но и на личността – светът и бъдещето се вземат, доминират, опитомяват. Веднъж изпълнила географската си мисия, днешната Frontier (импулсът за завладяване) може да се измести към Аза (т.нар. уелнес култура на самоусъвършенстване и овладяване на човека, на етикетирането и контролирането на всяка емоция, на продуктивността, на свръхчовека); към Космоса; към изкуствения интелект. 

Дори и в ужаса на настоящето, в Америка се намира добро – и то много. Както дълбоко в „Тръмпландия“ – в кварталите с каравани, където се веят знамена и хората се обличат в цветовете на американския флаг; или в мрежите от клубове, където се събират полицаи, пожарникари и ветерани от войните и които обикновено са затворени за външни посетители; така и в „либералните“ среди на Ню Йорк; в алтернативните квартали на Филаделфия, където властват уелнесът, политическата коректност, вярата, че с повече усилия можем да видим цвета на аурата си; на „безопасните места“ (safe spaces) и т.н. Говоря си със земеделци и академици, с бизнесмени и чистачи, с 80-годишни хипита и млади консерватори. На живо, извън сапунката и машината за гняв на телевизията и социалните мрежи, които настоящата администрация владее до съвършенство и на които е продукт, всъщност винаги надделява човешкото. 

А може би просто съм наивна. Америка има навика да ни прави наивни. 

Прекомерният комфорт, изолацията, самотата, дигиталното съществуване подкопават връзката на човека с живота, с общността, със света, със самия себе си и с последствията от действията му; никъде това не се усеща по-силно от мястото, където се ражда и първо идва бъдещето. Доброто ражда зло. Но и злото ражда добро: опитите за политически репресии, цензура и крайностите все още срещат съпротива и водят до осъзнаване колко крехка всъщност е свободата, колко трудна работа е демокрацията. Всеки американец, с когото разговарям, независимо от политическите, религиозните или каквито и да било други убеждения, прави това, което прави, защото вярва в нещо. И защото е убеден, че ще промени света към по-добро. Точно толкова красиво, колкото и опасно. Но все пак си мисля, че е по-добре да вярваш в нещо, отколкото да не вярваш в нищо. 

Америка винаги е била машина за истории, особено умела в това да разкаже мита за самата себе си и да го продаде на света като чиста истина. Маркетинг висш пилотаж. Търговец на вяра. Привидната близост със САЩ създава у много европейци илюзията, че познават американската култура и живот или че те са (ни) близки. Нищо не е по-далеч от истината. Затова и Америка ще продължава да (ни) изненадва, шокира, отвращава, омайва, разочарова, привлича, да предизвиква завист или смях, възхита и така нататък, и така нататък. I’m afraid of Americans, пее Дейвид Боуи. Страхувам се от американците. 

Shine, perishing republic! („Сияй, гинеща републико!“), пише пък поетът Робинсън Джефърс през 1925 г. Три години преди това афроамериканският поет Клод Маккей описва своята родина като хранеща го с хляба на горчивината, задушаваща го. И все пак същата тази сила тече във вените му, продължава сонетът, и именно затова той устоява на жестокостта ѝ. А един ден всичко това ще е потънало в пясъка на времето. Нишката на литературата и изкуството – почти винаги обект на някаква форма на цензура и отпор от страна на американските институции – успява най-добре да улови душата на Америка в кехлибара си. 

Или по Сюзан Зонтаг: 

На Америка: отдавам ти чест, особено на онези твои страни, които не са красиви: новите ти банки; захарта ти; паркингите ти. Винаги съм се опитвала да видя най-доброто в теб и в хората ти, които често са привидно приятелски настроени и забавни, но вътрешно зли. Това няма значение. Прекарах живота си в това да те откривам – тоест да откривам себе си. Аз съм това, което съм, защото съм гражданка на тази държава и жрица на този начин на живот. И затова – изгорете тялото ми и разпръснете останките му сред цигарената пепел до неизядените картофи в чиниите ви (защото сте на диета).

Обичана, мразена, идеализирана, очерняна, необходима, арогантна, спасителка, мъчителка – честит рожден ден, Америка! Бъди добра със света, от който си направена. И който често пряко волята му, а понякога и за добро, продължаваш да дълбаеш с острото си длето. 

* Превод: Леда Милева

Заглавна снимка: „Руините на Империята II, или Земята поглъща къщата на господаря“ – инсталация на американския визуален артист Киян Уилямс на Биеналето в Музея на американското изкуство „Уитни“, Ню Йорк, 2024 г. Скулптурата, която е копие на западната фасада на Белия дом, потъва в земята. Обърнатият американски флаг е сигнал за военно положение или криза. 

Всички снимки в статията са от личния архив на авторката.

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика: