Гласовете на Америка – брой 11

Заветът, с който най-много ще се гордея, ще бъде този на миротворец и обединител. [...] Ще премерим успехите си не само по броя на спечелените битки, но и по броя на войните, които ще прекратим – и най-вече на войните, които никога няма да започнем.

Президентът Доналд Дж. Тръмп по време на встъпителното си слово през януари 2025 г. 

Описвайки преживяванията на обществото в исторически интензивните периоди на Древна Елада, американският психолог и философ Роло Мей говори за тънката граница между усещането за възникване на нов свят (emergence) и критичното състояние (emergency). На английски двете думи са свързани, а понастоящем ми се струват добър калъп за случилото се през изминалата седмица – американската операция „Абсолютна решителност“ (Absolute Resolve), в рамките на която САЩ извършиха пълномащабни военни действия във Венецуела, залавяйки президента на страната – диктатора Николас Мадуро. Заедно със съпругата Силия Флорес той бе транспортиран в Ню Йорк, където го очаква съдебен процес. 

Събитията се разиграха

на 3 януари в рамките на няколко часа, през които САЩ нанесоха и стратегически удари в столицата Каракас. След това американският президент Доналд Тръмп се обърна към нацията и заяви, че предстои САЩ да поемат контрол над Венецуела за неопределен период. На Мадуро са повдигнати обвинения във Федералния окръжен съд в Ню Йорк за „съзаклятничество/заговор за наркотероризъм, внос на кокаин, притежание на оръжия и взривни устройства, както и заговор за притежание на оръжия и взривни устройства срещу Съединените американски щати“. 

САЩ поемат контрола над Венецуела 

„до момента, в който можем да подсигурим безопасно, уредено и законно прехвърляне [на властта – б.а.]“, заяви президентът Тръмп в първоначалното си обръщение. В събота Делси Родригес, доскоро вицепрезидентка, пое длъжността на главнокомандващ и осъди действията на САЩ, призовавайки за връщането на Мадуро в страната. Според Тръмп обаче Родригес е заявила, че ще сътрудничи на американските власти. 

Това е само едно от множеството противоречия и неясноти. 

Сред най-очевидните са как една суверенна държава получава правото да „управлява“ друга, още повече че президентът Тръмп не уточни нито логистичните измерения на подобно управление, нито сроковете за неговото изпълнение. За сметка на това администрацията подчерта, че няма проблем да прати войници на терен заедно с американските петролни компании, които „скоро ще започнат да правят пари от държавата [Венецуела – б.а.]“. В неделя държавният секретар на САЩ Марко Рубио промени позицията и каза, че администрацията на Тръмп ще наложи военна „карантина“ на износа на петрол от страната, а не че ще я управлява директно. По-късно същия ден обаче президентът намекна, че САЩ може да предприеме подобни военни действия и срещу други държави в Западното полукълбо – Куба, Колумбия, Гренландия. 

Действията на САЩ във Венецуела са колкото изненадващи, толкова и напълно предвидими. 

Анализатори предсказваха наземни операции във Венецуела още миналата година, а в Стратегията за национална сигурност изрично беше заявено, че САЩ ще затвърждава геостратегическите си интереси в Южна Америка, надграждайки изкованата в имперско време доктрина „Монро“. Изненадата дойде оттам, че вероятно широката публика (и голяма част от традиционните партньори на САЩ) не очакваха или отричаха факта, че това утвърждаване ще става с груба сила и погазване на съществуващите норми (а вероятно и принципи на международното право). Но нищо от посоченото не е извън марката „Тръмп“ и вероятно е само началото – администрацията изпраща ясни послания за интересите си към Гренландия например. Макар човек никога да не е сигурен кога настоящото американско управление просто говори и кога заявява конкретни действия, има достатъчно основания подобни амбиции да бъдат вземани сериозно. 

„Живеем в свят, в реалния свят, в който управлява властта, силата. Това са железните закони на света от началото на историята“, каза пред Си Ен Ен Стивън Милър в понеделник. Публикация на съпругата на Милър в социалните мрежи – карта на Гренландия с мотивите на американското знаме – предизвика реакция от датските власти по-рано през седмицата. Във вторник държавният секретар Марко Рубио увери американските законодатели, че САЩ имали намерение само да купят Гренландия, а не да нахлуят с военна сила.

Има ли нещо гнило във Венецуела?

Напрежението се нагнетяваше през изминалите седмици, в които бяха нанесени няколко удара върху плавателни съдове, за които се твърдеше, че са част от мрежа за наркотероризъм. Президентът Тръмп заяви, че корабите превозват огромни количества фентанил и нелегални вещества, чиято цел е да отровят и избият американците, и затова трябва да бъдат унищожени. На пресконференция на 15 октомври президентът каза, че всеки взривен кораб спасява живота на 25 000 души. „Имайки предвид, че през изминалата година в САЩ от свръхдоза са починали 84 000 души, трябваше да сме обявили победа и да сме се прибрали преди около седем кораба“, пишат експертите Джъстин Логан и Брендън Бък в очерк за Cato Instutute. 

Но фентанилът се произвежда основно в Мексико с химикали, внесени от Китай и Индия – поне според официалните доклади от 2025 г. на американската Агенция за борба с наркотиците. В тях Венецуела не е спомената дори като транзитна държава. Подобни са и изводите на Службата на ООН по наркотиците и престъпността. Според данните потокът на снабдяване е един и същ от години насам: основни съставки от Азия (Китай, Индия, Мианмар), производство в Мексико и разпространение в САЩ. 

В допълнение, Венецуела не се появява в скорошните данни на Бреговата охрана на САЩ и други охранителни органи, отговорни за залавянето и изземването на наркотични вещества. Латиноамериканската страна се свързва с каналите за разпространение на кокаин, но по-скоро като транзитна държава, отколкото като производител. Според ООН около 5% от колумбийския кокаин минава през Венецуела на път за Карибите и Европа. Фактът, че по-голямата част от наркотиците, влизащи в САЩ, идват от Централна Америка, противоречи на заявеното от администрацията с оглед и на това, че наскоро президентът Тръмп помилва бившия президент на Хондурас Хуан Орландо Ернандес, осъден за… трафик на кокаин. 

За свободата и петрола 

И ако наркотиците, изглежда, са вариация на „оръжията за масово поразяване“ от времето на Джордж Буш-младши, то въпросът тогава е какви всъщност са мотивите за операцията във Венецуела. Един от най-дискутираните варианти е, разбира се, петролните залежи: не от вчера е шегата, че там, където има петрол, има и американци, които освобождават местното население в името на демокрацията. С поемането на управлението на най-големите залежи от петрол в света САЩ си осигуряват не само добър инструмент за контрол върху световните цени, но и по-голяма независимост за действия спрямо Иран например (на трето място в света по петролно богатство). 

Ефективното усвояване на венецуелските залежи обаче би отнело години и би коствало милиарди: производството на петрол във Венецуела е минимално в сравнение с потенциала на страната и е намаляло драстично от началото на века. Макар и компании като американската „Шеврон“ все още да са активни в страната, наложените от 2015 г. насам санкции са орязали значително както инвестициите, така и поддръжката на необходимата инфраструктура – значителна част от нея е окрадена и разпродадена.

Освен че венецуелският петрол е и логистично по-труден за рафиниране, потенциални инвеститори ще играят на сляпо, разчитайки на стабилна политическа ситуация в страната, за каквато поне засега няма изгледи. Стана ясно, че режимът в Каракас е разпоредил въоръжени милиции (т.нар. colectivos) да патрулират по улиците и да проверяват телефоните на гражданите, което се тълкува като опит за консолидация на властите след извеждането на Мадуро. Според експерти в сектора, дори страната да се върне към предишни темпове на производство (ок. 3 млн. барела дневно), това пак би я поставило след водещите десетина производителя в света. Бившият изпълнителен директор на British Petroleum Джон Браун казва пред Би Би Си, че съживяването на петролната индустрия на Венецуела е „много дългосрочен проект“, който със сигурност надхвърля периода на мандата на Тръмп.

Освен това, независимо от идеологическата позиция на администрацията на Тръмп, която отрича климатичните промени и енергийния преход към по-чисти и възобновяеми източници на енергия, инвестициите в „чиста енергия“ са рекордни за 2025 г. и надхвърлят двойно инвестициите в изкопаеми горива. Пазарът в Южна Америка може да се окаже твърде апетитен за американските компании въпреки рисковете. Но в дългосрочен план – и с оглед на реалния свят, но не по Стивън Милър – е твърде вероятно и плановете за Венецуела да приличат на операция „Абсолютна решителност“: бърз ефект без визия, без ясен план и постижими цели. 

А минерали? 

Венецуела е богата на залежи от алуминий, берилий, олово, магнезий, никел, фосфати, платина, титан, уран и цинк, както и на злато и диаманти. Заедно с други минерали те са част от списък с 60 елемента (сред които и 15 редки минерала) от ключова необходимост за снабдителната верига на САЩ, които търсят начини за подсилване на запасите си с оглед на зависимостта си за набавянето им от Китай. Неслучайно администрацията на Тръмп сключи споразумение за съвместно разработване на полезните изкопаеми в Украйна. 

„Имате стомана, имате минерали, всички ключови минерали, имате страхотна история на рудодобива, който е западнал. Президентът Тръмп ще поправи това и ще го съживи“, каза търговският секретар на САЩ Хауърд Лутник пред репортери. На 15 декември 2025 г. Лутник обяви проект за мащабни инвестиции в инфраструктура за обработка на ключови минерали в Тенеси, където се очаква да се обработват и произвеждат годишно до 540 000 тона за нуждите на САЩ. „Тези минерали са жизненоважни за технологиите на бъдещето ни: отбранителни системи, полупроводници, изкуствен интелект, квантови компютри, автомобили, центрове за данни и съвременните производствени технологии“, написа Лутник в личния си акаунт в X.

Това е начинът да спечелим битката: строим тук, подсигуряваме снабдителните вериги, създаваме страхотни работни места и запазваме мястото на Америка на световен индустриален и технологичен водач.

Организираната престъпност, корупцията и незаконната рудодобивна дейност остават основни предизвикателства пред експлоатацията на тези ресурси. Както и при петрола, санкциите са предотвратили значителни инвестиции в сектора през последните десетилетия. Ако вярваме на първоначалните сигнали от властта във Венецуела в дните след отвличането на Мадуро, никой няма намерение да реформира страната. А без върховенство на правото, прозрачност и отчетност – все продукти на здравата демокрация, към която и самият американски президент не е особено привързан – бизнесът трудно жъне успехи, както знаем всички в България. 

От доктрината „Монро“ до доктрината „Донро“ разликите са големи.

За първата говорихме подробно миналия месец. В исторически план целта ѝ е не толкова насилствен контрол над Южна Америка, а нейното опазване от влиянието на европейските империи във времената на засилен европейски империализъм, войни и бунтове. 

По онова време в САЩ съществува обществена солидарност с движенията за независимост, суверенитет и обособяване на национални държави в Южна Америка – точно обратното на посланието, което отправят САЩ в момента. Настоящите проучвания на мнението показват, че повечето американци искат администрацията да се фокусира върху вътрешнополитически проблеми, като високите цени на здравеопазването, а първите анкети сочат, че мнозинството от американците не са убедени в нуждата САЩ да контролира друга суверенна държава. Самият Тръмп спечели изборите с обещания да не въвлича страната в повече външни конфликти. Четирима от десет души одобряват изпращането на войски за залавянето на Мадуро, а девет от десет смятат, че венецуелците трябва да решат кой ще управлява държавата им. 

Съвременният имперски паралел са, разбира се, Китай и Русия, като една от теориите за премахването на Николас Мадуро е, че той е твърде ненадежден играч, който се опитва да балансира между големите сили за лична изгода и не би могъл да бъде гарант на американските интереси в страната. Китайска делегация пристигна във Венецуела часове преди отвличането му (меметата: най-неудобното и безсмислено дипломатическо пътуване в историята), а Русия от години разпростира влиянието си в страната. 

Появиха се и теории, че безпроблемното извеждане на Мадуро всъщност се дължи на вътрешни договорки – включително и такава между Русия и САЩ, според която САЩ оттеглят подкрепата и влиянието си в Украйна за сметка на същия „жест“ от страна на Русия във Венецуела. Подобни хипотези на този етап остават в сферата на спекулациите. Сигурен факт е обаче, че ако изобщо има ефект, то изборът на силата пред дипломацията е само краткосрочно рентабилен (например за разсейване на обществеността от вътрешнополитически проблеми или от лош президентски рейтинг). От подобни действия печели както Китай, така и Русия, за които вече няма морални или етични бариери пред упражняването на сила в собствените им сфери на влияние, например Тайван или Източна Европа. 

Бананови империи, бананови войни 

В „Гласовете на Америка“ повтаряме неуморно, че ерата Тръмп не е първопричина, а симптом на много по-сериозни и дългосрочни процеси – раждането на нови (корпоратизирани) империи и новото поделяне на света е само част от тях. Действията на администрацията във Венецуела не са без исторически прецедент. Просто за разлика от предишни подобни операции, например тези на администрацията на Обама в Либия (които произведоха гражданска война и пазари за роби), тук дипломацията и параванът на ценностите отсъстват, а разпадът и прехвърлянето към транзакционна (гео)политика е на пълен показ. Възникването на новия свят се усеща като критично състояние, защото е именно такова. Но и всичко ново е добре забравено старо. 

По-рано в историята имаме намесата на президента Удроу Уилсън в Мексико и залавянето на Панчо Вила; две интервенции в Никарагуа, които стават проблем на четири поредни администрации в рамките на двайсетгодишен период; окупация на Доминиканската република; окупацията на Хаити. Администрациите на Хувър и Рузвелт се отказват от намеса в Южна Америка към 20-те и 30-те години на миналия век, но през 1983-та САЩ влизат в Гренада, а през 1989-та свалянето на Мануел Нориега в Панама е подпомогнато от вече присъстващите американски войски. 

Администрирането на държава с територията на Венецуела обаче е почти невъзможно от логистична гледна точка: тя е два пъти по-голяма от Ирак и е управлявана от режим, който се радва на лоялността на армията и силовите структури, да не говорим за евентуалната гражданска съпротива на подобно решение. Необходимият военен ресурс – включително кубинките на терен, както казват американците – би бил огромен. Експерти подчертават, че дори евентуална смяна на режима много по-вероятно ще създаде хаос от безкрайни войни и борби за власт, само че не в далечния Близък изток както през последните десетилетия, а в непосредствена близост до САЩ. Освен всичко друго това би довело и до нови бежански вълни и би засилило миграционния поток към Щатите – един от най-важните проблеми за избирателите на Тръмп. 

Американците ще ми направят демокрация, ама друг път 

Имперските амбиции на САЩ във Венецуела предполагат високо ниво на стратегическо и логистично обмисляне и (дългосрочно) планиране, които настоящата администрация надали може да изпълни. Пример е публичното обявяване на подривни дейности на ЦРУ във Венецуела. Предшественикът на Мадуро – Чавес, често обвинява ЦРУ за вътрешнополитически събития, дори и за предизвикването на земетресения. Според специалисти подобна недообмислена комуникация дава основания за всякакви конспиративни теории, както и картбланш на чавистите да припишат външно влияние на различни политически събития и процеси в страната – включително на действията на демократичната опозиция, за която американското управление не изразява явна подкрепа въпреки заявките си за реформи.

Отвличането на Мадуро не е битка за демокрация, нито особена загриженост за съдбата на венецуелците – подобни интерпретации тепърва ще остаряват нелепо. То е послание към света, към следващите територии и към другите страни в Южна Америка – един от въпросите в предишния бюлетин беше какво би се случило с държавите от Западното полукълбо, ако не споделят визията на Националната стратегия за сигурност на САЩ – може би вече имаме отговор. 

Демонстрациите на сила и свалянето на бананови диктатори са (сравнително) лесни; както показва историческият опит, да си направиш демокрация е по-трудно, отколкото изглежда. Да си направиш колония – също, поне в XXI в., поне засега (дистопичните сценарии може да оставим за следващ бюлетин с художествени елементи). 

Защото в политиката, дипломацията и историята не е важно само какво правиш, а и как го правиш; на правото на силния да налага волята си със сламени аргументи и в разрез с установените правила могат да се радват само силните – останалите могат просто да се надяват да се окажат от правилната страна на събитията. 

И ако всичко това е твърде дълго и не сте го прочели, 

можем да обобщим кризата на новия свят по следния начин: 

Президентът Тръмп и действията на САЩ във Венецуела продължават да излагат на показ загниването на скелето, което крепи света след Втората световна война. И не защото Николас Мадуро не е жесток диктатор и защото радостта на венецуелците от залавянето му е неоснователна, а защото ценностите на хуманизма и демокрацията са просто параван за алчността и тъмните импулси на властта, и то не само в този случай. Международните организации отдавна са беззъби в опазването на реда – сега проличава точно колко. Наивността, че краят на историята е тук, се топи пред реалполитиката на големите, които готвят поредна делба. Не можем да бъдем наивни и да вярваме, че не живеем в свят на сила и власт; въпросът е в това да разбираме, че когато определени процеси се задвижват независимо от всичко, цената рано или късно става твърде висока. И я плащаме всички. 

„Завръщането към сферите на влияние е логично единствено ако сте Велика сила. Ако не сте, да се радвате на подобно развитие е откровена глупост. Прекалено много хора си въобразяват, че живеят като американци, без реално да разбират, че всъщност са граждани на периферията“, написа в X оксфордският политолог Юан И Жу. Надали може да бъде казано по-добре. 

Възникването на нови светове винаги поражда критично състояние. Хубавото е, че и критичните състояния могат да родят нови светове – и то добри. Въпросът оттук нататък – за американците, осъзнаващи нуждата от дълбоки реформи в страната си, липсата на които доведоха до днешната американска безнаказаност и институционален упадък; за венецуелците, които ще се борят за демокрация – от истинската; и за европейците, които трябва да си дадат сметка за позицията си спрямо Великите сили и ролята си като евентуални възродители и пазители на ценностите, направили един по-добър свят възможен – е какъв точно нов свят ни се предлага. И дали искаме да живеем в него. Ако отговорът е отрицателен – да се борим за друг. Навреме. Защото времето за чудене изтича.

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика: