Гласовете на Америка – брой 10

През изминалата седмица администрацията на Доналд Тръмп публикува документ, който предефинира стратегията за национална сигурност на страната в синхрон с приоритетите на президента и неговите идеологически и политически цели. Новата стратегия предизвика вълна от коментари – журналистически, експертни, дипломатически. Консенсусът е, че документът очертава най-сериозната промяна във външната политика на САЩ от края на Втората световна война насам. Така ли е обаче в действителност и какво всъщност ни казва той? 

Какво е Стратегията за национална сигурност? 

Стратегията за национална сигурност се изготвя периодично от изпълнителната власт на САЩ и изброява приоритетите и политиките в областта на националната сигурност, както и какви са плановете на администрацията за справяне с основни проблеми. Изначалната цел на документа е да насочи визията на изпълнителната власт към законодателната власт, както и да легитимира последващи бюджетни искания например. 

Освен това той очертава стратегията и визията на САЩ както пред международната общност, така и пред нацията – администрацията често цели да покаже на избирателите, че припознава проблемите, които ги вълнуват, и че предлага смислена и дългосрочна стратегия, в която избирателят да се припознае. Документът е и инструмент за постигане на вътрешен консенсус по отношение на външната политика, като има и символичен характер – изразява позицията на президента и основните му послания към американците. 

В случаи, когато гореизброените не са основно застъпени в президентската кампания предходната година,

Стратегията за национална сигурност се счита за значима заявка към избирателите и към новоназначените федерални служители, които придобиват представа в каква посока ще работи кабинетът през идния мандат.

Документът помага и за координиране между федералните агенции и департаменти, тъй като сред основните му цели е артикулирането на консенсус относно цялостната политика на правителството. 

Така например през 1991 г. Стратегията за национална сигурност за пръв път засяга екологичната катастрофа и рисковете пред околната среда. Стратегията след атаките на 11 септември 2001 г. чертае доктрината на президента Джордж Буш-младши за политиката му спрямо Близкия изток. А публикуваната от Обама през 2010 г. Стратегия – също смятана за радикално различна от тогавашното статукво – призовава за засилени връзки с Русия, Китай и Индия. 

Стратегията за национална сигурност на втората администрация на Тръмп 

предизвика полемики в няколко направления: òтказа Русия да бъде директно назована като риск за националната сигурност на страната; приоритизирането на Западното полукълбо като основна сфера на влияние на САЩ; заявката за балансирани отношения с Китай, както и остра промяна на позицията спрямо съюзниците в Западна Европа. 

Основна тема е съживяването и допълването на доктрината „Монро“, 

която определя обсега на политическите и геостратегическите интереси на САЩ в Северна и Южна Америка (Западното полукълбо) през по-голямата част от XIX и първата половина на XX век. Доктрината е изкована в контекста на имперска, колониална Европа, като целта ѝ е да предотврати превръщането на Америките в обект на колонизация за европейските империи, както и да осигури ненамеса в делата на съществуващите европейски колонии и територии, зависими от Европа. 

Доктрината „Монро“ е част от изолационистката традиция в САЩ, според която държавата следва политика на ненамеса във вътрешните работи на други държави, като същевременно защитава американските търговски интереси в региона. Очертана е през 1823 г., когато държавите от Латинска Америка са в процес на отвоюване на независимостта си от колониалното господство, а американците живо следят събитията и са солидарни с каузата за независимост (което не пречи на американската администрация да осъзнава интересите си в региона, включително по отношение на търговията). 

Отказът на президента Джеймс Монро да се намесва в европейските дела е свързан с нарастващата подкрепа за гръцка независимост (Гърция отвоюва независимостта си от Османската империя на 3 февруари 1830 г.). 

Повтаряне на историята, завръщане към историята или писане на нова история – 

това са три възможни интерпретации на втората стратегия за национална сигурност на Тръмп. От една страна, тя се вписва в исторически прецедент, като дори администрацията посочва, че президентът Тръмп прави своя принос към вече съществуващата доктрина „Монро“. От друга, документът прави заявка за нов курс в политиката на САЩ. Въпросът е дали е началото на нова глава в историята на световната геополитика, или просто назовава вече очевидни истини. 

Русия 

приветства новата стратегия като съответстваща на визията на Москва. „Адаптациите, които виждаме […] са в синхрон с нашата визия – заяви говорителят на Кремъл Дмитрий Песков. – Смятаме това за положителна промяна.“ 

За разлика от първия мандат на Тръмп, когато Русия бе назована като основен геополитически противник, във втората стратегия за национална сигурност на американския президент липсва критика към Русия, която за пръв път не е очертана като държава съперник на САЩ. Вместо това има остри критики към Европа (както и формулировката „множество европейци смятат Русия за заплаха за съществуването на континента“), която е обвинена, че не полага достатъчно усилия за осигуряване на мир след нахлуването на Русия на територията на Украйна през 2022 г. САЩ поставят акцента върху сътрудничеството между водещите световни сили. В Стратегията се подчертава, че оцеляването на Украйна като суверенна държава е важно, важно е и нейното възстановяване, но не се казва нищо конкретно как ще бъдат постигнати тези цели. 

Сближаването с авторитарни режими 

се изразява не само в промяната на отношението спрямо Русия, но и в преориентирането спрямо Китай и Близкия изток, който вече не е регион от основна значимост за американската политика. Това съответства на предишни заявки на администрацията, например по време на речта на Тръмп в Рияд, когато президентът заяви, че Америка вече няма да се намесва във вътрешните работи на Близкия изток. Според Стратегията военното присъствие на САЩ също ще бъде изместено от региона към борбата с наркотрафика в Западното полукълбо. 

В новата стратегия изобщо не се споменава Северна Корея и се омаловажава заплахата от Иран – традиционни противници на САЩ.

Относно съседите в Латинска Америка става ясно, че „не бива да игнорираме държави с различни идеологически възгледи от нашите, с които независимо от това имаме общ интерес“. Целта е стабилно и добре управлявано Западно полукълбо; никъде не се казва, че демокрацията е условие за съществуването на такова. 

Колкото до Западното полукълбо, 

както и по отношение на цялостната стратегия, въпросите са повече от отговорите: какво ще се случи например, ако държавите от Латинска Америка нямат желание да си сътрудничат със САЩ и да поемат курса на новата американска политика? Следва ли да бъдат задължени? Във време на търговските войни и употребяване на мигрантите като разменна монета, както и на откритите изказвания и опити за влияние върху националните избори (президентът Тръмп подкрепи десния кандидат-президент на изборите в Хондурас и заплаши, че ще спре американската помощ за страната, ако неговият кандидат не спечели), отговорът е доста неясен. 

Спирането на миграцията към САЩ е приоритет на администрацията, като не е уточнено легална или нелегална миграция. В Стратегията се казва, че в идеалния случай гражданство на чужденци трябва да бъде давано сравнително рядко. Друга важна точка е борбата с „наркотерористите“ и използването на американска военна сила за справяне с „преки заплахи в нашето полукълбо“. Това силно вероятно задава цялостния тон на Стратегията за национална сигурност, която всъщност се изготвя от Министерството на отбраната (понастоящем преименувано на Министерство на войната), оглавявано от Пийт Хегсет – в момента обект на критика заради американски удари над цивилни край Венецуела. 

Според Уил Фриман, регионален експерт в Съвета за чуждестранни връзки, организираната престъпност в Западното полукълбо е сред основните причини за смъртността в САЩ и следва да бъде обект на национална сигурност. Фриман обаче допълва, че има и други мотиви: регионът е богат на ресурси и добре позициониран с оглед на снабдяването на САЩ в икономическата надпревара с Китай. Китайците също упражняват влияние в региона чрез търговски връзки и дигитална инфраструктура, което е акцентирано и в Стратегията. Фриман обаче смята, че документът по-скоро поставя акцент върху региона като рисков, отколкото като източник на възможности, а външната политика се върти около овладяването на проблемни според администрацията звена: масовата миграция, организираната престъпност и злонамереното чуждо влияние. 

Промяната в ориентацията спрямо Китай 

също е очевидна, най-вече за специалистите, които отчитат както разликите между стратегиите на двете администрации на Тръмп, така и спрямо досегашната политика на САЩ. Стратегията призовава съюзниците в региона за помощ в стабилизирането на отношенията между Китай и Тайван, но и извежда като основна цел „взаимноизгодно икономическо сътрудничество с Пекин“ – пълен завой както от първия мандат, така и от общата реторика на Тръмп, който бе избран и благодарение на крайните си изказвания спрямо Китай и който допреди месеци заявяваше уверено, че ще подчини китайците чрез търговска война. 

Предходната стратегия на първата администрация на Тръмп описваше Китай като пълна противоположност на САЩ – конкурент както от икономическа и геополитическа, така и от идеологическа гледна точка. Настоящата стратегия дава предимство на икономическата полза, а Китай е споменат чак в последните страници на документа, и то основно като пазарен съперник без оглед на стратегическите рискове, които биха могли да представляват евентуалнoто сближаване и икономически ползи. Стратегията не отчита и че Китай има интерес в регионите, където Америка планира да намали влиянието си, например Близкия изток.

Виновна е Европа, 

с която няма нито планове за икономически изгодно сътрудничество, нито за ненамеса във вътрешните работи, независимо от идеологията и формата на управление на държавите. Напротив, по отношение на Стария континент Стратегията на Тръмп е силно идеологически политизирана и повтаря клишетата на консервативното дясно: Европа цензурира и потиска политическата опозиция (винаги дясноконсервативна); континентът е икономически и военно слаб, както и застрашен от „цивилизационно унищожение“. Европейците игнорират „западните“ ценности (вероятно тук разбирани като националконсервативните ценности) и „губят европейската си идентичност“ поради завишена миграция и ниска раждаемост. Европейският съюз пък подкопава политическата свобода и суверенитета, затова в Стратегията се насърчава гласуването за десни и крайнодесни сили (патриотични) с цел устояване на тези тенденции. 

На мушката е основно Западна Европа, което е точно толкова лоша новина и за Източна и Южна Европа с оглед на това, че администрацията на Тръмп видимо търси съюз с автократи, клептократи и силно компрометирани лидери в региона. Приемането на нови членки в НАТО също е поставено под въпрос. Макар че Стратегията признава икономическата значимост на Европа, най-вече спрямо Китай, тя игнорира факта, че Китай е също толкова активен на Балканите, които са и по-уязвими на външно влияние. 

Много думи – малко стратегия 

На Африка са отделени няколко параграфа, които също оставят много въпросителни. В Стратегията се изразява желание да се работи със „способни, надеждни партньори“, но както и навсякъде другаде по света, подобни партньори не могат да съществуват без среда с прозрачно управление, върховенство на правото и борба с корупцията – звена, които привидно се влошават под управлението на Тръмп дори на национално ниво в САЩ. 

Експертите са единодушни, че документът има грешна мишена – европейските съюзници, а не държавите, които действително представляват риск за САЩ. Документът е пълен с неоснователни твърдения и вътрешни противоречия, за което специалисти от CATO Institute (един от големите тинктанкове във Вашингтон с либертариански уклон) казват, че е очаквано, имайки предвид колко е трудно да се създаде добра стратегия в силно политизирана, импулсивна, хаотична и опортюнистична администрация. 

Ако трябва да обобщим Стратегията за национална сигурност на втората администрация на Тръмп в няколко думи, те биха били: личности над принципи и пари над всичко, откровено заявено като държавна политика. Вече няма злодеи (Русия, Китай), няма добри, няма и общи ценности – има взаимноизгодни сътрудничества. И във всички случаи, много малко информация какъв всъщност е планът за стигане от точка А до точка Б. 

Възможните интерпретации са три. 

Най-положителната е, че САЩ се обръщат към националния си интерес на всяка цена – дори на цената на ценни съюзи и дългосрочно демократично управление. 

Втората е, че администрацията на Тръмп е кулминация на последното десетилетие фанатизъм и идеологизиране и че последствията от такава политика нямат значение, поне засега, стига да побеждават „правилната“ страна и правилните ценности. Дори те да нямат нищо общо с реалността.  

Третата е, че администрацията на Тръмп е началото на превръщането на държавата в корпорация, на политиката в бизнес, на ценностите в разменна монета в зависимост от случая. 

Според някои безцеремонното представяне на Стратегията – късно вечерта, без съпътстващи речи от президента или съветниците по национална сигурност – подсказва, че за Белия дом документът вероятно не е от особена важност, нито изразява стратегическо намерение. Други виждат в него просто потвърждение на очевидния курс, по който е поела администрацията. 

Възможните интерпретации са три. И те в никакъв случай не се изключват взаимно. 

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика: