Двойната революция на тоталната власт и свободата

Вторият текст на Ма Дзиен в поредицата ни „Китай отвътре“ (след предговора на последния му засега роман „Китайска мечта“) е статия, публикувана в сайта „Китайска пролет“ на 16 май 2025 г., малко преди 36-тата годишнина от насилственото потушаване на студентските протести на площад „Тиенанмън“ в нощта срещу 4 юни 1989 г.

Майските череши вече са кървавочервени, днес се навършват цели трийсет и шест години от гладната стачка на площад „Тиенанмън“. Толкова години оттогава, а хората, лозунгите, сълзите и мълчанията на площада все още са пред очите ми… По-силни от тях обаче са едни въпроси, които си стоят в мен открай време: Защо ни беше революция? Какво се промени след нея? По-свободни ли станахме след промените?

Ето защо искам да поговоря по темата „Двойната революция на тоталната власт и свободата“, която звучи малко парадоксално, но всъщност добре показва колко сложна е китайската революционна традиция и какви са реалните затруднения на нашата епоха.

Думата „революция“ произхожда от левицата. Тя първо създава революционна литература, след това върви напред в синхрон с идеала за цивилизовано общество. В Китай т.нар. революция дълго време е синоним на „прогрес“ и „правда“. От събарянето на имперската система до основаването на народната република – всички исторически преломи сме свикнали да обозначаваме с думата „революция“. След победата в Гражданската война ръководителите на Китайската комунистическа партия установяват социализъм в страната. Въпреки това идват Големият скок, Културната революция и други кампании, станали възможни заради политическата структура с висока концентрация на власт и култ към личността, и довеждат до тежки обществени сътресения и тотално незачитане на човешките права. 

И ето го тук въпроса: ако една политическа власт нарича сама себе си „революционна“, а вече е управлявала над 70 години,

ако „революцията“ се е превърнала в стабилна система и в оправдание за потисничество, как да продължим да използваме тази дума? 

Студентите на площад „Тиенанмън“ през 1989 г. издигаха лозунгите „Долу корупцията!“, „Долу номенклатурата!“, „Свобода на словото!“, но не искаха сваляне на комунистическата диктатура и установяване на многопартийна система. Те бяха възпитани от същата тази политическа власт, затова искаха реформи, не революция. Историята обаче им наложи цената на революцията.

Студентското движение през 1989 г. всъщност беше възможно най-умереният опит за революция. Никой не подпали седалището на правителството в Джуннанхай, аз седях на първия ред сред гладуващите с тяхната петиция за демократизация на Китай. Студентите не завзеха радиото, нямаше изблици на насилие, магазините на „Сидан“ и „Уанфудзин“ останаха с непокътнати витрини. Всички само седяха, гладуваха, скандираха лозунги, влюбваха се, непрекъснато създаваха нови организации и молеха за диалог с правителството.

Но точно едно такова мирно студентско движение беше потушено по най-кървав начин от революционните лидери. Много от стачкуващите тогава студенти и до днес са още в затвора или са смълчани някъде в чужбина, нежелаещи да се връщат към далечните си спомени. Сещам се за една майска утрин на „Тиенанмън“, малко преди съмване, градът още спеше, една студентка със сламена шапка обърна поглед към обектива ми, устните ѝ бяха напукани, погледът ѝ блуждаеше. Тя гладуваше вече пети ден. Не каза нищо, не държеше някакъв лозунг, но мълчанието ѝ беше по-могъщо от който и да е призив. Къде е обаче тя сега? Дали не е нейна дъщеря онази днешна студентка, която протестира с празен лист в ръка? Някои от стачкувалите пък вече са покойници, например Лиу Сяо-бо, Ян Тиен-шуей, Ли Хун…

След като „революцията“ е превърната в управленска логика, значи Комунистическата партия никога не се е откъсвала от нея. 

Постоянно обновяват „враговете“ си: земевладелци, десничари, капиталисти, ревизионисти, цветни революционери, религиозни мисионери, фалунгунци, поети и писатели с прекомерна политическа ангажираност, независими художници, даже преподаватели и улични продавачи. Целия свят ли ще залеят тези революционни талази? Не се знае. Партията обаче вярва в световната революция. В своята книга „Произходът на тоталитаризма“ политическата философка Хана Аренд посочва, че тоталитарната власт използва идеологически контрол, държавен терор и концентрация на власт, за да заличи индивидуалната свобода и разнообразие. Тя смята, че революциите биха могли да се хлъзнат към тоталитаризъм, особено в ситуации на липсващо равновесие между власт и правосъдие.

Благодарение на реформите след „Тиенанмън“ Китай се внедри в икономическата система на свободния капитализъм и много скоро овладя производствените вериги на световната индустрия. Същевременно революционността на политическата власт си остана, само смениха едно-две изречения от клетвата за приемане в партията. И така, Китай днес е една богата тоталитарна държава – тъкмо това е двойната революция на тоталната власт и свободата. На повърхността страната е завършила икономическия преход, но в политиката тоталитарното управление е даже по-организирано, по-завоалирано и по-ефективно, отколкото по времето на Мао. 

Преди 36 години на същия площад студентите очакваха посещението на Горбачов, надяваха се, че то ще привлече международното внимание към протестите. Днес Китай и Русия излизат със съвместни декларации, че заедно ще поведат света в нова посока на политическо управление. Възнамеряват да изградят съюз на тоталитарните страни, който да се опълчи на демократичните. Това е поредната гавра с паметта на загиналите на „Тиенанмън“.

Често казваме, че китайската революция разрушава първо традиционната семейна култура. Като се започне с „партията определя браковете“ от ранните години в Йенан и се стигне до „синът да донася за баща си, жената да критикува мъжа си“ по времето на Културната революция, всичко това води до разпад на семейния морал. С оглед на икономическото развитие след инцидента на „Тиенанмън“ Комунистическата партия насърчава „възстановяването на родовете“. Тогава богатите се завръщат към традициите и вдигат храмове на предците си, средната класа се запалва по странознанието, семейните традиции и частното образование, а бедните, които не могат да си позволят жилище и да си намерят работа, остават без дом, без семейство и без бъдеще. 

Това е епоха на сговор между традиционни ценности и тоталитаризъм, епоха, в която хората нямат друг избор, освен да бъдат превърнати в послушни консуматори. 

Свободата вече не е необходима ценност, а е заместена от залъгалката „добър живот“. Това важи за всички: за просветените умове, които се завират с философска книга в Дали в провинция Юннан, за двойките пътешественици, които само се имат за свободни, за онлайн любовниците… Разбира се, властта все така насърчава частното предприемачество, понеже се нуждае от семейството като основа, която да поддържа вътрешната и международната икономика. Не че Комунистическата партия го иска, това са просто някои разхлабени мерки, които съпътстват икономическото развитие. И които управляващите по всяко време могат да отменят.

В момента ставаме свидетели на новата идеология „китаизъм“. „Новата комунистическа партия“ на второто поколение червени си е наметнала мантията на „традиционната култура“, третира народа като поданици, обожествява държавата и овечностява властта. Те казват: „Народът трябва да има вяра, дисциплина и култура.“ Само че тяхната „култура“ е една естетика, която е комбинация от революция и тоталитаризъм. От киното и телевизията до религията – всичко е промито стотици пъти и така е вкарано в епигенетичния код на хората. Никой да не се надява, че потомците на чаоянските лели, прочули се с доносите си срещу знаменитости с непристойно поведение, ще вдигат бели листи.

Комунистическата партия не може да бъде заличена отведнъж, тя ще си намери пространство да съществува във всяка нова обстановка. Сломените демокрации ще трябва да се изправят срещу предизвикателството на китаизма – най-голямото предизвикателство от фашизма насам. Както терористите си намятат покривалото на исляма, така и „новата комунистическа партия“ вади от сандъка на китайската традиция атрибутите на конфуцианството и превръща враждебните отношения между партия и народ в отношения между господари и роби, препречвайки пътя към развитието на демокрацията и човешките права в Китай. Отгоре на това те разпръскват из целия свят омразата към свободата. Също както нацистите заместват универсалните човешки права с „немския дух“, днешният комунистически тоталитаризъм прокарва своя „социализъм с китайски специфики за новата епоха“, който е предизвикателство за универсалните демократични ценности не само в Китай, а в целия цивилизован свят.

Остава ни само да вярваме, че бъдещето на Китай зависи не от китайските власти, а от пробуждащия се поколение след поколение народ. 

Постоянната революция не е вътрешнокитайска работа, а засяга въпроса за революционизирането на целия свят. Тоталитарната система може да маскира своята същност на затвор посредством магистрали, небостъргачи, 5G мрежи, роботи и соларни панели, но ако в същото време тя не допуска независими медии, справедливи съдебни процеси и свободно събиране, нейното единствено средство за поддържане на реда остава страхът. А преодоляването на страха зависи от подхранването на свободната воля на всеки отделен човек. 

Свободата не е абстрактно понятие, тя е избор, от който човек така и не се отказва въпреки многократните провали. Свободата е огледалото, което отразява чудовищния лик на тоталитаризма. Тогава революцията вече няма да се задвижва от омраза, а ще прекъсва съществуването на омразата. В „Отвореното общество и неговите врагове“ Карл Попър настоява, че обществата трябва да вървят към прогрес чрез постепенни реформи, а не чрез насилствени революции. Той предупреждава, че революциите, които гонят утопии, често водят до диктатури, и приканва към установяването на отворени, демократични обществени структури, способни да предотвратят злоупотребата с власт.

След като революцията в името на човешкото достойнство приключи, тя трябва да се самоубие, в противен случай свободата рано или късно отново ще бъде взета на мушка.

Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач на всички текстове в нея е Стефан Русинов.