Българската пунктуация – патрулки, полиция, контраинтуиция

Веднъж попитах мой близък как поставя запетаите. Неговият отговор беше следният:

Знам някои основни правила, а другите запетаи ги слагам по интуиция. После оглеждам текста и ако ми се стори, че в някой квадрант подозрително липсват запетаи, добавям още няколко.

За третия ръководен принцип не знаех дотогава, но за първите два – няколко правила и интуиция – съм сигурна, че са основни за голяма част от пишещите хора.

Какво можем да направим, за да придадем сила на правилата и да омаломощим интуицията при поставянето на запетаите и на другите препинателни знаци? По отношение на българската пунктуация изобщо не бива да ѝ се доверяваме, защото не едно и две правила са контраинтуитивни.

Структурата е в основата

За да проектира стабилна сграда, един строителен инженер трябва да познава добре нейната конструкция.

За да поставим непоклатимо запетаите в изречението, трябва да сме наясно с неговата структура.

Нашата пунктуация е от немски тип и се основава на синтактичното членение на изречението. Английската пунктуация например е от френски тип, който се основава на смисловото и фонетичното членение на изречението.¹ С две думи, когато пишете на български, забравете всичко, което знаете за запетаите в английския. И обратното.

Прокарването на синтактичния принцип в пунктуацията според мен най-добре личи в сложното изречение. И така,

основното правило гласи, че запетая се поставя на границата на простите изречения в сложното.

Накратко припомняме, че всяко просто изречение съдържа едно сказуемо (обикновено изразено с глагол). Тоест трябва да можем да групираме смислово думите около сказуемите, за да определяме границата между тези цялости в сложното изречение:

Станах рано, │ минах набързо през банята, │ направих закуска.

На границата много често стоят съюзи – добре познатите ни а, но, че, когато, който, защото и т.н. Точно те задействат червената лампичка в съзнанието ни и ние почти не се замисляме защо поставяме запетая пред тях. Ако един средностатистически човек трябва да посочи причината, той вероятно би казал „Пред който се пише запетая“, а не „Пред съюза който е нужна запетая, защото свързва две прости изречения в сложно“. В това няма нищо лошо, разбира се, защото в огромното си мнозинство хората не са филолози и не са длъжни да мислят езиковедски. (За съжаление обаче, дори и за да навигираш в правилата, е добре да имаш филологическа подготовка.)

Важно е да наблегнем – за да разберем философията на пунктуацията, – че запетаята се пише не заради съюза сам по себе си, а защото той се оказва на границата на простите изречения в сложното:

Ще се кандидатирам за общински съветник, │ ако ме подкрепите.

Пунктуацията в това изречение би трябвало да е безпроблемна, но не е така с фактически същото по смисъл

Ще се кандидатирам за общински съветник при положение че ме подкрепите.

Тук мнозина биха поставили запетая пред че – и ще сгрешат, защото при положение че е сложен съюз² и запетаята трябва да се измести малко по-напред, където минава границата между двете прости изречения:

Ще се кандидатирам за общински съветник, │ при положение че ме подкрепите.

Същият основен принцип важи и в един тип конструкции, при които запетаята често се пропуска – става дума за т.нар. затваряща запетая, например:

Проблемът, │който разтревожи цялата фирма, │ се разреши бързо.

Особеното тук е, че двете прости изречения не са последователно разположени, както в предишните примери, а едното е вмъкнато в другото. Образували са се две граници, затова поставяме две запетаи. Вмъкнатото изречение (нарича се подчинено) пояснява дума от разкъсаното (главно) и много често се въвежда с който, затова винаги внимавайте при този съюз и си мислете за евентуална затваряща запетая.

Сега ми хрумва (наистина сега, заклевам се!), че може да си представите запетаите като полицаи, които охраняват границите на простите изречения, за да не прескачате, когато и както ви скимне, от една територия в друга. Ако пък тази асоциация ви се стори обидно детинска, предложете я на някой близък ученик, който се бори с правилата в българския език.

Многобройни изключения

Не се плашете от многобройни, защото повечето изключения всъщност си ги знаем и не поставяме запетая на границата на простите изречения – например пред толкова често срещаните съюзи и, или, да, а също и пред въпросителните думи кой, защо, дали и прочее. Тук сме, така да се каже, в шенгенското пунктуационно пространство (ето, вдигнахме нивото на асоциациите) и няма гранична полиция.

Депутатите се забързаха │и гласуваха новия закон.
Питаш ме за потвърждение │или искаш честен отговор?
Работодателите отказаха │да участват в заседанието на Тристранния съвет.
Искаме обяснение │защо линия 3 на метрото не работи.

Не бързайте да си отдъхвате, защото това са примери за общите случаи, в които конструкциите са прости.

Никъде не е написано и в действителност не съществува правило, че пред и, или, да, защо и т.н. никога няма запетая.

Ако по силата на други правила тя се окаже пред посочените съюзи, трябва да я поставим. Нека да разширим например едно от горните изречения:

Депутатите се забързаха, │когато времето ги притисна, │и гласуваха новия закон.

Между двете прости изречения, свързани с и, сме вмъкнали друго, за да поясним първото. Запетаята пред когато е ясна и надали ще си я спестите, обаче другата, затварящата, понеже е пред и, може и да я пропуснете. Това ще бъде грешка. Не е фатална, но ако я направите на изпит за проверка на езиковата култура, ще ви отнемат точка. След като сме отворили едно просто изречение със запетая, трябва и да го затворим, щом основната мисъл продължава (Депутатите се забързаха, ... , и гласуваха новия закон). Тоест тук основното правило, че запетая се поставя на границата на две прости изречения, важи с пълна сила и няма никакво значение, че се оказва точно пред и.

Предстои ни да обясним едни други изключения от „граничното“ правило, за чието осмисляне е нужна повече мисловна енергия. Започваме с по-лесните случаи, свързани с отрицателната частица не и с т.нар. уточняващи думи или изрази. Първият термин е ясен на всички, но вторият е измислен специално за целите на българската пунктуация, и по-точно за целите на едно правило в нея. Специалистите да ме поправят, ако греша. И така, уточняващи думи или изрази са само, единствено, точно, едва, чак, тъкмо, дори, даже, именно, много, малко, поне, твърде скоро и др. Когато такава дума стои пред съюз, свързващ две прости изречения, запетая не се поставя. Отново ще направим опит да влезем в хипотетичния общински съвет:

Ще се кандидатирам за общински съветник │ единствено ако ме подкрепите.

По същия начин и частицата не има силата да неутрализира запетаята:

Намерих ключовете │ не където първо ги потърсих, │а където най-малко очаквах.

Следващото изключение ще илюстрираме с едно изречение от тази статия, но леко ще го променим:

Грешката не е фатална, │но │ако я направите на изпит, │ще ви отнемат точка.

Съюзът но всъщност въвежда не второто, а третото просто изречение: но... ще ви отнемат точка. Тъкмо обаче сме го започнали, и веднага вмъкваме едно поясняващо просто изречение след съюза но – при какво условие ще отнемат точката. Ако се спазва основното правило, между но и ако трябва да има запетая, защото там минава вътрешна изреченска граница. Кодификаторът обаче казва: хайде, тук наистина ще бъде прекалено да спъваме четящия, затова правим изключение. И действително това решение е разумно.

Разумно ли е обаче да не се прави същото изключение, в случай че вместо неударения едносричен съюз но употребим ударен многосричен?

Грешката не е фатална, │обàче, │ако я направите на изпит, │ще ви отнемат точка.

Тук изключение няма и запетаята трябва да се постави. За мен това е ненужно усложняване и даже бих казала, издребняване. Защо трябва да имаме различен пунктуационен режим в тези абсолютно еднакви синтактични конструкции и поставянето на запетаята да зависи единствено от вида на първия съюз? Ако ще правим изключение за но ако, и ако, че ако, а ако, да го направим и за обаче ако, защото ако, който ако и т.н. Допълнителната запетая с нищо не помага за бързото и адекватно възприемане на съдържанието на изречението, напротив – спъва ненужно читателя.

И още нещо, което според мен е важно: точно такива никому ненужни подправила не ентусиазират хората да влагат време и сили в изучаването и спазването на правилата изобщо. Добре, отказвам се от деликатния изказ и формулирам призива си направо:

Колеги, прецизирайте пунктуационните правила и доколкото е възможно, ги окрупнете.

Защото хората вече масово поставят или си спестяват запетаи по английски образец и горедискутираната запетая между обаче и ако в момента е най-малкият ни пунктуационен проблем.

А за препинателните знаци ще продължим да пишем в рубриката „Порция език“, защото умението да се борави с тях е неделима част от езиковата култура на съвременния човек и не бива да се оставя на владеенето на няколко правила и голяма доза интуиция.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.