„Белене“ и архитектурният жест като език на паметта

Има места, които разказват истории с тишина. Ако не ги изслушаме, гласът им ще се изгуби в мълчанието. Концлагерът „Белене“ е едно от тях. 

В България не говорим много за колективната си памет, особено когато тя е свързана с тежки и противоречиви теми. Такъв е въпросът за репресиите по времето на тоталитаризма. 

Образованието все още отбягва директния разговор за националната ни травма,

свързана с репресивния апарат на социалистическа България. С обновената през 2023 г. учебна програма по история за X клас тоталитарният период вече присъства по-осезаемо, като се включва и темата за лагерите. В рамките на две теми се засягат промените в политическото развитие на България след Втората световна война, включително преходът от „народна демокрация“ към съветизация. Тематизират се политическият терор, репресиите и нарушаването на граждански, политически и човешки права и свободи. Отделен въпрос е дали това съдържание ще се преподава качествено и безпристрастно, дали разговорът за насилието и терора ще надхвърля фактологията и ще се работи за изграждане на емоционална интелигентност и осъзнатост, които са важно условие да се предотврати превръщането на историята в настояще. 

На картата на България град Белене е не просто точка с географски координати, а едно от последните места, които пазят травматичния спомен на над 15 000 души, преминали през трудово-възпитателното общежитие (ТВО) със същото име. Земята тук е напоена не само с вода от Дунав, а и с недоизказани истории. И мълчанието ни днес е съучастие в това забвение. Десетилетия наред лагерът е едновременно известен и неизричан. Знаели са за него, но малцина са можели да разкажат. Днес имаме нещо, което тогава е липсвало, а именно свободата да говорим. Въпросът вече е не дали да го направим, а как – защото носим отговорност пред историята на лагерниците, пред хората, които са дехуманизирани и унизени в името на идеология, обещаваща „по-добро бъдеще“. 

Историята на лагера „Белене“ 

Лагерът се намира в област Плевен, на територията на остров Персин (Белене) в река Дунав, северно от града. Беленският край има дълга история – от Античността до наши дни. Още в римско време е изграден каналът, който и до днес отделя града от острова. Но доминиращият исторически наратив за района е свързан със социалистическия период и репресивната политика на режима. На 20 декември 1944 г. е приета Наредбата-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица. На 27 април 1949 г. със секретно постановление е открито Трудово-възпитателно общежитие (ТВО) „Белене“, известно още като Обект 2. Достъпът до него е през понтонен мост и по бетонния път през сърцевината на острова до най-източната му част. 

„Белене“ става най-големият, най-секретният и най-дълго функциониращият лагер за изолиране, измъчване и убиване на политически противници на режима. Той е най-секретният, тъй като е разположен в най-отдалечената зона на острова, обграден от река и тресавища. И най-дълго просъществувалият – функционира до 1987 г. На съседния остров Щуреца през 50-те години е създаден и женски трудов лагер, където са изпратени между 300 и 400 жени. Там те работят в свинеферма с над 1000 свине. В края на 50-те години, западно от мъжкия лагер, за кратко функционира младежки трудов лагер, през който преминават между 1600 и 2300 млади хора. 

В „Белене“ са изпращани политици, интелектуалци, духовници и творци отпреди времето на социализма. Сред тях са министър-председателят Константин Муравиев, социалдемократът Петър Дертлиев, писателят Стефан Бочев, както и анархистката Цветана Джерманова, която доскоро беше жива и свидетелстваше от първо лице за борбата си за оцеляване. Най-младият въдворен е бил едва на 13 години, а последните лагеристи са около 550 български турци, задържани по време на т.нар. Възродителен процес. На съседния остров Предела са заравяни телата на лагеристи както от „Белене“, така и от лагера „Слънчев бряг“ в Ловеч. 

Какво можем да видим днес от лагера „Белене“?

Остров Персин е наситен с контрасти: днес там се намира действащ затвор, територията е в гранична зона, има пропускателен режим. Също така островът, части от град Белене и околностите му попадат в Природен парк „Персина“, в който се срещат над 1100 животински вида, включително повече от 200 вида птици, и 475 вида висши растения.

Застрояването на Персин е в определени зони. Това са Обект 1 (около тази зона се намира днешният затвор „Белене“), Обект 2 (ТВО „Белене“) и Обект 3 (кравефермата). По повод Обект 1 изследователят Борислав Скочев уточнява в отговор на въпрос на „Тоест“, че лагерът е бил разположен в източната част на днешния затвор, който е изграден малко по-късно – през 1956–1957 г., на запад от лагера. Според сайта на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ сградният фонд е завършен в периода 1957–1958 г. 

Пътят до лагера е именно създаденият от лагерниците. Има и множество пътища и канали, които са запазени, но не се използват. Около ⅓ от територията на острова се използва за земеделие и дърводобив, както и за лов на дивеч. Днес на територията на остров Персин все още съществуват обекти, останали от някогашния лагер. Макар вече да няма цялостен комплекс, там може да се види повече, отколкото на местата, където са били другите концлагери в България.

От първия строителен период не са запазени нито землянките, нито бараките. Физически следи има основно от времето между 1959 и 1989 г. За последно там са въдворени български мюсюлмани, съпротивлявали се срещу смяната на имената им. Най-яркото свидетелство за труда на лагерниците е над 35-километровата дига, която и днес пази Персин от заливане. Те изграждат и кравеферма, и пътя към източната част на острова – десет километра, изкопани и насипани на ръка.

Неизменна част от историята на Белене е и мястото, където са заравяни жертвите. По сведения на оцелели това е ставало на остров Предела. До момента не е проведена изследователска дейност, която да разкрие масовите гробове. 

Езикът на архитектурата при дисонантни теми

В Европа има ярки примери за архитектурен подход към местата на памет. В Берлин Мемориалът на Холокоста работи с абстрактна геометрия и мащаб, за да създаде чувство за загуба, дезориентация и безвъзвратност. Усещаш, че потъваш и изчезваш, смазан от композицията от бетонни елементи. „Топография на терора“ обаче запазва автентичните руини и ги представя в тяхната сурова реалност. Намесата е минимална, но въздействието е силно. В „Къщата на терора“ в Будапеща е избрана обратната стратегия. Там сградата е превърната в сценографски музей, в който звук, светлина и драматургични експозиции целят да разтърсят посетителя.

От друга страна, „Аушвиц“ в Полша остава пример за място, където автентичността е водеща – запазени сгради, огради и лични вещи, които разказват историята без нужда от допълнителна интерпретация. Тези различни подходи – от минимална намеса и документална автентичност до експресивна сценография – показват, че паметта може да бъде съхранявана и предавана по много начини, но винаги водещи са уважението към жертвите и осъзнаването на историческите уроци.

Тъй като „Белене“ е запазен само частично, за разлика от някои лагери в Западна Европа, архитектът, който застане пред задачата да го превърне в място на памет, няма „готов декор“. Той трябва да работи с фрагменти, с отсъствия, с празнини, с паузи, да съумее да събере историята и да изгради емоционален пространствен разказ. Защото паметта невинаги е това, което стои пред очите ни, а е и в онова, което липсва.

Архитектурният подход към „Белене“

Може ли архитектурата да се превърне в урок по история, който е едновременно уважителен към паметта и способен да създаде перспектива и осъзнатост относно темите за насилието, достойнството и човешките права? За да постигне това, подходът ѝ трябва едновременно да разтърсва и да ангажира. Да срещне публиката с дехуманизацията не само чрез личните свидетелства на жертвите, но и чрез разкриване на механизмите, които са превръщали хора в насилници. Да изследва къде е точката на пречупване, в която човешкият живот и достойнство губят своята ценност, и как системата превръща хората в безлични обекти.

Архитектурата тук е призвана да отвори темата за ценностите и стойността на човешкия живот. Да постави въпросите, които нямат окончателни отговори, и да напомня, че свободата и правото на избор са крехки и винаги под заплаха. Тя трябва да оставя следа – не само материална, но и духовна. 

Място на памет

Мястото на памет никога не е просто обект. То е палитра от пластове – видими и невидими. За да бъде съхранено, трябва да се спазват ясни принципи. В контекста на „Белене“ това означава опазване и уважение към автентичната субстанция. „Раните“ на сградите не бива да се заличават – именно те носят най-силното свидетелство за тази част от историческото ни минало. Разрухата е знак за нашата неспособност като общество да съхраним наследството си. Затова трябва да бъде показана, а не прикрита. Подходът трябва да е деликатен и контекстуален, така че невидимото да стане видимо, а тишината – да разкаже историята.

Добре е преживяването на мемориалния комплекс да е структурирано от ясен сценарий. Посетителят следва да преминава през различни етапи: среща със сградите на лагера, музейната експозиция, личните разкази на оцелели. Между тези срещи е нужно време и пространство за мълчание и размисъл. Проектирането на подобен път изисква разбиране на психологията на травмата и създаване на архитектурен жест, който е емоционално ангажиращ и терапевтичен. При преминаването през острова може да се използват съществуващите дадености, за да се превърне маршрутът в преживяване, което насочва вниманието към човешкия живот, неговата ценност и крехкост.

Историческите следи също изискват специален подход.

От първия период на лагера не са останали материални свидетелства. Тяхното присъствие може да бъде сигнирано¹ чрез проучвания и спомени на оцелели – рисунки и скици, които показват мащаба и организацията на лагера. Важен принцип е диалогът между минало и настояще: новите намеси не бива да заглушават историческия пласт, а да му дадат глас. Още един похват за опазване на нематериалното наследство е събирането на свидетелства на оцелели. Такива разкази, издирвани с години, са публикувани на сайта „Истории от Белене“, където може да се направи и дигитална разходка на острова.

Музейните пространства може да се обогатят със светлина, звук, филм, декор, за да провокират съпреживяване. Също толкова важни обаче са зоните на тишина, където всеки остава насаме със своите мисли и с паметта.

Мястото на памет не е само минало. То е предупреждение за бъдещето и територия на осъзнаването. Никога не се „завършва“, а остава отворено – за нови гледни точки, емоции, човешки истории, които да продължават да бъдат споделяни.

„Белене“ – повод за размисъл 

„Белене“ отдавна е нарицателно за насилието и лагерите в България. Наследството му обаче провокира и диалог за ценностите – за човеколюбието, за отговорността да възпитаваме в добро, но и за необходимостта да не премълчаваме злото. То е болка и травма, която на този етап малцина възприемат като общонационална и работят върху нуждата от осмислянето ѝ. То повдига тежки, но неизбежни теми: за насилието и неговите корени в новата ни история; за жестокостта на репресиите; за човешкото достойнство и правото на живот. Но и за склонността ни да забравяме, да премълчаваме, да не учим уроците си. „Белене“ ни изправя пред въпроса защо избягваме да говорим за болката и защо непременно търсим външни врагове, след като българите също са били (и продължават да бъдат) насилници над българи.

Статията се основава върху архитектурното изследване за дипломния проект на Стелиян Ботев на тема „Мемориал и музей – лагер „Белене“. История – Памет – Бъдеще“, но не възпроизвежда съдържанието му.