Адски сме толерантни!

Социолозите, които се занимават с изследване на общественото мнение, знаят (или поне би трябвало да знаят), че понякога респондентите дават т.нар. социално желателни отговори. Тоест казват това, което смятат, че е престижно или че се очаква от тях. Това нерядко води до грешки в предизборните проучвания и в екзитполовете – ако хората мислят да гласуват или тъкмо са пуснали бюлетина за партия, за която смятат, че не е престижно да дадат гласа си, е доста вероятно да поизлъжат. Понякога проучванията включват контролни въпроси, чиято цел е да се установи дали респондентите отговарят искрено, или по-скоро се опитват да се харесат. При кратки анкети, каквито са екзитполовете например, това не е подходящ вариант.

Колко толерантно е населението на България към ЛГБТИ хората?

На този въпрос търси отговор национално представително изследване, проведено от „Алфа Рисърч“ сред 1000 респонденти по поръчка на Фондация GLAS. На директното питане дали са съгласни с твърдението „Аз съм толерантен към ЛГБТИ хората“, близо половината (49,7%) отговарят утвърдително. Не се възприемат като толерантни малко над една трета – 35,6%, а 14,7% се затрудняват да преценят.

Такива общи твърдения са особено благодатни за контролни въпроси – хората могат да разбират под „толерантност“ много различни неща. Изследването предлага на респондентите да се позиционират спрямо повече от 10 твърдения, за да се получи по-ясна представа за действителната им толерантност към ЛГБТИ хората. Очаквано, резултатите доста се разминават с декларираната толерантност.

Можете ли да предположите какво кара близо 60% (59,2%) от населението да се чувства некомфортно?

Двама души от един и същи пол, които… се държат за ръце.

По тази тема анкетираните показват най-високо неодобрение, а тези, които не са сигурни, са най-малко – едва 10,3% (при средно за контролните въпроси 22,5%). Тук следва да се отбележи, че все пак не всички са посочили с еднаква категоричност, че се чувстват некомфортно – крайно некомфортно им е на 30,9%, докато 28,3% изпитват умерен дискомфорт. В проучването липсва въпрос за целуване, но ако от едното държане на ръце хората реагират така, може би при проява на по-голяма еднополова интимност някои от най-негативно реагиращите биха имали нужда от медицинска помощ.

На второ място по степен на неприемане се подреждат ЛГБТИ учителите – 54,2% биха се притеснявали, ако детето им има такъв учител. Почти толкова (54,1%) не са съгласни с твърдението, че ограничаването на правата на ЛГБТ хората води до изтичане на квалифицирани млади кадри в чужбина. Макар че 44,8% биха се чувствали некомфортно да работят с „такива хора“.

Независимо какво смята мнозинството от населението в България обаче, много ЛГБТ хора напускат страната тъкмо по тази причина. Един от тях – Борислав Герасимов – преди няколко години направи за несъществуващия вече сайт out.bg поредицата „Немили-недраги“ – 12 интервюта с ЛГБТ емигранти и 7 лични разказа, от които става ясно как дискриминацията прогонва млади хора. Пред „Тоест“ той пое ангажимента да ги публикува отново онлайн.

52,7% пък не биха пуснали детето си да си играе в дома на приятелче, чиито родители са от един и същи пол.

Близо половината (47,9%) не са съгласни, че фактическото съжителство на еднополовите двойки трябва да се легализира, срещу малко над една четвърт, които смятат, че трябва. За сравнение – 37,5% биха искали правно признаване на съжителството на хетеросексуални двойки, а почти толкова (36,7%) са против. Същевременно 51,7% смятат, че имуществените и неимуществените отношения на хората в съжителство, които не са сключили брак, трябва да бъдат регулирани от закона както на двойките в брак. Но изглежда, за много хора това не включва легализиране на съжителството, още по-малко пък на еднополовите двойки.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, в която взеха дейно участие Конституционният съд и Върховният касационен съд, 46,3% не са съгласни транссексуалните да могат да сменят юридическия си пол. А според 40,7% публичното подбуждане към омраза към ЛГБТИ хората не трябва да се наказва като престъпление (спрямо 34,3%, според които трябва, и една четвърт, които нямат мнение).

Едва една трета от хората в България казват, че биха променили отношението си към близък човек, ако научат, че е ЛГБТИ.

Като имаме предвид обаче, че близо 60% се скандализират при вида на хора от един и същи пол, държащи се за ръце, можем да предположим, че често пъти запазването на доброто отношение към близкия ЛГБТИ човек си има цена – да не „парадира“, да не му личи, да не научат хората, че какво ще си кажат… Има и родители и близки, които реагират в стил „не ме интересува, не искам да знам, това си е твоя работа“, смятайки, че по този начин не са променили отношението си към човека.

Цели 56% смятат, че равният достъп на ЛГБТ хората до социални, здравни и образователни услуги е важен за общественото благосъстояние, срещу 21,4%, които не мислят така. Едва 15,6% смятат, че законодателната промяна, забраняваща т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище, е довела до подобрение, а според 45,1% тя е изострила конфронтацията между хората. Близо 40% обаче не са сигурни, което е най-високият дял на нямащи мнение за цялото проучване.

Като теглим чертата, средното равнище на толерантност при отговорите на контролните въпроси е 34,8%, а на нетолерантност – 42,7% – картина, доста по-различна от декларираната.

Добрите новини

Макар данните от проучването да изглеждат обезсърчаващи за отношението на българското население към ЛГБТИ хората, съвсем не всичко е толкова черно. „Алфа Рисърч“ провежда това изследване за трета поредна година, което позволява да се забележи известно положително развитие.

Например подкрепата за легализиране на съжителството и регулиране на имуществените и неимуществените отношения между партньори от един пол, макар и недостатъчна, нараства с около 5 процентни пункта, а в сравнение с 2023 г. – с почти една трета.

Така че държавата има все по-малко основание да не изпълнява решенията на европейски съдилища,

според които трябва да се намери форма на правно признаване на еднополовите бракове, сключени в чужбина.

Изследването отчита също, че за младите е далеч по-лесно да общуват, учат и работят с ЛГБТИ хора, отколкото за по-възрастните. Все пак голяма част от поколението Z не помни времето, когато е нямало „София прайд“, и за него видимостта на тази група от населението е част от пейзажа.

Също така очевидно пропагандата си има граници. Промяната в Закона за предучилищното и училищното образование не консолидира обществото срещу ЛГБТИ хората, а по-скоро му показа, че както би казал Хамлет, „има нещо гнило в Дания“. Макар близо 40% да се затрудняват да оценят поправките в закона, по-малко от 16% ги одобряват.

Най-добрата новина всъщност е, че толерантността продължава да е ценност.

В противен случай хората не биха се изкарвали по-толерантни, отколкото са всъщност. А като се има предвид дългогодишната пропаганда против „толерастията“, както и в какво се превръща светът в последните години, никак не се разбира от само себе си, че толерантността все още се възприема като нещо добро.

Тук немалко ЛГБТИ хора и експерти в областта на човешките права биха казали, че толерантността не е достатъчна дори когато е действителна. Защото тя означава търпимост и нищо повече. Истинското приемане отива отвъд толерантността – едно е просто да търпиш някого, друго е да го смяташ за толкова ценна част от обществото, колкото си и ти.

Но и едната толерантност е нещо в среда като българската и в свят, в който емпатията все повече се презира, а грубата сила е на все по-голяма почит. Въпреки че нашенската толерантност, както става ясно от изследването, прилича повече на пътя към ада, който, казват, бил постлан с много добри намерения.