Сребро Филипов – за ръгбито и за приобщаването

Сребро Филипов е роден и израсъл в Пловдив. Описва себе си като „част от едно голямо италианско семейство“. Но всъщност има две – и второто е ръгби общността под тепетата, за чието сформиране носи пряка отговорност.

Той е от онези сърцати, открити хора, с които бързо намирате допирни точки в разговора. Не само заради спокойната си общителност, а и защото е наясно с важните за себе си неща: дома (съпруга и двама сина), образованието, спорта, музиката. Внук е на двама забележителни дядовци – родопчанин и морски капитан, по майчина линия, който до края на живота си бил физически активен, и дядо Сребро, когото не познава, защото е загинал в инцидент. Възхищава се на жените в семейството си, които винаги са се справяли с трудности. Има силна връзка с баща си, а тъста си нарича „вдъхновяващ детски хирург“. В думите, с които говори за всички тях, прозира приветлива обич, примесена с уважение – онази смесица от емоции, която изпитваме към авторитетите, белязали живота ни.

И понеже неизбежно опираме до ръководните му принципи, разбирам, че ръгбито е от спортовете, в чийто фундамент преди правилата са заложени принципи. Те са пет: почтеност, страст, солидарност, дисциплина, уважение.

Ръгбито неслучайно е наричан джентълменски спорт – до 90-те години на XIX век е бил практикуван основно от аристократи и военни. Смята се, че води началото си от 20-те години на същия век, когато по време на футболна игра едно момче грабнало топката в ръка и започнало да тича с нея. По това време правилата във футбола са били доста неустановени и топката се е подавала и с ръце. В края на XIX век се създава Международният ръгби борд, който регулира правилата и започва да организира международни срещи. 

Играта се разпространява широко в страни като Франция, Великобритания, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Аржентина и др. И днес се играе с екипи, приличащи на тези в европейския футбол, и по това нетренираното око най-лесно я различава от американския футбол, в който състезателите носят защитни дрехи, наподобяващи хокейни екипи. Разбира се, топката, игрището и правилата в ръгбито и американския футбол са коренно различни.

Сребро Филипов, когото приятелите наричат Пери, намира пристан именно в ръгби общността, която се оформя покрай създадения от него клуб „Бесите“. И макар всичко да тръгва от една мечта, оказва се, че се стига до пространство, в което различни хора намират възможност да тренират и да се движат – сред тях има нотариус, държавни служители, лицензиран ръгби треньор, университетски преподавател... Ядрото на клуба се състои от хора, между които има голяма възрастова разлика, но и силно приятелство, скрепено с общо (и нерядко цинично) чувство за хумор. Празнуват заедно рождени дни, понякога ходят заедно на музикални фестивали.

Извън ръгбито Сребро Филипов работи в областта на маркетинга и комуникациите. Има опит в български и международни компании, а в момента е част от екипа на образователната платформа „Уча се“.

Да започнем с това, че е Ваша идеята да бъде създаден ръгби клуб в Пловдив. Тук всъщност се ражда общност, в която членуват хора от различни държави, с различни професии и на всякаква възраст.

Да, ние сме пъстра общност – имаме пекар от пекарната в „Капана“, който сутрин става в три за работа, но идва на нашите вечерни тренировки. Имаме английски студенти, които учат медицина. Имаме бивш турски национал, най-усмихнатия човек, когото познавам – той играе с нас, докато е в Пловдив. Също и млади момчета, които в момента играят за Националната спортна академия. Сега в клуб „Бесите“ идва и едно момиче, което е тренирало в Щатите, когато е живяло там. Впрочем тя вече е национал. Разбира се, ние само тренираме, в професионалния спорт е невъзможно отборът да е смесен – трудно ще е за 60-килограмовата Рая срещу 130-килограмов противник.

Клуб „Бесите“ все още не играе в първенството, но всичко предстои. Надяваме се догодина да сме готови за блицформата „Ръгби 7“.

А целта и надеждата ни е от септември да имаме и детско-юношеска школа. Ще отидем в различни училища, в които ще направим презентации и ще разкажем за спорта. Имаме вече и треньор.

Аз исках да създам клуб – роди се общност.

Как се стигна до създаването на ръгби клуб „Бесите“ в Пловдив?

Аз съм израснал в семейство, в което се гледат всякакви видове спорт, баща ми е от поколението, в което доста хора спортуваха, а на него футболът му се е отдавал. Имам страхотна връзка с него – отидохме заедно на първия ми концерт, слушах музика от неговата фонотека, четях книги от библиотеката му, той ме заведе и на стадиона. Гледали сме заедно и доста ръгби през годините. После мои приятели създадоха баскетболен клуб, част от спортното семейство на ПФК „Локомотив Пловдив“, и тогава си казах: искам да играя ръгби, но няма къде. Може би трябва аз да го организирам.

И като човек на комуникациите и маркетинга първото нещо, което направих, беше лого. Тогава беше излязъл и филмът на Васил Върбанов „В името на бог Ръгби“. Аз се свързах с него и той веднага се съгласи да ни помогне, взе нещата много присърце (същата година се навършиха 200 години, откакто съществува този спорт). Ръгби общността в България е много сплотена – по това време хората от различните клубове в страната събраха с дарения сумата, необходима на БНТ да излъчва Световното първенство. После помагаха и на нас, идваха от други градове за тренировките ни.

Но първо трябваше да регистрираме сдружение. Тогава в групата за фенове на ръгби културата в България, се появи въпрос от Павел, който в момента е в Управителния ни съвет: „Има ли къде да се играе в Пловдив?“ Аз отговорих: „Да, скоро ще има.“ Така се запознахме. Помагат ни от ПФК „Локомотив Пловдив“, имаме подкрепата и на Община Пловдив, така че благодарение на тях в неделя играем на игрище 5 на Гребната база.

Спортно-технически за всичко се грижи Абеди Бираджакли, аз съм поел административната работа. С мен се свърза и Костадин Дебренлиев, той ни пое като треньор, направи ни програма, идваше да ни тренира. Костадин и брат му Смилко са потомствени ръгбисти, синове на Димитър Дебренлиев, когото изгубихме миналата година и това беше шок за нас.

Всички ние, които сме в Управителния съвет, имаме професии и никой от нас не е взел нито стотинка. В бъдеще ще кандидатстваме за финансиране, за да можем да плащаме за труда на треньора и лечението на контузените играчи.

Когато ръгби мачът завърши, всички играчи се поздравяват един друг. На какво Ви научи този спорт, какво Ви даде?

Станах по-целеустремен и по-отворен към хората, макар че живеенето в общност не ми е чуждо. Аз винаги съм принадлежал към различни субкултури – болен фен на „Локо Пловдив“. Музикално съм свързан с хардкор и пънк общността в България, тя е много силна.

Откакто съществуват „Бесите“ обаче, сякаш всичко в живота ми тръгна по-добре. Веднъж казах на съпругата ми Веси: „Това ме спаси.“

Когато при нас дойде нов човек – а ние сме открити към всички, – го приемаме с отворени обятия. Но това е двустранен процес, разбира се. Смея да твърдя, че сме свежа глътка въздух. Човек не бива да се взема много на сериозно, без обаче и да се подценява.

Как ръгбито развива човешкото същество?

Ментално и физически. Интелектуално и физически ти трябва да печелиш територия, да преместваш – понякога с по 50 сантиметра – тази топка с форма на пъпеш, докато я подаваш назад. Тоест като в живота е – трябва да си поставиш цел, да я завоюваш и отстояваш. Движиш се и мислиш на бързи обороти, а ако видиш празно пространство, го атакуваш. Правиш залъгващи движения. И трябва физически да си подготвен, за да няма контузии.

Според мен защитата в този спорт е по-трудна. Ръгбито те сваля на земята – буквално и преносно. Главата ти може да е затисната в калта и тогава трябва да знаеш, че зад теб има още 14 човека, които ще те извадят.

И не на последно място: комуникацията. Един отбор, който извън терена се среща и си говори, ти дава сигурност. Да, с някои хора „кликваш“ по-силно, но научаваш със сигурност, че първо си човек, след това идва конкуренцията.

Две момчета и баща с интереси към футбола, ръгбито, баскетбола. Какви топки имате вкъщи?

Всякакви! Тенис, баскетболни, за ръгби, футболна, имаме и топки за сушилня, които невинаги се използват по предназначение... Единият ми син тренира баскетбол, впрочем двата спорта много си приличат като контакт и физическо натоварване. Децата ми са много щури, но силно се обичат и непрекъснато се търсят.

Ако решат да тренират ръгби, когато създадем детско-юношеската школа, с най-голямо удоволствие бих се търкалял с тях в калта, бих ги измъквал оттам и най-вероятно в някакъв момент и те ще го направят за мен. Но е важно да спортуват! Животът става все по-дигитален, аз им давам възможност да опитат различни начини да спортуват – на ски съм ги водил, на плуване, малкият е ходил на катерене. Искам, докато пораснат, да са опитвали различни outdoor активности и да продължат с това, което им харесва.

Да поговорим за нуждата от образование.

Безспорна е! За единия ми син – той ще бъде в първи клас – избрах училище, за което знам, че се обръща по-голямо внимание на децата, не на родителите. И го видях в деня на отворените врати. Друг въпрос е, че е близо до жилището на родителите ми, защото не знам какво трябва да работи един родител, за да може да си прибере детето в 16:30 ч. Средата в училище е много важна, също и да бъде конкурентна.

Човек не бива да спира да се образова, никога не е късно да надграждаш. Аз съм учил няколко различни специалности, докато реша какво точно искам.

Разбира се, нашето образование има нужда от реформи. Боя се обаче, че ако се увеличат учителските заплати без необходимото сито, ще стане по-зле.

Какво кратко и лично си пожелавате за по-далечното бъдеще?

Да пътуваме с жена ми с кемпер. Да се науча да карам сърф и да си чета любимите криминални романи, докато си почиваме и пием кава [испанско пенливо вино – б.р.]. Да продължим да посещаваме музикални фестивали, да съм навън с децата си и да играя ръгби.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.