Образованието – между държавата и семейството

Защо съществуват паралелни образователни реалности? Защо за едни училището е едва ли не нещо свещено, за други – нещо несъвършено, но все пак необходимо, а за трети е олицетворение на злото? И в подкрепа, и против училищното образование има достатъчно сериозни аргументи. Доведени до крайност обаче, в някои отношения защитата на училището и тази на домашното образование подозрително си приличат.

За какво ни е училище?

Училището изглежда толкова безусловна даденост, че рядко се замисляме защо е нужно то и дали пък не може и без него. В училище децата (би трябвало да) придобиват базисни знания и умения, които ще са им нужни, за да се справят в света, когато пораснат, за да могат да имат професии, за които е нужна някаква квалификация, както и известна обща култура.

Не всички деца имат възможност да придобият необходимите знания и умения вкъщи – било защото родителите им не ги притежават и съответно не могат да им ги предадат, било защото работят и нямат възможност да се занимават всекидневно с образованието на децата си. А нерядко и двете. Докато възрастните са на работа, децата им трябва да се дянат някъде. Друг въпрос е, че не всички деца имат родители.

Скритата учебна програма

Училището обаче не е просто място за трупане на знания (и „гардероб“, в който родителите да оставят децата си). В социологията съществува понятието „скрита учебна програма“. То означава, че освен на съдържанието, включено в учебните планове и програми, чрез неписани правила училището учи и на други неща.

В скритата програма влиза социализацията, тоест усвояването на обществените норми и на различни социални роли. Училището възпитава в определени ценности – в отношения на йерархия или пък на равенство, в дисциплина или пък в свободно изразяване, в преклонение пред авторитета или в критично мислене, в полови стереотипи.

Скритата учебна програма се осъществява не само чрез образователните изисквания. За нея играе роля например и видът на класната стая – дали мястото на учителя е отпред, или всички са подредени в кръг. В някои по-либерални образователни системи, например финландската, дори може да няма чинове, а учениците да седят по земята или където им е удобно. В такава среда е невъзможно часовете да започват с „Клас стани, клас мирно!“ – както беше в България по времето на социализма (и не само).

Дали има униформи (и какви са те), или няма, също е от значение. Също и кои са портретите на великите личности, които учениците виждат всекидневно. И дали са преобладаващо (ако не и изцяло) на мъже.

Спокойно, униформата е просто скъпа тениска

Да, крайно време е всички да се успокоим и да приемем, че повечето униформи в училищата у нас са просто тениски с лого, което се изтърква при първото пране. За сметка на това са скъпи и няма откъде да си ги поръчаш, но училищното ръководство много държи на тях. От Донка Дойчева-Попова.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Тези функции на образованието го правят мощен инструмент в ръцете на недемократични режими, които посредством училището се опитват да създават „правилни“ хора, приемащи безкритично официалните послания. Професор Красимир Стоянов, преподавател по философия на образованието в Германия, изследва как от началото на войната срещу Украйна Русия систематично индоктринира учениците в официалната идеология:

Извършва го чрез определени съдържания, но и чрез създаването на младежки организации, установяването на определени задължителни ритуали и други подобни мерки.

По времето на социализма децата учеха за Павлик Морозов – момче герой, предало собствения си баща и загинало мъченически. Подобен персонаж има и в нацистка Германия. И в двата случая посланието е едно – „правилният“ човек трябва да е способен да жертва личния си живот и дори семейството си в името на държавата и нейните идеали.

„Още една тухла в стената“… или правоъгълна тухла в кръгла дупка

Френският социален мислител Мишел Фуко определя училището като дисциплинарна институция – редом със затвора, болницата (особено психиатрията), казармата и фабриката. Основната цел на една дисциплинарна институция е да произвежда не личности, а винтчета в социалната машина.

Тази представа за образованието е пресъздадена и в „Стената“ на Pink Floyd. Ако сте гледали едноименния филм, едва ли сте забравили кадрите, в които учениците остават без лица и учителят ги вкарва в месомелачката, където те стават на кайма, докато детски гласове пеят: „Не искаме образование, / не искаме контрол на мисълта / […], всички ние сме просто тухла в стената.“ А може и да сте се припознали (като мен) в учениците, тайно мечтаещи да въстанат срещу обезличаването им.

Концепцията за образованието, пресъздадена от Фуко и Pink Floyd, е характерна за индустриалното общество, в което действително е необходимо да се създават дисциплинирани хора – винтчета в социалната и производствената машина. В постиндустриалните общества обаче са все по-необходими други качества – развита индивидуалност, способност за мислене извън шаблона и за адаптация към променящия се свят.

Българската образователна система продължава да възпроизвежда практиките от времето на индустриалната епоха – дисциплина вместо мотивация, зубрене и възпроизвеждане вместо критично мислене и функционална грамотност. Системата не се справя добре, но идеите тя да бъде „поправена“ на този етап са в стил „още от същото“ – повече дисциплина и повече наказания. Плюс набиването на православни добродетели в ученическите глави. „Продуктите“ на тази образователна система са подходящи обекти за политическа манипулация, но не и пълноценни личности, способни да се справят в съвременното общество.

Колко е трудно да се излезе от коловозите на образователната неадекватност

Ако приемем присърце задачата да отговорим на въпроса, поставен в заглавието, трябва да кажем: „Много е трудно.“ Донка Дойчева-Попова обяснява с реални примери защо.

ТоестДонка Дойчева-Попова

На всичко отгоре образователната система се опитва да си измие ръцете, прехвърляйки цялата отговорност на семейството върху учениците. Със сигурност сте чували твърдението „Всичко зависи от семейството!“. Ако обаче училището абдикира от усилието да компенсира неравнопоставеността на децата, идващи от семейства с различни възможности, изпълнява ли то основната си задача?

Образование без училище

Ако „всичко зависи от семейството“, защо изобщо децата трябва да ходят на училище, а не се образоват вкъщи? Има родители, които действително са решили да вземат образованието на децата си в свои ръце и смятат, че могат да се справят по-добре от училището.

В сърцевината на концепцията за домашното образование стои идеята за свободата. Свободата обаче може да означава много неща. Тя може да бъде – по Ерих Фром – „свобода за“ и „свобода от“. Освен това чия свобода? На детето, на родителите, на семейството?

„Свобода от“ и „свобода за“

На първо място, домашното образование означава свобода от официалната образователна система. Тази свобода може да е пълна – ако учениците не са записани в български училища, в които да вземат индивидуално изпити, а учат по различни програми. Или частична – децата се явяват на приравнителни изпити към дадено училище, но са в ролята на частни ученици и им е спестена „скритата учебна програма“ – ако не изцяло, то в значителна степен.

Образованието вкъщи също така може да предоставя свобода от някои задължения и изисквания, които държавата налага. Например от задължителните ваксинации. Впрочем и тримата членове на Управителния съвет на Асоциацията за домашно образование са се подписали под позиция на евангелска църква против ваксините срещу COVID-19 и мерките за ограничаването на вируса. В нея се казва:

Видно от Писанията е, че гражданските, както и църковните власти нямат права, дадени им от Бога, да задължават […] хората да се инжектират с каквото и да е или да изискват да покриват устата, носа, въобще лицето си с маски. Всяка гражданска или църковна власт, която се опитва да принуди хората или техните деца […] да изпълняват подобни нареждания или ги заплашва с глоба, затвор, социален остракизъм или други форми на принуда за това, че не носят маска или не си инжектират някакво вещество в тялото, си присвоява власт, която не е делегирана от Бога, и е тежък грях.

Майка с опит в домашното образование, с която „Тоест“ разговаря, няма нищо общо с евангелизма и не е против ваксините. Но сред семействата, радетели на хоумскулинга, които тя познава, е имало, по нейните думи, „прилична част антиваксъри – още преди COVID“.

Що се отнася до „свободата за“, домашното образование дава възможност на родителите да обучават детето според собствените си разбирания. А разбиранията им може да са различни – докато за едни приоритет е функционалната грамотност, за втори е съобразяването с интересите, талантите или когнитивните особености на децата им, за трети – религиозното възпитание, и т.н. И тук стигаме до следващия въпрос 

Свобода за кого?

Когато най-важната цел за родителите е да се съобразят с интересите, талантите и особеностите на детето си, свободата е най-вече за детето. Когато обаче приоритет е религиозното образование и желанието на родителите да предпазят децата си от „греховния свят“, свободата е предимно тяхна. И ако първият вариант, доведен до крайност, може да произведе личност със сериозни пропуски в общата култура и без понятие за собствените си граници, при втория децата може да пораснат като религиозни фундаменталисти или да се окажат отхвърлени, защото не се вписват в ценностите на родителите си.

Паралелните образователни реалности в България

Независимо дали детето учи в класна стая, или вкъщи, гаранция за неговата сигурност няма. Така излиза, защото системата реагира избирателно, а родителите все по-често търсят алтернативи. Накрая държавата се оказва изненадана от всичко, което сама е допуснала.

ТоестСветла Енчева

Впрочем мнението, че родителите трябва да имат пълната свобода да възпитават децата според собствените си ценности и институциите не бива да им се месят, се споделя не само от религиозни фундаменталисти.

В представата за абсолютната свобода на семейството да определя възпитанието на детето си неправителственият сектор се припознава като враг. Един вид, има едни лоши организации, които пречат на родителите да постъпват с децата си, както намерят за добре, и – също като „норвежките джендъри“ – се опитват да им ги отнемат. Иронично, враговете на НПО-тата също се обединяват в НПО-та.

Друг аспект на свободата при домашното образование е свързан с обстоятелството, че за да е възможно то, поне единият родител трябва да си е вкъщи. В общия случай това е майката. Тя може и да работи от дома си, но може и изцяло да е посветена на отглеждането на децата. Това означава, че в повечето случаи финансовата тежест пада върху бащата – но негова е и икономическата свобода. (Еднополови двойки, образоващи децата си у дома в България, не са ми известни.)

Ето така скритата учебна програма на домашното образование може да възпроизвежда традиционалистки и сексистки стереотипи – татко работи, а мама гледа децата.

Между държавната месомелачка и родителската хватка

Фаворизирането на държавния интерес в образованието е за сметка на развитието на личността. В настоящия контекст в България учениците са подлагани на натиск да се подчинят на система, която не само пречупва индивидуалността, ами е и нефункционална.

Фаворизирането на правата на семейството от своя страна е за сметка на правата на детето. То е също така и отрицание на обществения интерес. Да вземем примера с ваксините – решението на родителите дали детето им да бъде имунизирано, или не, има последствия не само за детето им, а за цялото общество. Позабравени болести, като холера, морбили и коклюш, се завръщат, защото все повече хора не искат да се ваксинират срещу тях.

„Никой човек не е остров“, започва стихотворението на Джон Дън „За кого бие камбаната“. Някъде между хората (и семействата) като острови и учениците като „тухли в стената“ е възможно смисленото образование – допринасящо за създаването на пълноценни и адекватни на съвремието личности.