„Майната ви, тук сме!“ Децата на гастарбайтерите и стрийткултурата

<< Към първа част

Tъмна любов, тъжна любов.
Така наречените марки са фалшива любов.
Тъкмо вързах двата края
и насреща ми се появи смъртта.

Ideal – Aşk, Mark ve Ölüm („Любов, дойчемарки и смърт“), превод Емине Садкъ

В своята книга „В клинч. Историята на моите филми“ Фатих Акин разказва за роднините и родителите си, пристигнали през 60-те години, които раждат и отглеждат децата си в Западна Германия с илюзията, че „още малко и ще се върнем в Турция“.

Част от роднините му наистина се завръщат в Турция по време на Световната петролна криза, която разклаща силно икономиката на ФРГ през 80-те. За да се справи с безработицата, правителството на Западна Германия насърчава парично емигрантите да се приберат по родните си места. Родителите на Акин така и не тръгват. Нещо повече, баща му и брат му са актьори в повечето му филми.

Акин е роден през 1973 г. в Хамбург и е един от силните гласове на турските артисти, творящи в Германия. За себе си той казва:

Докато мисля, ще мисля на немски.

Също и:

Моята родина е киното.

Във филма „Срещу стената“ (2004) свободата да избереш езика, на който да мислиш, и да принадлежиш не на територия или култура, а на изкуството (или на идеята за свободата), е представена с очарователна своенравност.

Главният герой Джахит, немски турчин и суициден пънкар, е на гости на консервативното семейството на Сибел, която среща в клиника за самоубийци. Сибел иска да сключи фиктивен брак с Джахит, защото само ако тя стане притежание на друг мъж (турчин), може да се освободи от тираничния брат и семейството си. Тук ставаме свидетели на титаничен сблъсък между две различни идеи за съществуване, а забранените плодове на свободата се достигат по логиката на същите правила, с които биват забранявани.

В същата сцена братът на Сибел говори на турски с „кандидат-зетя“ Джахит. Джахит отговаря на немски:

– Защо не говориш турски? – пита го братът на Сибел, леко ядосан.
Какъв зет ще им става тоя, ако не говори турски? Може ли да се има вяра на подобен човек?
– Забравил съм го! – отговаря Джахит. 

В Турция ни наричат немци, в Германия – чужденци.
Аз съм дете на гурбетчии.
Немци ни наричат, но сме непознати за всички.
Нашият път продължава зад кулисите.

Islamic Force – Gurbetçi Çocukları (1997), превод Емине Садкъ

Продължителната безработица през 80-те, довела до масово гетоизиране на гастарбайтерите, както и 90-те години на обединена, но нестабилна Германия, водят до разклащане на ценностната система и традициите. Левите убеждения стават все по-леви, а десните – все по-десни.

Както нацистката партия (НСДАП) през 1921-ва и 1922-ра нараства значително заради безработицата, предизвикана от Голямата депресия, така и неонацизмът укрепва през последните две десетилетия на ХХ век и се превръща във все по-сериозна заплаха за чужденците.

В Източна Германия неонацизмът се появява като естествена опозиция на комунизма.

Парадоксално, младежите, борещи се срещу властта на комунистите, връщат забранените от режима нацистки символи и ги превръщат във флагове на възможната свободна и обединена Германия. (Тук може да се запознаете с хронология на терористичните и ксенофобските атаки срещу турците на територията на Германия през 90-те.)

Изолирани, заседнали между две култури, много от децата на турските гастарбайтери буквално порастват по улиците на една неприветлива Германия, която вече не желае нито тях, нито родителите им.

Улицата се превръща в сцена както за криминални прояви, така и за изкуство и създаване на субкултурни течения.

Брейкът, графитите, хип-хопът, или уличната култура е представена за първи път в Германия от американските войници. Уличната култура сред турските младежи създава и обособява пространство, към което можеш да принадлежиш и в което можеш да отстояваш свободите си, следователно – да се чувстваш защитен.

През 90-те години т.нар. ориенталски хип-хоп в Германия, или както някои музикални критици го наричат – „гласът на изгубеното поколение“, е един от най-слушаните стилове. Хип-хоп бандите, като Cartel и Microphone Mafia, се превръщат в суперзвезди. Изнасят концерти в Швейцария, Австрия, Нидерландия, а в Турция препълват стадиони.

Освен че оказва съпротива срещу неонацизма, стрийткултурата противодейства на вътрешната агресия в турските общности и е алтернатива на криминални групи като Fighters, Аraba Boys и други „лоши момчета“, които използват принадлежността към онеправданите групи като извинение за извършване на престъпления и за създаване на още по-голямо напрежение между неонацизма и турските общности.

Фатих Акин признава, че за кратко участва в една от тези групи, но когато агресията стига буквално до нож, разбира, че това не е мястото, което може да представлява неговата идентичност.

Нямаше много варианти да бъдеш себе си. И трябваше да избереш – хип-хопа или криминалните групи,

казва представител на същото поколение във филма „Любов, дойчемарки и смърт“ (2022).

First we had a wall and now we have a war
Between the skinheads and all the blackheads
the real reason why the politicians are that fat

Отначало имахме стена, а сега сме във война
между скинари и гастарбайтери
ето защо политиците са се ояли

Islamic Force – Black hair в албума The Whole World Is Your Home (1993), превод от английски Емине Садкъ

„36 момчета“ е емблематичната берлинска банда, базирана в квартала Кройцберг, или т.нар. „столица на турците в Германия“, споменат в предишната статия. В началото на 90-те тя наброява 500 турски деца, които не искат „да продават наркотици и да използват оръжие“, а „да променят света. С какво? С изкуство!“, споделя в интервю Тамер Йеит, който става член на бандата на единайсет години, защото

онази любов, която не можехме да намерим вкъщи, я намирахме на улицата.

Важно е да отбележим, че по време на петролната криза и нарастването на безработицата Кройцберг е средище на немски пънкари и хипари, които скуотват* стари жилищни сгради или наемат големи апартаменти на много ниски цени. Там заживяват и записват албумите си звезди като Иги Поп и Дейвид Боуи, които често посещават популярния пънкарски клуб SO36.

Истински уникален е Кройцберг – през 80-те и 90-те по улиците му можеш да видиш да се разхождат както жени с фереджета и мъже с мустаци, така и млади хора с гребени, боядисани във всякакви цветове, с кубинки, кожени якета и обеци по лицето. Място, събиращо онези misfits, които не пасват на общата картина и не могат да бъдат интегрирани в системата.

Красотата на този квартал създава предпоставка за много различна и силна (суб)културна съпротива срещу насилието, в която децата на гурбетчиите успяват да потърсят и намерят идентичността си.

Рап музиката в Америка е различна, защото в ДНК-то на американците са закодирани джазът и фънкът. Това е най-силното наследство между поколенията – музиката, която слушаме. Ние, от друга страна, не пораснахме с джаз и фънк. Пораснахме, слушайки турска музика или анадолски поп. И вярвахме, че всяка култура трябва да намери собствената си рап философия. Което значи, че трябва да оставим ДНК-то ни да говори и това да бъде началната точка на нашето изкуство. По този начин ще запазим идентичността си и ще избегнем повторение на други стилове.

Killa Hakkan, рапър, член на бандата Islamic Force

Смятам, че субкултурните течения са в основата на изграждането на здравословна и устойчива културна среда в нашето съвремие. Няма нищо по-смислено от това младите хора да се самоорганизират около изкуството, да бъдат ангажирани със социалните проблеми и осъзнато да се борят срещу несправедливостта. Вярвам също, че субкултурите създават приемственост между поколенията на „различните“ и арена за оказване на съпротива срещу агресията и институциите. Именно затова децата на турските гастарбайтери, отраснали по улиците на обединена Германия, възпяват проблемите и несгодите на своето поколение и отстояват идентичността и свободите си.

Майната ви, тук сме и сме такива, каквито сме! –

казват те. И с тази спечелена битка създават благоприятна среда за следващото поколение, чиято идентичност и музика са в завидна симбиоза и с достойнство присъстват на европейската и световната сцена. 

* От англ. squatting – култура на окупиране на безстопанствени сгради, много популярно за субкултурните общества в края на 80-те и началото на 90-те; около Кройцберг съществуват още подобни места.