(Част първа)

Страната в едри щрихи


Малайзия е малко над eкватора – южно от Тайланд и северно от Сингапур. Западният ѝ бряг очертава прочутия пролив Малака – преди няколко века оттук минава Пътят на подправките. Сезоните са сух и дъждовен, но жегата в съчетание с високата влажност е постоянна величина. Бивша британска колония е, а преди това страната се е казвала Малая. Шофира се отляво, а покрай пътищата растат помело, манго, драконов плод, ананас. Ислямът е официалната религия, но са разрешени всички други и това не е само на хартия. Повечето местни ястия започват с думата нàси – ориз.

Коренните жители са 19 различни племена с общото название орàнг àсли – за тях роден дом е джунглата.

Тук се намира Таман Негара – най-старата дъждовна гора в света. По табелите на междуселските пътища ще видите крокодили, тапири и водни биволи, а по дърветата – тукани. Близо девет милиона души живеят в изумителната с размерите си столица Куала Лумпур, а малайското село звучно се нарича кампỳнг.

Земя на шамани и султани, Малайзия е без съмнение най-мултикултурната страна, в която съм се озовавала.

Съседите на Мохи

Селамàт пагù*! Само ви подавам ключа и изчезвам, че бързам. Ви-на-ги да заключвате вратите и прозорците, не просто да ги затваряте! Такива са ми съседите – влизат и не гледат много какво грабят. Чак после гризват телефона и се сещат, че не става за ядене. И айдеее, мятат го в храсталака.

Мохи (съкратено от Мохаммад) е от малко селце в югозападна Малайзия. Понякога му се налага да вземе телефона на жена си и да иде край близкия гъсталак да звъни на собствения си номер. За късмет, често от храстите долита познатата мелодия. Съседите на Мохи са маймуни, по-точно макаци – изкусни крадци и акробати.

За един месец, в който обикаляхме страната, се научих отдалеч да познавам къде са – първо чувате звука от мощно пукане на клони и раздрусване на листа, после виждате как някое дърво силно се привежда, а накрая, ето го и него – едър сив макак, който се държи като парашутист за края на клонака и прелита от едно дърво на друго. Белоръкият гибон е още по-живописна гледка – той просто виси като прани гащи и издава особено силен звук, подобен на протяжен лай – така общува с жена си (двойките са моногамни) и скрепява връзката си. Заради този леко комичен лай наричат белоръкия гибон „шоумена на джунглата“.

Време е за копи

Ако се отбиете в някое кафене покрай селския път, малайците ще ви поднесат чаша кòпи. Това е тяхната дума за кафе и повечето хора го пият с лед. Всяка молба за гореща напитка ги обърква и по-вероятно е накрая отново да ви донесат с лед. (Другото упорито разминаване беше лютият сос. Тъй като пътувахме с тригодишната ни дъщеря, а тя не може да яде люто, непрекъснато питахме кое ястие не е. В повечето случаи ни отвръщаха: Ама ето! Това изобщо не е люто. И след секунди то се оказваше огън. Впрочем малайците по традиция си хапват лют ориз даже на закуска, а ако искате да си намажете филия – трудна работа, хлябът не е често срещан.)

Самите кафенета са на открито, под навес – няколко паянтови маси с пластмасови столчета, захабени от ползване. Мястото е почти винаги обгърнато от бухлата тропическа растителност, сред която стърчи малка мивка – за миене на ръце.

Да попаднеш в пълно малайско кафене е като да разгърнеш енциклопедия на народите. Китайци по тениски – на една маса. На втора – мюсюлманки с почти изцяло покрити лица. На трета – индийка с пъстър саронг и бинди, онази тъмночервена точка на челото. Има още араби, потомци на европейски преселници, тамили (от Южна Индия), перанаканци. И разбира се, оранг асли – коренните жители на Малайзия – 19 различни племена със свои езици и идентичност.

Всъщност да пътуваш из Малайзия е като да бъдеш в няколко страни едновременно.

Някои от щатовете в 33-милионната държава – като Келантан и Теренгану – са подчертано мюсюлмански: има религиозна полиция, алкохолът е строго забранен, а от време на време се виждат табели с предупреждение, че ако пропуснеш няколко петъчни молитви в джамията, те чака сурово наказание. Навсякъде другаде в страната мирно съжителстват разнообразни вярвания. Точно както ще видите на Улицата на хармонията в Малака – през няколко метра са: джамията „Кампунг Клинг“, построена през 1748 г.; китайският Храм на зелените облаци, който е на 400 години и е едновременно будистки, даоистки и конфуциански; и индуисткият храм в чест на Ганеша – бога слон, който понякога поставя, а друг път премахва пречките пред вас.

Мизан, принцесата и кокошето àко

Почти всеки втори град в Малайзия започва с Куала. Куала означава „естуар“, или „срещата на две реки“. Столицата Куала Лумпур например значи „калният естуар“. Ние бяхме също и в Куала Ромпин, Куала Теренгану, Куала Селангор…

Срещам Мизан в едно кафене в Куала Кубу. Баща му е местен, а майка му – от Индонезия. Обожава традиционните кифлички с кàя – кокосов мармалад. Мизан е запален читател и като повдигам темата за маларията и комарите, ми разказва една от известните им фолклорни приказки. Султанът се влюбил в красивата принцеса на Малака. За да провери любовта му, девойката го затрупала със седем задачи. Повечето не ги запомних, но на едната прихнах: султанът трябвало да ѝ донесе седем сърца от… комари! 

На сбогуване с Мизан, който има чудесно чувство за самоирония, се заговаряме за това кои са недостатъците ни: аз споделям, че съм бъзла и лесно се отчайвам, той пък си се дразни, защото – както казвали малайците – ентусиазмът му бил като кокоше àко: изстивал много бързо. С каквото и да се захванел, бързо му доскучавало. 

Съкровищата на баба-ньоня

На Мелиса Чан от Малака обаче не ѝ доскучава това, с което се е захванала. Нарича себе си събирач на бенда хари – неща от ежедневието. Мелиса е от една от най-колоритните общности в Малайзия – перанаканците, или баба-ньоня (мъжете са баба, жените – ньоня).

Те са потомци на китайски търговци, пристигнали в малайските пристанищни градове през ХIV век. Китайците уж нямали намерение да остават, но после създали семейства с малайки. Така се ражда културата на баба-ньоня, изобилна на традиционни занаяти и удивителни вярвания. Като това за Кухненския бог например. Той живее в кухнята, но често се качва да докладва на Великия небесен бог какви ги върши семейството. За да не издава лоши работи, ньоня му приготвят куи бакул – десерт от оризово брашно и захар, който е доста лепкав! Щом го налапа, устата му залепва и Кухненският бог само ломоти – нищо не му се разбира.

Мелиса Чан съхранява тъкмо такива мъниста от миналото и настоящето на баба-ньоня, но и не само на тази общност – тя прави документални филми за отмиращите рибарски техники на португалските преселници, както и за най-старата лаборатория за зъбни протези, известна като Музея на фалшивите зъби.

В Джорджтаун (остров Пенанг) и в Малака може все още да видите антикварното ателие на майстор на ръчно правени фенери, а също и как се създават прочутите перанакански обувки с цветни мъниста. Тези занаятчии, обучени от бащите и дядовците си, днес нямат чираци – никой не иска да наследи занаятите им, защото изискват твърде много търпение и усилия.

Тъкмо това е мисията на Мелиса Чан, според която

е огромна ценност да познаваме миналото си, а не да се държим за него като удавник за сламка. Да го развием и да се поучим от него, а не просто да е някаква сантиментална носталгия.

От Мелиса научавам и малайската фраза saling mempengaruhi – означава оплитане или взаимно влияние. Това е начинът, по който съжителстват различните култури и идентичности по тия земи.

Никога не ядем сами

За жалост, съжителството има и своите сенчести страни. Нашир и надлъж в Малайзия ще видите твърде симетричните редици маслодайни палми. Тези огромни плантации са основен бизнес на държавата и заемат мястото на изсечени джунгли – домът на много животински видове и на местните племена, днес все по-яростно изтласквани в цивилизацията. Едно от тях са семелай, според които

да нарушаваш природните закони не те прави лош човек – прави те не много умен.

Житейската философия на племето се нарича пунèн, в превод от техния език: „не ям сам“. Върнат ли се от лов и събирачество, семелай поделят всичко намерено с останалите. Идеята да акумулираш богатство и да задържиш нещо изцяло за себе си не е присъща на това общество.

С избутването им по границите на джунглата и града обаче те са принудени да навлязат в модерния начин на живот. Една част са изкушени да купуват храна от магазина, да имат телевизор и малък мотор. Тъкмо тук идва челният сблъсък. В новия свят тяхното социално ДНК за здравословно споделяне започва да изглежда неразумно. А това, на което от поколения са научени – намереното да се яде на момента, както повелява природният закон – ги води до бедност, защото видят ли се с някакви пари, ги пропиляват. Онова, което преди е било логично и мъдро, сега им носи беди и бедност.

Много от тези племена все още имат своите шамани, чиято основна работа е да тъкат нишки. Защото светът на оранг асли се крепи на невидими нишки, които свързват земята, небето и подземния свят. Шаманите имат симпатичен израз за човек, който не познава природата наоколо и е сляп за нишките между всичко. Този – казват – е като жаба под кокосова черупка.

(Следва продължение)


* Добро утро“ на малайски.

Всички снимки в статията са собственост на авторката.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни