Любомир Попйорданов – за волята и волния човешки дух

Когато се спомене името Любомир Попйорданов, всички, които го познават, обикновено възкликват: „Любо!“ По светналите им очи се вижда колко откровен, активен и търсещ човек е.

Той е от хората без възраст, които успяват да съвместят в деня си наръч отговорности (без да личи). И да намерят време, за да отскочат да слушат музика на фестивал в Стара планина или да дишат кристалния въздух на Пирин за ден. Човеци като него променят средата, разделяйки времето си между нуждата от тишина, която дава планината, и хъса и въображението, с които да генерират идеи и да търсят пътища за реализирането им.

Роден е в България, но детството му преминава основно в Тунис, където баща му д-р Йордан Попйорданов работи като лекар. Впоследствие завършва Френската гимназия в София и право в Софийския университет.

Баща е на две пораснали дъщери, художнички, и син – студент по архитектура. Страстен планинар. Основател е на агенциите за приключенски туризъм „Одисея-ин“ и „Зиг-Заг Холидейз“, основател и дългогодишен председател на Управителния съвет на Българската асоциация за алтернативен туризъм (БААТ) – организация, която е ангажирана с опазването и устойчивото използване на българското природно, културно и историческо наследство. Именно БААТ въведе в законодателството правната рамка на къщите за гости. Любомир Попйорданов създава първия публичен фестивал за зелен туризъм – „Зелени дни“ – и намира време да основе „Стената“ (магазини, предлагащи специализирана екипировка за туризъм, къмпинг и катерене), да издава книги и да публикува собствена. Вече близо две десетилетия организира Фестивала за приключенско кино и екстремни спортове „Дни на предизвикателствата“. Носител е на награди за отговорен туризъм и корпоративно дарителство. Зад гърба си има залесителни кампании в Пирин и Витоша (конкретно – Софийското Светогорие и Сеславския манастир). Това са част от каузите, на които е посветен, но зад наименованията им стои мрежа от сърцати хора, с които е по човешки свързан.

Мечтата на Любомир Попйорданов е, по собствените му думи, „България да се превърне в най-желаното и скъпо село на Европа“. През годините той неведнъж се е ангажирал с инициативи, които да подобрят законите, свързани с туризма. Председател е и на Асоциация „Планини и хора“, работи върху регулациите, свързани с дейността на планинските водачи в България. В държава като нашата, в която институциите си подхвърлят топката за отговорността по вземането на критично важни решения, хора като него се опитват да променят нещата. Създава анкети с въпроси към колегите си и предлага готови решения с надеждата, че ще съгласуват наученото от практиката със законодателството. 

Всуе или с променлив успех, но Любомир Попйорданов не спира да опитва. Колективните каузи и механизмите на гражданското общество изискват не просто ентусиазъм, а и умението да не се отказваш.

Любомир Попйорданов винаги остро се е противопоставял на опитите туристическият сектор да бъде използван за оправдание на лобистки инвестиционни интереси. Той е активен участник в борбата за защита на националните и природните паркове и срещу опитите за застрояването им – бори се с еднаква страст за морето и за планините на България.

Няма как да не започнем от високото, от планината. Без какво не може в нея? 

Високото ни дава хоризонт, измерение. В планината и най-баналната грешка – подценена екипировка, малко храна или вода – може да има висока цена. Но като че ли на върха на пирамидата стоят личната подготовка и щателното изследване на хипотезите – маршрутът и възможностите да излезем от него, изборът на хората, с които да тръгнем. Това е Животът. 

Изборът е, който ни определя като хора. 

Какво Ви е нужно, за да се усетите цялостен?

Човек е цялостен, когато дава път на скритите пориви на душата и си позволява да върви към мечтите си изправен. Обичам да правя много неща, да се боря да доказвам неща, които за другите са чиста загуба на време, а за мен са кауза. Позицията на пасивен наблюдател на обществените процеси не ми е присъща, но в това не влагам личен интерес. Усещам се цялостен, когато пътешествам, катеря се, ходя на планина, рисувам, споделям много време с хора, които имат нужда от насърчение, и ценя всеки момент със семейството си.

Струва ми се, че напоследък в световен мащаб се формират общности, които се интересуват от преживяване, от отместване на личните граници – алпинизмът стана по-широко достъпен, все повече хора се занимават с ултраспортове. Приключенският туризъм също набира скорост. Това ли е отговорът, с който несъзнателно се оттласкваме от консуматорството?

Чистото преживяване в планината с хора, които са ни важни, или с приятели по свръзка; или приключение с лодка в горещите южни ширини; самотно или споделено навлизане в джунглата на Амазонка; или срещата и вечерта, прекарана в някоя откъсната от света родопска махала – ето това е откъсване от консуматорството. 

За съжаление, приключенският туризъм също върви в руслото на масовия. Важното е тези, които създават пътуванията, а и самите пътуващи да си дадат сметка за своя социален и екологичен отпечатък достатъчно навреме. Да се опитат да върнат на туризма онзи смисъл, с който той се е родил като такъв: порива към непознатото, мечтата, изследователския стремеж. 

Има ли потенциал алтернативният туризъм да развива дребно предприемачество в изоставените от държавата региони?

Той го и прави, и то далеч преди България да бъде приета в ЕС и да навлязат разните програми, които бяха прочетени и приложени с корист и оставиха петно върху домашното гостоприемство и развитието на туризма. В продължение на над 15 години чрез създадената от съмишленици БААТ успяхме да внесем революционни идеи, за които администрацията и предприемачите в голямата си част не бяха готови. 

Все пак именно в този период (до 2012–2015 г.) се родиха най-добрите примери за устойчив и отговорен туризъм. След това термините бяха употребени, така както и идеите за възобновяеми енергийни източници и Зелената сделка. Политическият елит, който управлява държавата ни, с няколко малки изключения, от 2001 г. насам не работи за обществения интерес. 

По образование сте юрист. По призвание – пишете и рисувате. А по характер?

... съм малко наивен и искам винаги да се случи най-доброто по един честен начин. Да се знае, че успехът е възможен и с много работа, постоянство, че в България има място за смели идеи и за мечтатели.

Какво Ви тревожи напоследък?

Ако нещо наистина ме тревожи, то е късата историческа памет на българина и неспособността на обществото ни да се мобилизира за смислени каузи. България е в един от най-мрачните си периоди въпреки всички перспективи, които пълноправното членство в ЕС ни дава. Българинът остава оцеляващ вид, самотен играч, лесно податлив на чужди влияния. Ще събира капачки за кувьози, ще дарява за хора, които не познава, но няма да се изправи с името си, за да защити правото си на свободен израз, на правосъдие, еднакво за всеки. 

Какъв искахте да станете, когато бяхте дете?

Четях много история на старите цивилизации. Другата посока беше архитектурата. Рисуването беше нещо, което също си позволявах, без да питам дали мога или трябва и дали ще ставам художник. 

Човек не става нещо, той е. 

Когато видя археологически разкопки, съм археолог, а архитектурата продължава да ме изкушава.

Какво научихте за себе си от рисуването? В тишина ли предпочитате да създавате платната си?

Рисувам на приливи и отливи. Понякога – защото искам да се предизвикам и да си докажа, че продължавам да го мога, или е въпрос на вдъхновение, пейзаж, в който искам да експериментирам нова светлина и контрасти, портрет, върху който дълго време съм мислил и който съм носил в себе си. Заниманието е самотно. Навремето много рисувах на музика – класика, рок, джаз, френски шансони.

Бавно живеене или живот на скорост?

Въпросът е стар колкото света. Festina lente („Бързай бавно“, лат. – б.р.). Зад историята на сградите, които бележат епохи, както и при литературните произведения и голямото кино винаги има натрупвания, които в един момент достигат до взрив, задават нова посока в естетическите търсения и внушения, забързват обществените отношения и нашия личен живот. 

Да бързаме бавно. Да внасяме смисъл в скоростта.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.