Абдулсамед Вели: Промяната идва отвътре

Името му означава „слуга на Аллах“ и той се старае да го изпълва със смисъл (макар при връщането на имената на българските турци в документите да е изписано Абдул Самед Вели – по настояване на чиновничката, с която е предпочел да не спори).

От 2010 г. живее във Франция със семейството си, но е в ежедневна връзка с България и най-вече с пловдивския квартал „Столипиново“ заради каузата, на която се е посветил – онлайн медията „Филибелии. Гласът на „Столипиново“, на която е главен редактор. Платформата е неговата малка човешка битка срещу маргинализирането на общности на етнически принцип. Въпреки държавните стратегии за социално включване реалността остава тревожна. Малцинствените групи са държани в изолация, а разделението започва още от раждането и минава през сегрегирането в детските градини, училищата, докато се стигне до отношението на институциите към зрелия индивид.

В своя статия Абдулсамед Вели пише за болезнената реалност, в която израстват поколения наред, чийто живот протича основно в квартала: 

„Младите тук не мечтаят за високи позиции в холдинги. Те мечтаят за място, където да седнат заедно, влюбени, без да се срамуват от мястото, където живеят. Където да запомнят първата целувка, да снимат спомен, който не е на фон от разпадащи се фасади и прашни улици. Но в „Столипиново“ днес няма дори едно такова кътче – няма градинка, няма сцена, няма площадче за любов и мечти. И въпреки това хората не стоят със скръстени ръце. В квартала кипи живот – вътрешна търговия, малки бизнеси, магазини, работилници. Те сами са изградили икономика, която им помага да оцелеят. Но няма как сами да решат големите проблеми.“

В най-ранните си детски години Абдулсамед Вели е живял в различни пловдивски квартали, но преди да тръгне на училище, семейството му се премества в кв. „Столипиново“. Учи в обединено училище (ОбУ „Пенчо Славейков“), в което баща му работи като охрана. В него се акцентира върху професионалното обучение за сметка на общообразователните предмети. Вели не успява да завърши средно образование – по време на хиперинфлацията през 1996–1997 г. майка му е съкратена от фабриката, в която работи, и вкъщи остават без средства. Затова започва работа на 16 години. 

Жени се през 2001 г. След шест години очакване на дете със съпругата му решават да си осиновят, но две години по-късно се ражда дъщеря им. Сега тримата живеят във Франция. Вкъщи говорят основно на турски, а дъщеря му е изцяло оформена от френската образователна система. За нея той с гордост казва, че всяка седмица си взема по една книга от библиотеката и я изчита.

В медията, с която е ангажиран ежедневно, често се публикуват материали, призоваващи хората да инвестират в образованието на децата си – заради бъдещето, което би било възможно само за завършилите университет. Например:

 „Само пет години образование и труд – и тези деца ще носят промяната не само за себе си, но и за семействата си, за махалата, за целия народ [...] нашите деца ще бъдат лекари, учители, майстори, програмисти, адвокати.“ 

Абдулсамед Вели вярва, че човек има силите и възможностите да се самосъздаде дори при неравен житейски старт. Затова и в момента е подел нова инициатива – търси младеж или девойка с малцинствен произход, без един или двама родители, който или която мечтае да следва висше юридическо образование, но няма финансовата възможност да го направи: 

„Ако познавате амбициозен млад човек с желание да стане юрист, адвокат или защитник на справедливостта – моля, свържете го с мен. Готов съм лично да поема разходите по обучението му в университета. Кандидатът трябва да предостави документ, че е сирак или полусирак.“

На какво Ви научи Франция?

Да съм по-спокоен, да съм по-търпелив и да не прибързвам. Да съм по-уверен. А може да е и от възрастта ми. На Франция дължа и живота си – през 2020 г. ми откриха рак на бъбрека, тук ме оперираха и ми спасиха живота. Отношението на местното население и на институциите към всички хора тук е еднакво.

Преместих се във Франция заради културата ѝ, а не заради финансовите възможности, които страната дава. По това време в България имах хранителен магазин, работех към енергоразпределително дружество и допълнително бях кредитен консултант. Влюбих се във всичко, което прочетох в тринайсетте тома на „Рокамбол“ от Понсон дю Терай. Тук научих и че в Турция има закон, който позволява да получиш безсрочна турска лична карта, ако можеш да докажеш произход. В българската система за гражданска регистрация ЕСГРАОН и аз, и родителите ми сме записани като турци. И това важи за много семейства, макар че мнозина ни възприемат като роми. Не знам дали не се дължи и на факта, че за интеграция на ромите общините в България получават финансиране. Да, културата ни е смесена, особено в квартали като „Столипиново“, но етническият произход е различен.

Да поговорим за интеграцията. Каква промяна мечтаете да настъпи в обществото по отношение на малцинствата и каква в другата посока – на хората от малцинствените групи към обществото?

Мисля, че в България правилната дума трябва да е „адаптация“, защото интеграцията е за чужденците, за имигрантите. А ние сме тук от векове, живеем заедно. Но сякаш институциите, пък и училището ни възприемат като чужди.

Като стартов етап трябва да се променят политиците и хората, които представляват институциите и обществото. И медиите в това число. Да променят начина, по който се говори за малцинствата. Създава се един негативен образ, снимат се бедни и окъсани деца, сякаш ние сме тези, които не искаме да се променим. От друга страна, много хора в квартала не забелязват тънките разлики в езика и не разбират, че по някакъв начин са били унижени. В коментарите онлайн пък и българи, и хора от квартала използват едни към други език на омразата. Ето така се създава разделение на етнически принцип. Имаме закони, но никой не ги прилага.

На този етап промяната в квартал „Столипиново“ и навсякъде сред малцинствата може да стане единствено чрез образование. А също и хората да спрат да вярват на местните лидери и при проблем да се обръщат към институциите.

По едно си приличаме – в България почти всички, без значение от етническия произход, сме мързеливи. Също и по отношение на образованието.

Какво мислите за изкуствата? Нямаме ли нужда в училище от повече часове по изкуства?

Да, изкуството променя светогледа. Според моята религия например не е позволено да се рисува, но дъщеря ми рисува, тя се изразява чрез пеене, писане и рисуване. Когато аз бях дете, ни водеха на театър. Също така много харесвам програмите за обмен на ученици. Моето дете например беше в Испания, в испанско семейство, и сега има приятелка там, непрекъснато се чуват.

Разкажете ни и за Вашето детство, с какво го свързвате?

Много игри навън, пред блока. С брат ми имаме година и пет месеца разлика във възрастта и все ни се караха да се прибираме. В събота и неделя, както и през лятната ваканция бяхме при роднини в съседния квартал „Тракия“, където имахме приятели българи. Там децата растяха заедно. Най-вкусната храна и досега за мен са бял фасул и пилаф, любимите ми от детството. А през зимата – и люта туршия. Сега във Франция цялото ми семейство без люто също не сяда на масата.

Научих се да чета и пиша на турски на четиригодишна възраст. По-късно научих българската азбука. Преди 1989 г. жените тайно се събираха да четат молитви в някой апартамент и баба ми ме водеше, знам си молитвите още оттогава. Турският език беше забранен, но ние тайно си говорехме – и вкъщи, и на улицата, ако нямаше милиция. 

Спомням си, че през зимата беше забранено да се излиза на улицата след 20 ч. Мен веднъж ме спря милицията, аз се прибирах много късно от баба ми, през няколко блока живеехме. Крещяха ми, но нищо не ми направиха – аз бях още дете и проявиха разбиране. Но се страхувахме, бяхме възпитавани в страх.

Във Ваша статия във „Филибелии“ ясно сте очертал примката, в която е стегнат мултиетнически квартал като „Столипиново“: „Канализация има, но няма чистота, липсва нужната инфраструктура, качествено образование и институционална подкрепа. И не защото хората не искат да живеят достойно [...] политическата воля, както знаем, се появява само когато носи дивидент. Всяка власт досега е използвала „Столипиново“ като оправдание.“

Боя се, че нямаме политически лидери – има подставени хора, които печелят изборите срещу заплащане. Трябва да имаме предвид и манталитета на хората тук. С десетилетия се създава образ на безнаказаността на лидерите. Повечето жители на квартала се притесняват от агресия. Преди години имаше единство, знаеха се големите родове в „Столипиново“ и хората се чувстваха защитени. След пандемията обаче светът се промени наистина, в квартала също – отношенията между хората са различни, те вече не са така социализирани, не общуват толкова помежду си. 

Религията обаче промени доста семейства в положителна насока. През 90-те години много хора пиеха алкохол, биеха се по сватби и тържества, бяха доста агресивни. Сега са по-умерени, ходят на месджид за молитва. Впрочем в целия арабски свят и в бившите съветски републики така се наричат джамиите, ние сме възприели турската дума „джамия“.

От какво се притесняват хората в квартала по Ваши наблюдения?

Че държавата и институциите са ги оставили сами. Хората в квартала няма как да се защитят при агресия и не могат да разчитат особено на полиция и прокуратура. По-културните семейства, по-образованите и по-независимите финансово се опитват вече да избягат в друг район или по селата, както и в чужбина.

Смятате ли, че в малцинствените общности нарочно се развиват зависимости към политически проекти или партии?

Ако погледнем исторически, от етническите махали до цели държави и региони трябва да са зависими от някого. Хората, разделени по общности или заради идеология, са по-лесни за манипулиране. „Разделяй и владей.“ 

Как Ви хрумна идеята да създадете Вашата медия „Филибелии. Гласът на „Столипиново“?

По време на затварянето заради COVID-19 създадох Facebook групата „Жители на Столипиново“ (между другото, по време на локдауна партиите ДПС и ДОСТ водиха всичките си предизборни кампании в моята група). Много хора тогава изгубиха работата си и средствата си за препитание. Ние направихме кампания за набиране на средства от чужбина. Регистрирахме сдружение, за да могат доброволците да излизат от квартала, да купуват хранителни и други продукти. Започнахме да събираме и раздаваме помощи при пълна прозрачност, с отчети в групата [и до днес такива кампании ежемесечно вървят на страницата на „Филибелии“ – б.а.]. Тогава осъзнах, че има нужда от такава медия.

А сега ни предстои да запишем и подкаст по темата за образованието, защото тя наистина е главната. Инициативата е на „Филибелии“.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.