Патриотична или националистична е българската диаспора?

Поредните български парламентарни избори и разностранният вот на българите в чужбина ме накараха отново да се замисля за учудващите политически предпочитания на сънародниците ми. Така се случи, че през последните две години пусках гласа си в три държави – САЩ, България и Испания. Вече пребивавам по-дълго в САЩ, отколкото съм живяла в България, но бъдещето ѝ продължава да ме вълнува. 33 години образование и работа в САЩ не заличиха акцента ми и почти всяка седмица в магазин или офис ми задават въпроса „Вие откъде сте?“, с което непрекъснато ми напомнят за националния ми произход. Иска ми се да запитам обратно: „А има ли значение?“ Като чуят отговора, виждам България като бяло петно на картата, отразено в очите им, но въпреки това значение има.

През тези години съм срещала всякакви сънародници, доста наподобяващи категориите, описани от Марина Лякова в статията ѝ „Електоралната енигма – защо българите в чужбина гласуват за „Възраждане“. Разликата между някои българи в Западна Европа и някои групи български емигранти в САЩ е тази, че обикновено в Съединените щати сънародниците ни пристигат с помощта на лотарията за зелени карти. Те са без особено образование или ако са били квалифицирани в България, в Щатите трудно намират работа по специалността. Това поражда редица предизвикателства и недоволства.

Българските неделни училища в чужбина

Въпреки че се бях откъснала от българската диаспора за дълъг период, покрай желанието ми моят син да подобри българския си и да придобие знания за историята и културата на нашата страна го записах в българско неделно училище. Изненада ме фактът, че нашето Министерство на образованието и науката издава специално написани учебници за неделните училища в чужбина и даже ги подпомага финансово. Другият учудващ за мен аспект на това образование беше наличието на силни патриотични, да не кажа националистически позиции, представени не толкова в учебниците, колкото лансирани от учителите.

По време на една родителска среща в американското училище на детето ми неговият учител ми разказа, че синът ми го е поправил, щом го чул да казва, че кирилицата е руска азбука. Коригирал го е с думите: „Руснаците са я откраднали от нас.“ Че кирилицата не е руска, това е правилно, но „открадването“ предполага, че азбуката ни принадлежи, което е и един от митовете на нашата национална идентичност.

Личното ми желание за ограмотяване на сина ми дойде повече от убеждението, че той ще има много когнитивни ползи от двуезичието си и от познанието на друга култура, а не толкова от амбиция да събудя патриотични чувства. Не отричам ползите от патриотично възпитание, но когато то преминава в национализъм, виждам повече проблеми. И това ме накара да проведа едно изследване сред български училища в чужбина.

Какво учат българските ученици в чужбина и защо?

Срещнах се и разговарях с директори и учители в САЩ, Англия, Нидерландия и Испания. Трябва да отбележа, че повечето учители в тези училища имат деца, които се обучават там, и в този смисъл учителите са и родители. На базата на 21 разговора и анализ на учебни материали моите изследвания показват следните резултати.

Първо, учители (и родители) приоритизират възпитанието в патриотична гордост и национално самосъзнание (и самоусещане), често базирано на националистични митове от нашата история вместо на факти. Когнитивното развитие на учениците не е цел на тези занятия. В отговорите присъстваха изрази като: „Запазил ни е като нация през хилядолетното ни съществуване“ или „Той е голяма сила и мощ, идваща от дедите ни и от корените“ (за езика ни), или пък „Ние не говорим за османско владичество, а за турско робство и наричаме нещата такива, каквито са“.

Второ, 18 от 21 интервюирани държат на българското образование на децата си, защото вярват или се надяват, че децата ще се завърнат в България. Няма да се впускам в подробности за „схизмите“ сред училищата, които открих, и как финансирането на тези занимания е довело в някои случаи до „крадене“ на списъци и създаването на две училища в един град с цел да се присвоят държавни средствата. В други случаи причини за разделянето се оказват националистическата идеология или по-засиленото религиозно обучение.

Политика и идентичност

Оказва се, че сред някаква част от българската диаспора пребиваването в чужбина или е повишило чувството за национална и религиозна принадлежност, или поне не го е потушило. Очевидно резултатите загатват за дисонанс в няколко насоки. Предлагам някои интерпретации, които могат да обяснят този дисонанс, пък и, на пръв поглед, учудващия вот на българите в чужбина.

Изследвайки различни аспекти на миграцията – от празнотата, създадена от загубата на роднини и приятели, през трудността на интегрирането в нова общност и култура, до възникването на много проблеми около развитието на нова културна идентичност, – Леон и Ребека Гринберг сравняват процеса на миграция с траур поради изгубените части от индивидуалната идентичност и трудната работа по възстановяване на загубите.

Резултатите от моето изследване в по-малка или по-голяма степен разкриват травмата и предизвикателствата на миграцията, както и чувствата, свързани с траура, носталгията и идеализирането на родината, тревогите, причинени от неспособността на емигрантите да намерят мястото си в новите общества. Изборът на учители и родители да приоритизират патриотичното образование и националната идентичност може да се обясни, от една страна, с идеaлизиране на родината, а от друга – с тревогите от неспособността да се постигнат задоволителни социални и икономически успехи в нова културна среда.

Страхът от другия, който в очите на българите застрашава или пречи на мястото им в новото общество, е съществена емоция, мотивираща поведението на много наши сънародници, живеещи в чужбина. Националната гордост, често преливаща в национализъм и породена от носталгия и страх, се проектира в образованието на децата им или пък в политически избор.

Лякова твърди, че българите в Западна Европа, гласуващи за „Възраждане“, режат клона, на който стоят. Това без съмнение е така, но те гласуват по този начин и от страх: в българските парламентарни избори – за „Възраждане“, а в президентските в САЩ – за Тръмп. В САЩ „Възраждане“ не е първа политическа сила, но гласовете ѝ са се увеличили в сравнение с предишните избори. „Възраждане“ според Костадинов иска да направи България отново велика – както Тръмп правеше в САЩ (като междувременно няма имигранти, бежанци и „господари“). Подобна политика си играе със страховете на маргинализирано население, което не успява да се пребори с различни икономически и социални предизвикателства и си намира лесно обяснение за това: вината е другаде и в другия.

Както българите в Испания и Италия, където „Възраждане“ събраха много гласове, така и тези в САЩ, които подкрепиха същата партия, се страхуват и ненавиждат други имигранти, обикновено от Африка, Близкия изток или Латинска Америка. Чувството за превъзходство над другите раси владее здраво някои наши сънародници и се проектира в образованието на децата им в чужбина.

Съмнявам се дали знаят, че в началото на ХХ век имигранти от Балканите (гърци и хървати) са наричани „полунегри“ от някои американци, както подробно обяснява Миглена Тодорова в статията си Imagining “In-between” Peoples across the Atlantic. А Хестър Дженкинс, професор в Американския девически колеж в Константинопол, в статия от 1915 г. за National Geographic описва български студентки като момичета с ориенталски черти, но по-малко ориенталски (least oriental) в сравнение с други от Близкия изток. Тези подробности противоречат на националното самосъзнание за превъзходство над други етноси и раси и очевидно убягват и на Костадинов, и на наши сънародници, които поддържат партията му.

Ще завърша с мечтата на Костадинов да направи в България това, което Тръмп правеше в САЩ. Тръмп не успя да постигне много от целите си благодарение на все още здравата демократична система. А тя, демокрацията, в България съвсем не е толкова здрава и това ме води до тъжни заключения. Дано прословутият здрав разум на българите надделее.