> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Наталия Делева: „Всеки може да изпадне в състояние на невидимост“
- URL: https://www.toest.bg/vseki-mozhe-da-izpadne-v-sustoyanie-na-nevidimost/
- Published: 2018-08-25T07:01:11.000Z
- Updated: 2018-10-04T08:19:11.000Z
- Author: Марин Бодаков
- Tags: култура, общество, България, интервю, книги, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

*Социалната невидимост е отдавна странстващ мотив в литературната история: да не признават, че съществуваш, е далеч по-жестоко, отколкото да отричат съществуването ти. Първият роман, за който се сещам, е „Невидимият“ на Ралф Елисън; има още много бележити творби в тази традиция, но най-свидното за мен произведение е „Невидимото дете“ на Туве Янсон. То сочи и решението на проблема с невидимостта: ненатрапчивата грижа, толерантността, добронамереността.*

*В своя роман „Невидими“ Наталия Делева изгражда страховитата панорама на дискриминираните по един или повече признаци човешки същества – и дискретно критикува емоционалното заскрежаване в съвременното българско общество. Текстът е прям, безизкусен, болезнен, не спестява нищо, не ухажва читателя. Текстът е честен. Наталия Делева знае какво прави.*

---

[![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2018/08/Nevidimi-cover-front.jpg)](http://books.janet45.com/books/1264)

**Марин Бодаков:** *Какво прави едно човешко същество невидимо? И способна ли е литературата да направи Вашите невидими герои видими за по-широка аудитория? Видимостта носи признание, но то може да е както утвърждение, така и отрицание…*

**Наталия Делева:** В много случаи това е страхът; ирационалният страх, който не се базира на факти, а е опашкулен в стереотипи и предразсъдъци. В „Невидими“ разглеждам различни състояния на невидимост, и по-скоро различни проявления. Едното е невидимостта като желание да се скриеш от света, в който живееш, от проблемите, които идват с това живеене – това пак е страх да се изправиш срещу тях, защото се чувстваш безсилен. Самата главна героиня Леа често стиска здраво очи нощем, за да прогони травмите от Дома (за изоставени деца), в който е израснала, от самата ѝ изоставеност въобще.

Другата невидимост е незабелязването от хората наоколо, от обществото като цяло. Това е още по-страшно, защото избутва в периферията цели социални групи. Говорим за това колко е важно малцинствените групи да се интегрират и децата да получат добро образование, но съм чувала коментари от родители за това как не желаят техните деца да учат в един клас (и дори в едно училище) с деца от ромски произход. Чувала съм хора да казват, че у нас няма толкова много хора с увреждания, колкото в други страни, когато истината е, че няма условия, инфраструктура за това да ги срещаме на улицата, в училищата, на работа, в бара. Получава се едно щраусово заравяне на главата в пясъка: щом не ги виждам, значи не съществуват. Трябваше родителите на деца с увреждания да започнат да протестират, за да им бъде обърнато медийно и обществено внимание (внимание от институциите тепърва предстои да видим).

Надявам се, че литературата е способна да размести пластовете, да извади невидимите герои от пашкула, в който сме ги забулили. Без излишен патос. Иска ми се да вярвам, че четенето на историите – като едно косо поглеждане на Другия в очите – би могло да помогне за преодоляването на този ирационален страх, който стои в основата.

Има и други неща освен страх, разбира се. Като че ли съществува едно отсъствие от света, в който живеем – медиите, включително и социалните медии, фикционализират проблемите, правят ги някак далечни от нас, като „на филм“. А литературата, въпреки че е фикция сама по себе си, по парадоксален начин доближава историите на невидимите герои до читателите. Без да отрича или утвърждава – просто разказва.

**МБ:** *По какво медийният разказ за персонажите от „Невидими“ се различава от литературния разказ за тях?*

**НД:** Медийният разказ отразява статистически и публицистично историите на невидимите като един конкретен отрязък от реалността. Без да обобщавам, има медии, които си служат с похвата на личната история и се доближават в някаква степен до литературния разказ, но има и доста, които наслояват страха от различните. Да си припомним думите, които се използват от (не само български, а и международни) медии във връзка с бежанците от Сирия: те са „вълна“, която „залива“ Европа. Лицата им са измити от личните им истории и не е оставено никакво място за емпатия.

**МБ:** *Героите във Вашата книга обичайно съчетават в себе си няколко дискриминационни признака: смятате ли, че една травма се явява магнит за друга?*

**НД:** Може и така да се погледне на нещата – като една травма, привличаща други. Социалните проблеми, тоест тези, които създават невидимото субобщество, никога не са плоски и едноизмерни; многопластови са и всеки пласт е предпоставка за следващ. Фактът, че огромен процент от изоставените деца в Домовете са от ромски произход или са с увреждания, не би бил проблем сам по себе си, ако върху него не се наслагваха други: дискриминационното мислене и нежеланието от потенциални родители тези деца да бъдат осиновени, както и липсата на финансова подкрепа или на алтернативни социални услуги за това родителите да могат спокойно да отглеждат тези деца. Така че нещата са тясно свързани и в основата стои нашето мислене, нашето отношение към другите.

**МБ:** *За особено постижение на романа намирам покъртително равния му тон и отказа Ви от реторически украсителни мехлеми за бруталните лични истории. Докъде свършва констатацията Ви за социалната криза на нашия свят и откъде почва Вашата собствена интерпретация – и критика?*

**НД:** В литературата, както и в живота въобще, всичко, което казваме или пишем, е нашата собствена интерпретация. Като субекти – с всичките ни културни натрупвания – е трудно да бъдем обективни; все някой предишен опит ще се обади като стара болежка и ще пречупи нещата през своята призма. Но не ми се иска да мисля, че „Невидими“ звучи твърде критично или назидателно. Бих била доволна, ако провокира дискусия и размества пластовете на затлаченото мислене, на *мисленето*, без да се замисляме всъщност.

**МБ:** *Каква според Вас би била реакцията на невидимите, ако те прочетат свидетелствата Ви за тяхното съществуване?*

**НД:** Живеенето в периферията, пограничното живеене оставя белег. Така че те вероятно ще се познаят – именно по този белег. И може би ще са доволни, че в книгата са пълнокръвни и истински, каквито са в действителност. Но „Невидими“ е насочена към другата част от обществото. Защото всеки може да изпадне в състояние на невидимост в някакъв момент от живота; добре е да не го забравяме.

**МБ:** *Ако се фокусираме върху проблема за изоставените деца, кои са предпоставките за кризата и дори катастрофата на съвременното родителство?*

**НД:** Мисля си, че сме загубили чувствителност към причините за това деца да бъдат изоставяни. Гледаме нещата на повърхността, сменяме статута на Домовете. А проблемите са доста по-дълбоки. Преди години, а вероятно се случва все още някъде и днес, имаше срам от това да си самотен родител, имаше срам от това да си родител на дете с физическо или умствено увреждане. Също и страх – от това как би се справил финансово. В родилните отделения тези жени бяха насърчавани да се откажат от децата си, вместо да им бъде оказана подкрепа. Липсата на тази подкрепа, както и стигмата на детето, родено с „дефект“, правеше това решение на майката рационално, колкото и емоционално непоносимо да е. А всъщност дефектът е другаде – в нашето отношение, в архаичното мислене, в липсата на финансова подкрепа и на алтернативни социални грижи за тези деца, за да се предотврати тяхното институционализиране.

Ако говорим за криза в съвременното родителство въобще, тази криза неимоверно е свързана с много други – с кризата на чуваемостта например, тоест говоренето, непрестанното жужене, без да се изслушваме. Зависимостта ни от това някой друг да ни забавлява, нещо друго да ни запълва времето. Търсенето на *shortcuts*, на преки пътеки винаги и във всичко, включително и в отглеждането на децата ни. Времето „деца–родители“ често се свежда до заедно гледане на телевизия или заедно взиране в екрана на телефона (по-често всеки в своя си екран). Тази привидна заедност обаче раздалечава и отчуждава – както децата и родителите, така и хората въобще.

**МБ:** *Къде виждате, ако виждате изобщо, изворче на надежда за българското общество?*

**НД:** В книгата споменавам за експеримента на „Амнести Интернешънъл“ Полша, в който хора от различни градове и бежанци се гледат в очите в продължение на четири минути – според експеримента толкова време е нужно, за да приемеш другия. За мен изворчето на надежда е може би спирането за момент, изслушването на другия. Тази чуваемост, за която споменах по-горе. Косото поглеждане в очите на тези, които са различни от нас, и желанието да чуем историите им. И да ги приемем.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2018/08/NatDeleva.jpg)

Наталия Делева се занимава с дигитален маркетинг. Дебютният ѝ роман [„Невидими“](http://books.janet45.com/books/1264) (ИК „Жанет 45“, с редактор Георги Господинов) получи съпътстваща награда в категория „Проза“ в Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ през 2018 г., номинация в Деветия национален литературен конкурс „Развитие“ и номинация за Роман на годината на НДФ „13 века България“.

На 30 август 2018 г. предстои [премиерата на книгата в София](https://www.facebook.com/events/690541391280580), в клуб „Строежа“ на ул. „Леге“ 10.

*Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на романа „Невидими“, дело на Иво Рафаилов*