> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Три за превод: Документални комикси
- URL: https://www.toest.bg/tri-za-prevod-dokumentalni-komiksi/
- Published: 2024-09-12T17:40:03.000Z
- Updated: 2024-09-12T17:40:03.000Z
- Description: Традицията на комикса в България не е особено богата в сравнение с Белгия, Франция, Италия, но това не оправдава тежките липси на преводни заглавия в издателските каталози. За три емблематични непревеждани комикса ни разказва Нева Мичева – и трите документални и все по-актуални.
- Author: Нева Мичева
- Tags: литература, превод, комикси

> Струва ми се, че комиксите са, от една страна, много директни. Възприемането им е силно интуитивно. От друга страна, те са и твърде абстрактни. Трябва да положиш доста повече труд за дешифрирането на някоя лента *(strip)*, отколкото за разбирането на филм или дори за прочитането на книга, 

[казва](https://www.npr.org/2022/02/11/1080095967/maus-author-art-spiegelman-shares-the-story-being-his-pulitzer-winning-work) Арт Спигълман, един от класиците в рисувано-словесните истории.

В България навикът за създаване и потребление на „деветото изкуство“ е трудно забележим, нищо че не му липсват база и контекст – достатъчно е да споменем някои родствени изкуства, в които имаме силни традиции: карикатурата, илюстрованите книги, анимацията, театъра (да, комиксът е не по-малко изкуство на точната реплика и яркия конфликт от драмата). В [„Кратка история на българския комикс“](https://goodreads.com/book/show/18774275) Антон Стайков дори прехвърля мост назад във времето чак до житийните сцени от някои икони и до пещерните рисунки в Магурата...

Българският комиксов пазар обаче продължава да е очебийно малък не само на фона на белгийския, френския, американския и японския (гигантите в тази сфера), но и на тези в балканските страни. От старите фестивали на комикса в България се дочуват само далечни отзвуци – нищо че на миналогодишното издание в [Лука](https://www.luccacomicsandgames.com/it/events/lucca-comics-games/) имаше над 700 изложители, а благодарение на срещите и събитията в [Ангулем](https://www.bdangouleme.com/le-marche-international-des-droits-51e) комиксите се превърнаха във френските книги с най-много продадени права за издаване в чужбина. Оригиналите ни се броят на пръсти, а преводът на „разкази в картинки“ (както [са склонни да ги наричат](https://www.toest.bg/arakel-interview/) някои от малкото им съвременни български автори) се оживи напоследък, но преобладаващо в популярната зона на американските супергерои и техните „вселени“. При това положение е очевидно защо 

#### у нас специфичната ниша на *комиксовата документалистика* пустее.

Вече представихме три подборки от по три непревеждани, но препоръчителни за „внос“ заглавия от различни литератури ([нидерландска](https://www.toest.bg/neotkrehnatoto-kovchezhe-na-niderlandskata-literatura/), [норвежка](https://www.toest.bg/kadri-ot-neprochetenata-norvegiya/) и [украинска](https://www.toest.bg/kum-ukraina-prez-literaturata/)). Сега ни се ще да привлечем вниманието не върху даден език или ареал, а върху възхитителния жанр на комикса, който се стреми да опознае, осъзнае и обсъди сложни части от света ни, като за целта успешно си служи с градивата на публицистиката и на историята, без обаче да се лишава от характерни черти като хумора, хиперболата, олицетворението, заявените пристрастия и речта в „балончетата“. 

Макар името и биографията на *комикса* да са неразривно свързани с *комедията*, темите на произведенията по-долу са също така трагични, политически, социални. Тревожно актуални, при все че авторите им са от различни страни и поколения и са твърде несходни като техника и темперамент. Общото е, че и тримата участват в творбите си едновременно като повествователи и персонажи и работят издълбоко, с обилен и съвестно проучен контекст, тласкани от състрадание към онеправданите и от неудобство поради изходната си неосведоменост.

### *Maus*, Art Spiegelman

Събраните в общ том две части на [„Маус“](https://www.goodreads.com/book/show/15195.The%5FComplete%5FMaus) – единствения комикс, награден с „Пулицър“ – възлизат на 300 изключително концентрирани страници, за чието създаване са отишли около 13 години. В тях авторът разговаря с баща си Владек Шпигелман, полски евреин, за събитията преди, по време на и след хвърлянето му в лагера на смъртта Аушвиц. Книгата е колкото за спомените на възрастния мъж от една кошмарна епоха, толкова и за сложните отношения баща–син. Два крайно трудни прехода през почти непреодолими препятствия, с които Арт се справя виртуозно.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/09/-----------------------.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/09/--------------------.png)

© „Маус", корицата на норвежкото издание; © Арт Спигълман в интервю за [Studio Q](https://www.youtube.com/watch?v=I1xfjgiDqGw) (2015)

Спигълман се ражда в Стокхолм през 1948 г. – по бежанския път на родителите си към САЩ, където живее от тригодишен. Амбицията на баща му Владек и майка му Аня е той да стане зъболекар, но Арт знае от дете, че ще рисува. Семейната му история е показателна не толкова за ХХ век, колкото за определен вид изродена социална атмосфера, която не знае времеви и географски ограничения... През 1943 г., от страх пред неизбежната депортация, леля му отравя себе си и трите дечица, за които се грижи – едно от тях е шестгодишният Ришо, по-големият брат на Арт, който завинаги ще витае в живота му като отсъствие – идеалното мъртво дете. В Холокоста загиват 70 от близките на Владек и Аня. Когато Арт е на 20 години, майка му, също оцеляла от Аушвиц, се самоубива.

*Maus* от заглавието е немската дума за „мишка“ и всички евреи в комикса са изобразени с тела на хора и глави на мишки – метафора, пасваща според автора на представянето на евреите като „вредители“ в нацистката реторика, но и даваща възможност да се дистанцираме от ада на онези времена, да се приближим по-безстрашно до мисли и гледки, трудни за преглъщане. Немците, разбира се, са с муцуни на котки, поляците са прасета, американците – кучета, а *Маусшвиц* е черната дупка, която тегли материята на целия разказ към себе си.

Първата поява на „Маус“ е в [една рисувана антология](https://en.wikipedia.org/wiki/Funny%5FAminals) от 1972 г. – зачатък от три страници. През 1980 г. Спигълман започва да издава със съпругата си Франсоаз Мули годишното списание за комикси *Raw* и от втория от общо 11-те му реализирани броя се връща към идеята за „Маус“, който публикува на глави. 

#### От странното си начало до блестящата си покъртителна последна реплика „Маус“ е безумно рисковано и красиво начинание.

„Ако беше блус, сега сигурно щеше да звучи в рекламите за коли – [казва](https://www.theguardian.com/books/2011/oct/23/art-spiegelman-maus-25th-anniversary) Спигълман за огромния периметър, в който се прочува през годините „Маус“. – Навлезе в културата по начини, които не можех и да предположа...“ 

Комиксът е преведен на всички „големи“ езици, но и на литовски, естонски, украински, грузински, унгарски, фарси – каквото ви хрумне. Съседите ни имат „Маус“ на своите езици от 20 години (сърбите и турците), от 15 (гърците), от 10 (румънците), от 5 (македонците)... А у нас го няма дори на английски в каталога на Националната библиотека. Това е не просто културен пропуск, а неизвинено отсъствие на България от часа по история.

(Малка скоба в същия ред на мисли: срамота е и липсата на български на [„Персеполис“](https://www.goodreads.com/book/show/991197.The%5FComplete%5FPersepolis) на Марджане Сатрапи, иранката, която преди почти две десетилетия превърна този свой страхотно интересен рисуван мемоар в [анимационен филм](https://www.imdb.com/title/tt0808417/) и спечели с него наградата на журито в Кан, а през 2019 г. режисира [„Радиоактивност“](https://www.imdb.com/title/tt6017756/) по превъзходния [научно-любовен комикс](https://www.goodreads.com/book/show/8968323-radioactive) на [Лорън Реднис](https://youtu.be/t-qKlOvLpO0) за Мари и Пиер Кюри...)

### *Palestine*, Joe Sacco

Както Арт Спигълман е отъждествяван изключително с „Маус“, така и [Джо Сако](https://youtu.be/Y3sH87DEydg) е първо [„Палестина“](https://www.goodreads.com/book/show/769712.Palestine) и чак после всичко останало. С тази разлика, че и много от всичкото му останало заслужава да се преведе час по-скоро: босненските истории [„Горажде, безопасна зона“](https://goodreads.com/book/show/82861.Safe%5FArea%5FGora%5Fde) (2000) и [„Помагачът“](https://www.goodreads.com/book/show/307448.The%5FFixer) (2003), [„Бележки под линия в Газа“](https://www.goodreads.com/book/show/6796708-footnotes-in-gaza) (2009), сборникът с репортажи [„Журналистика“](https://www.goodreads.com/book/show/12160809-journalism) (2011). 

Сако (1960) се ражда в Малта, отраства в Австралия, завършва журналистика в Университета в Орегон през 1981-ва и същата година получава първия си отказ от списание, на което е пратил малка комиксова история. Това е именно споменатото по-горе *Raw*... Десетилетия по-късно [един от най-влиятелните вестници](https://www.theguardian.com/books/2023/dec/10/joe-sacco-palestine-graphic-novel-gaza-print-new-readers) в света започна така статията си за [извънредния](https://www.unfpa.org/occupied-palestinian-territory) нов тираж на най-известната му книга: 

> Когато Джо Сако създаде „Палестина“, никой нямаше представа що е *комиксовата журналистика*, а сега неговата основополагаща творба се сдоби с нетърпеливи нови читатели.

Сако сочи като свои кумири в писането и рисуването Джордж Оруел и [Робърт Кръмб](https://www.imdb.com/title/tt0109508/). Рисунъкът му е елегантен, а точността, с която заковава важните въпроси – впечатляваща. В типа журналистика, която си е избрал, цени особено възможността миналото да се появява редом с настоящето, а неизбежното стилизиране на образите да направи по-поносимо осмислянето им („...рисунките на Сако често оказват въздействие на снимки, които нито един фотограф не би дръзнал да направи“, с право се отбелязва в една [рецензия](https://www.theguardian.com/books/2004/aug/07/highereducation.news1)).

Методът му е следният: отива на места, които го вълнуват; остава там колкото е нужно, за да се ориентира; разговаря с голям брой хора; води си записки, щрихира, снима; прибира се вкъщи и месеци наред оформя събраното. 

> Най-големият ми страх е, че ще предам недостоверно нечия история, 

[казва](https://www.tcj.com/this-was-cultural-genocide-an-interview-with-joe-sacco/) Сако. И [още](https://januarymagazine.com/profiles/jsacco.html): 

> Научих, че хората обичат да говорят за себе си. Стига да няма нещо, което много се опитват да скрият, фактът, че някой им задава въпроси, им е приятен.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/09/--------------------------------.png)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/09/----------------------------.jpg)

© Кадър от [France Inter](https://www.youtube.com/watch?v=5D259iNitd4) (2020): Джо Сако си прави автопортрет. © „Палестина", корицата на испанското издание

През зимата на 1991/1992 г. Сако изкарва два месеца в Израел и Окупираните територии (Западния бряг, Източен Йерусалим и ивицата Газа) и през 1993 г. започва да публикува [поредица](https://www.mycomicshop.com/search?TID=11119571) от девет брошури по 32 страници, в които нахвърля срещите и впечатленията си от региона. През годините те се превръщат в деветте глави първо на двутомник, сетне на книга с предговор от [Едуард Саид](https://newspaper.kultura.bg/media/my%5Fhtml/2291/memes.htm) („Повечето възрастни са склонни да свързват комиксите с нещо фриволно или ефимерно и съществува нагласата, че с порастването човек ги изоставя в търсене на по-сериозни занимания \[...\] но комиксите явно казват неща, които иначе не биха могли да се кажат, и не се подчиняват на обичайните мисловни процеси, надзиравани, канализирани и прекроявани чрез всякакъв педагогически и идеологически натиск“). 

През 2007-а се появява специално издание, вече на 320 страници, с включени вътре спомени, чернови, фотографии, а [най-новата „Палестина“](https://www.fantagraphics.com/products/palestine-hardcover) излезе преди дни и съдържа и послеслов от журналистката [Амира Хас](https://www.haaretz.com/ty-WRITER/0000017f-da24-d494-a17f-de27b9aa0000).

 В „Палестина“ Сако казва:

> Аз съм скептик. Като журналист си длъжен да бъдеш Тома Неверни... Трябва да сложиш пръст в раната, а най-добре – цялата си глава. 

Всяка негова страница е вихър от лица, жестове, реплики, ненадейни ракурси към характерни интериори и екстериори, внезапни хрумвания, абсурдни сценки, включвания от новините или книгите. Разказът обаче тече съвсем разбираемо и някак се родее с „романа от гласове“ на нобелистката Светлана Алексиевич (както тя [нарече](https://www.toest.bg/svetlana-alexievich-interview-kapuscinski/) творчеството си пред „Тоест“) – 

#### поразителна амалгама от лични разговори с прегазените от историята.

[Серия от коментари](https://www.tcj.com/author/joe-sacco/) на Сако за случващото се понастоящем в Газа върви от началото на годината в *The Comics Journal* – освен за да си съставим мнение за стила и мирогледа му, те могат да ни помогнат и да си набавим още малко нюанси и детайли по една [безкрайно наболяла](https://www.amnesty.org/en/location/middle-east-and-north-africa/middle-east/israel-and-the-occupied-palestinian-territory/report-israel-and-the-occupied-palestinian-territory/) тема.

### *Kobane Calling*, Zerocalcare

Не е изключено да познавате [Дзерокалкаре](https://www.zerocalcare.net/) от [„Откъсни по пунктира“](https://www.imdb.com/title/tt15614372/) (2021) и [„Този свят няма да ме направи гадняр“](https://www.imdb.com/title/tt27440006/) (2023) – двата му къси анимационни сериала за „Нетфликс“, които е задължително да се гледат със субтитри, за да се чуе как авторът говори като картечница на римски диалект (той озвучава и себе си като главен герой, и част от другите). А ако го познавате от тях, значи сте вече на „ти“ с основните действащи лица в живота и в комиксите му – майката (французойка с външността на квачката Лейди Клъв от Дисниевия „Робин Худ“), приятеля Секо (малословен, луд по сладоледа и покера онлайн), огромния угрижен Броненосец (въплъщение на вътрешния му глас). И сте забелязали колко сърдечен и ангажиран е този човек под смешните си рисунки.

Зад *Zerocalcare* (букв. „нула варовик“ – интернетски псевдоним, заимстван от натрапчива реклама на препарат против котлен камък) се крие Микеле Рек (1983), който, откак се помни, живее в Ребибия и я превръща в редовен фон на разказите си. Ребибия е краен квартал на Рим с горе-долу три забележителности: последната станция на една от линиите на метрото; едноименния затвор с над 2000 обитатели (апропо там се развива [„Цезар трябва да умре“](https://www.imdb.com/title/tt2177511/) на братя Тавиани); останките от праисторически мамут.

Стеснителен, тих, с меланхолични сини очи, вечно облечен в черно и способен да дава автографи по 13 часа без почивка, Дзеро е чудна смесица от юношеска възбудимост и дзен безвремие. И той като Спигълман и Сако започва да рисува от ученическите си години, но за разлика от тях се прочува още с [блога](https://www.zerocalcare.net/) си и с дебютната си самиздатска [„Поличбата на Броненосеца“](https://www.goodreads.com/book/show/13275830-la-profezia-dell-armadillo) (2011), а докъм 35-тата си година вече е продал над милион бройки от тази и следващите си творби. (Стартовият тираж на една от [най-новите му книги](https://www.goodreads.com/book/show/62244064-no-sleep-till-shengal) – посветена на малък [язидски](https://www.dw.com/bg/tragediata-na-hiladi-azidi-tam-uzast-nameri-svoeto-ime/a-64385428) град в Иракски Кюрдистан – беше 234 000 екземпляра...)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/09/-------------------------------------------------------------------.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/09/-------------------------------------1.jpg)

© Дзерокалкаре и Броненосеца, кадър от филма „Откъсни по пунктира" (2021); © „Кобани", корицата на японското издание

Предвестникът на „[Кобани](https://www.bbc.com/news/world-middle-east-29688108) зове“ се появява под формата на рисуван репортаж в сп. „Интернационале“ на 16 януари 2015 г. и предизвиква такъв интерес, че на следващата седмица от същия брой е пусната допечатка. Не след дълго невротичният младеж от Ребибия, който изпада в екзистенциална криза дори само ако промени обичайния си списък за пазаруване, се емва отново до [Рожава ](https://en.wikipedia.org/wiki/Autonomous%5FAdministration%5Fof%5FNorth%5Fand%5FEast%5FSyria)– преобладаващо [кюрдски](https://www.toest.bg/kyurdskiyat-vupros-i-bezdomnostta-na-30-miliona-dushi/) регион в Северна Сирия, в който с цената на страшни жертви неотдавна е заработил един почти утопичен обществен договор. В резултат от срещите му с местните хора и от усилието да проумее какво им се случва под всеобщия натиск („варварството на [ИДИЛ](https://www.toest.bg/godinata-v-koyato-idil-prestana-da-sushtestvuva-v-iraq/), репресиите на [Турция](https://bnr.bg/post/101177536/kak-funkcionira-regionat-rojava-i-darji-li-klucha-kam-badeshteto), агресията на Ирак“) през 2016 г. излиза [„Кобани зове“](https://www.goodreads.com/book/show/28926893-kobane-calling) и моментално поражда публичен отзвук, преводи на дузина езици, две театрални постановки. В предговора към допълненото издание от 2020 г. авторът формулира задачата, която си е поставил, така: 

> ... да разкажа на широка публика без специални познания относно близкоизточните конфликти... за едно късче земя, в което цяла мозайка от народности се организира и бори за общество, стъпило върху равенството на мъже и жени, мирното съжителство, зачитането на културните и религиозните различия, социалната справедливост и екологията.

И действително, тук се разказва от първа ръка и от човешки ръст за едни изключително самотни в битките си наши съвременници, за които рядко се говори в новините и още по-рядко – като за съвкупност от [личности](https://www.theguardian.com/world/2015/jan/30/kurdish-women-died-kobani-isis-syria). 

#### Повествованието е по-рошаво и по-егоцентрично от тези на Спигълман и Сако, а езикът е от различно поколение и спонтанно прелива в жаргон и позовавания на музикални парчета, касови филми и други попкултурни дадености 

(в един момент разказвачът от неудобство се превръща в жабока Кермит, в друг събеседниците му се явяват в облика на парче козе сирене и подлютена маслина и пр.). Същевременно Дзеро е безпощадно саркастичен към собствените си недостатъци и особено към специфичната западняшка инфантилност – естествена смесица от невежество и изнеженост, – с която е склонен да наднича оттатък границите на уредения си живот. И все пак „Кобани зове“ е истински богато преживяване. 

Колкото повече начини да се обсъжда светът – толкова повече събеседници. И толкова повече бъдеще.