> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Световно кино в София – три акцента от СПФФ
- URL: https://www.toest.bg/tri-aktsenta-ot-sofia-pride-film-fest/
- Published: 2024-06-07T12:44:10.000Z
- Updated: 2025-06-02T11:57:23.000Z
- Description: „София Прайд Филм Фест“ се завръща от 4 до 15 юни в столичния Дом на киното с качествена селекция от пълно- и късометражно кино. Нева Мичева избра три от заглавията, за да илюстрира вълнуващото му разнообразие: македонския „Домакинство за начинаещи“, аржентинския „Обвиняеми“ и българския „Любен“.
- Author: Нева Мичева
- Tags: култура, ЛГБТ+, кино, фестивали, обзор

Тринайсетото издание на [„София Прайд Филм Фест“](https://www.sofiapridefilmfest.org/) (4–15 юни 2024 г.) започна в Дома на киното с превъзходна селекция от 10 пълнометражни филма и 15 късометражки. Хубавото е, че програматорите Симеон Цончев и Яна Алексиева и организаторите от [„Действие“](https://www.deystvie.org/) дават шанс в България да се види работата на изключително актуални творци – онова, което се гледа по големите фестивали и се отличава със заслужените награди. Лошото е, че всеки филм има само по една прожекция.

По-долу ще хвърлим поглед върху няколко от предложенията на СПФФ. Първо обаче е важно да уточним: макар те да са събрани тематично ([ЛГБТИ+](https://gender.land/lgbti-i-podobnite-abreviaturi/)) и да се показват в месеца, в който ще се състои [„София прайд“](https://sofiapride.org/2024/05/30/sofiya-prajd-2024-shte-se-provede-na-22-yuni/), съвкупността им не е наръч от памфлети или образователни материали, а адекватна извадка от най-интересното в съвременното кино. Обстоятелството, че ще научим нещо за хора, които не познаваме, или ще проумеем по-ясно онези, с които живеем (включително себе си), открай време е бонус към доброто кино, не негов фокус. Както и в случая.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/06/------------2.jpg)

Кадър от „Домакинство за начинаещи“

### 4 юни: македонецът от Австралия

Детството на Горан Столевски (р. 1985) минава в Тетово до 12-годишна възраст, когато родителите му емигрират в Мелбърн. Ето защо той понастоящем е една от големите надежди на австралийското кино, а третият му филм – [„Домакинство за начинаещи“](https://www.imdb.com/title/tt24244436/), стана най-новото предложение на Северна Македония за *Оскарите*. Него именно гледахме в София на откриването на СПФФ, но преди да се спрем на хубавините му, сме длъжни да споменем двата филма на Столевски от 2022-ра. 

[„Няма да си сама“](https://www.imdb.com/title/tt8296030/), пълнометражният му дебют *(Сънданс)*, е мрачна приказка от Балканите през ХIХ в., в която вещица се намъква от тяло в тяло и от съдба в съдба от любов към живота, но в заговор със смъртта – дори под твърдите жанрови конвенции (фентъзи, хорър) си личи талантът на Столевски да борави с емоциите на персонажите и на публиката. Вторият – [„На тази възраст“](https://www.imdb.com/title/tt14967472/), е една от най-правдоподобните, вълнуващи и красиво заснети любовни истории, попадали на широк екран. Действието се развива в Австралия между двама млади мъже, които дълбоко преживяват случайното пресичане на твърде различните си пътища...

Обаятелният „Домакинство за начинаещи“ (премиера във *Венеция* 2023) е нагледното доказателство, че Столевски израства като разказвач от филм на филм. В голяма къща съжителстват като странно дисфункционално семейство няколко души, които отначало е трудно да бъдат изброени и разтълкувани: Дита, собственичката; приятелката ѝ, яростната Суада, която ѝ „завещава“ двете си деца (деветокласничката Ванеса и малката Мия); три устати тийнейджърки с неясна връзка помежду си и с останалите; Тони, сърдит на живота мъж; приказният Али, новодошъл младеж от [„Шутка“](https://www.dw.com/bg/%D1%89%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-27-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE/a-16394425).

Това, което отначало прилича на брауново движение, в един момент се избистря: тези ругаещи, пушещи, сумтящи, дърпащи във всички посоки хора са клан, в който обичта е дошла през болката и е станала единственото непоклатимо нещо. Кастът от актьори и натуршчици (изпълнители без професионална подготовка за сцената или екрана и най-често без намерения за кариера в актьорството) е отличен; говорят се няколко езика; казват се насъщни като дишането истини: от другия винаги ще имаме нужда. Цялото човечество е едно странно дисфункционално семейство.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/06/---------.jpg)

Кадър от „Обвиняеми“

### 7 юни: аржентинката без граници

Това, което пропагандистите на омразата се опитват да направят най-напред, е да лишат човека от човещината му. От лице, биография, глас и сърце. Лола Ариас (р. 1976) върви в точно обратната посока. Тя взема типично отхвърлените, които сме приучени да не поглеждаме, да не изслушваме и да не отчитаме – и им връща сърцето, гласа, биографията, лицето. Ариас – която досега се е изявявала успешно като литератор, куратор, драматург (тя е тазгодишната носителка на „Ибсен“, най-щедрата международна театрална награда) и кинорежисьор (премиерите и на двата ѝ филма бяха в Берлин) – твърди, че се смята за артист, който си служи с инструментите на всички изкуства, за да разказва.

Така беше в [„Театърът на войната“](https://www.imdb.com/title/tt5821220/) (буквален превод на нещо, което иначе бихме дали като „арена на бойни действия“): трима аржентински и трима английски ветерани от войната за Малвините се събират 30 години по-късно и споделят наблюдения, кратки пътешествия, песен и тъги в една история, която е колкото документална, толкова и „поставена“. Така е и в [„Обвиняеми“](https://www.imdb.com/title/tt29102354/), който предстои на СПФФ: дузина жени с излежани присъди в Буенос Айрес са събрани в общ декор и разсъждават, учат, спомнят си, разрешават спорове с танц, изразяват чувства в песен.

В „Обвиняеми“ авторката е синтезирала материала още по-добре, отколкото в „Театърът на войната“: мястото и действието са по-прибрани, изведен е сюжет – току-що осъдената Йосели пристига в затвора и става причина другите жени да отворят дума за живота си (началото е посрещането ѝ, финалът – изпращането). *Документален мюзикъл*, така го нарича Ариас: „Исках да направя филм за женски затвор, без да възпроизвеждам стигматизацията. Чрез песни, в основата на които е опитът на героините, и хореография, разработена заедно с тях, реалният живот се превърна във фикция.“ Неизбежните ограничения на този подход са използвани за опора и рамка; резултатът е пробуждащ. 

„Единственият начин да се помогне на тия хора в затворите – и на хората извън затворите също – е да им бъде припомнено, че те са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви“, както казваше в първата си книга танцьорката Ана Лий Евънс. (Ана е българка, затворът е Сливенският, където по едно време тя поставя танцов спектакъл, а книгата ѝ [„Фламенко в затвора“](https://www.goodreads.com/book/show/56687544) е животворно събитие.)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/06/-----.jpg)

Божидар Асенов в кадър от „Любен“

### 14 юни: българинът от Испания

Една от големите трагедии на човечеството като цяло и по-конкретно на България е как част от хората допускат, че знаят какво представляват, искат и могат друга част от хората, особено най-непознатите. Така се сеят ветрове и се жънат бури, вместо през разговор да се стигне до разбиране, а през разбиране – до сътрудничество; вместо, казано още по-просто, да се види как различието да се превърне в богатство.

Голяма част от родната ни „култура на общуване“ понастоящем стъпва на опозиции добро–лошо, в чиято основа е точно принципът на подценяване поради непознаване: столица срещу провинция, град срещу село, заможен срещу незаможен, як срещу слаботелесен, бял срещу мургав, мъж срещу жена, овластен срещу редови, интелектуалец срещу работяга, пътувал срещу уседнал и пр., и пр. И те всички действат в двете посоки (макар че зъбенето на по-привилегированите обикновено е по-опасно от зъбенето на другите).

[„Любен“](https://www.imdb.com/title/tt14734810/), пълнометражният игрален дебют на Венци Д. Костов (р. 1987) – отрасъл в Малага и работил главно в телевизията и в театъра, – се захваща директно с една от най-обичаните омрази по нашите ширини: малцинствата. Филмът е, както коментираха във [„Фотограмас“](https://www.fotogramas.es/peliculas-criticas/a44443580/liuben-critica-pelicula/), най-престижното списание за кино в Испания (където той отдавна мина по кината, за разлика от България), „малка социална мелодрама... за емиграция, расизъм и хомосексуалност“. Млад мъж се връща от чужбина за лятото – на село, при баща си, с когото отдавна не са се виждали. Запознава се с очарователен ромски съсед и се оказва във въртележка от случки, които нито е търсил, нито може да овладее...

Натуршчикът Божидар Асенов има великолепни попадения като Любен (вж. чудната завръзка, магнетична и смешна, когато той рецитира азбуката, за да впечатли събеседника си); Димитър Баненкин като бащата прави най-хубавата и многоизмерна роля в целия филм (историята за *къщата за децата*, в която е вложил устрема на целия си живот, но която в залеза на живота му пустее, защото децата са в странство, е историята на цяла България); Димитър Николов в образа на гостуващия Виктор е на моменти силен, на моменти просто присъстващ, което може би е и нужно за колебливия му герой.

Това е първият български филм, който разказва недвусмислено за влюбването на двама мъже, и ако трябва да го поместя някъде по ска̀лата между други два сюжета от региона за подобна връзка, за които се сещам – разпиления, безвкусен [„Българските любовници“](https://www.imdb.com/title/tt0353818/) на Елой де ла Иглесия (Испания, 2003), и смелия, трудно окачествим [„Войници. Разказ от Ферентар“](https://filmsociety.bg/festivali/san-sebastian-2017-voynitzi-razkaz-ot-ferentar) на Ивана Младенович (Румъния, 2017), – бих го разположила някъде откъм страната на втория, защото е повествователно неукрепнал, но пълен с потенциал. „За да разчупим клишетата, трябва да минем през тях, не да ги прескачаме“, каза Венци Д. Костов за избора си да постави своите герои в ситуации, които до голяма степен биха се очаквали. И вероятно е прав.

Любопитен факт: преди година „Любен“ спечели наградата на публиката на 8-мия кинофестивал в Бургас, малко след като в София група недоразбрали разиграха [сценка](https://www.svobodnaevropa.bg/a/32454172.html) и осуетиха прожекцията на прекрасния [„Близо“](https://filmsociety.bg/festivali/kan-2022-blizo) – разказ за вредата именно от разиграването на сценки от недоразбрали. Явно истинските почитатели на киното не просто не бягат с писъци от възможността за замисляне, а и я търсят съзнателно. 

### И другите

Сред останалите заглавия от СПФФ е добре да отбележим поне [„Сребриста мъгла“](https://www.imdb.com/title/tt16311464/) на 8 юни (игрална драма с високо документално съдържание на холандката Саша Полак, от селекцията на *Берлинале* 2023), [„Мелез“](https://www.imdb.com/title/tt22777288/) на 12 юни (дебюта на нюйоркчанина Вук Лунгулов–Клоц с награда от *Сънданс* 2023) и грузинско-турското [„Пресичане“](https://www.imdb.com/title/tt27417166/) на 15 юни (*Берлинале* 2024, реж. Леван Акин, когото познаваме от сърдечния [„И след това танцувахме“](https://filmsociety.bg/filmi/tendencii/i-sled-tova-tantzuvahme)).

Другите *са* като теб и могат да бъдат обичани. Другите *не са* като теб и могат да бъдат обичани. Ето за какво говори изкуството с душа; ето за какво говори подборката на тазгодишния „София Прайд Филм Фест“.