> ## Content Index > Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt > Use this file to discover other available public pages before exploring further. # На второ четене: „Селото“ - URL: https://www.toest.bg/seloto/ - Published: 2020-03-07T01:03:31.000Z - Updated: 2023-01-19T10:45:59.000Z - Author: Стефан Иванов - Tags: На второ четене, общество, книги, #wp, #wp-post, култура, #Import 2023-02-06 13:46 *Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? [„На второ четене“](https://www.toest.bg/culture/na-vtoro-chetene/) е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма [Читателски клуб „Тоест“](https://www.toest.bg/club/). Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.* --- ### [„Селото“ на Никита Лалвани](https://books.janet45.com/books/1025) *превод от английски Надежда Розова, изд. „Жанет 45“, 2014* [![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-A1-D0-B5-D0-BB-D0-BE-D1-82-D0-BE--D0-9D-D0-B8-D0-BA-D0-B8-D1-82-D0-B0--D0-9B-D0-B0-D0-BB-D0-B2-D0-B0-D0-BD-D0-B8.jpg)](https://books.janet45.com/books/1025) „Селото“ е втората книга на Никита Лалвани, родена в Индия и израснала в Уелс. През тази година ще излезе и третият ѝ роман. Действието в настоящата книга се развива в Индия. Телевизионен екип от Би Би Си иска да заснеме документален филм за индийски затвор. Екипът се състои от режисьорка дебютант, опитна продуцентка и водещ – бивш затворник. Фокусът е върху режисьорката Рей и нейните реакции и действия. Неин е погледът върху надзирателите, върху потта в затвора „Ашвер“, в началото подобен на приглушена и смътна халюцинация. Въпреки че в интернет няма снимки на затвора, тя си го е представяла точно така, както е рекламирала идеята си пред директорите в Лондон. Екзотично пространство, което внушава искреност и обещава на зрителите да изпитат съпричастие. Доставка по домашните екрани на нещо уникално. Рей е наивна и невинна, няма представа нито от телевизионен занаят, нито от сложността в самата себе си. Мислите на Рей са плувнали в пот, тя е една напрегната завъртулка от вълнение. И макар че целият екип е решил да не набляга върху престъпленията на затворниците и да е коректен в работата си с тях, Рей още в самото начало не иска позволение, за да ги снима с камера. Те пазят поведение не само защото се стесняват: за тях окото на камерата е и око на властта. Всеки в затвора е убил човек. Рей е декларирала отказа си да разпитва за истории. Желае да е обективна, да не се изкушава като лешояд или хиена от миризмата на засъхналата кръв от старите престъпления. Престъпления от страст, заради собственост или заради саморазправа при отмъщение. Целта ѝ е да се покаже „обективен отрязък от живота в системата на затворите“ без криминални подробности. Тя желае телевизията да не омайва, да не създава повърхностна аура, да не прави рейтинг от травма и да не засища перверзно любопитство. Постепенно Рей изгражда доверие във взаимоотношенията си със затворниците. Разговорите им са сърцераздирателни изповеди с кървави детайли от убийства. „Ашвер“ е отворен лагер-затвор. Какво ще рече това? Между затвора и пътя има само редица неголеми камъни – стена, която и дете може да прескочи. Ако си режисьор или оператор, мисълта за кадър със стената е особено пленителна. Затворниците са свободни да излизат, да работят извън лагера, но са задължени да се върнат през нощта. Задължени са и да живеят със семействата си. Директорът на институцията, докато цитира „Надзор и наказание“ на Мишел Фуко, я описва не като затвор, а като селска общност. За повече от двайсет години нито един затворник не е извършил повторно злодеяние и само един се е опитал да избяга. Това е така, смята директорът, защото доверието поражда доверие, а не потребност да унижаваш или да отмъщаваш. Реабилитация, поне на пръв поглед, в най-хуманна и ефективна форма. Рей все още желае да покаже тези хора като човешки същества, не като бройки или представи, а да се вижда красота, прошка, доверие и вдъхновение. Все още желае да разпердушини колониалното наследство, а не просто да представи местните хора като куриози, интересни подробности от световния пейзаж, да ги превърне в клиширани образи. Рей все още е с най-добри намерения, които ще я отведат, където често отвеждат те. Тя желае ненагласени мигове, спонтанни проблясъци на откровение, на почтеност и автентичност. Уви, екипът неусетно прави инсценировки на срещите и разговорите, нарочно ги драматизира. Телевизионният екип категорично и осъзнато не практикува професионалната етика. Подкупва роднини на затворници, уговаря лекар да направи изследване на затворник пред камерата и да му съобщи, че е болен от СПИН. Рей не мисли само за „пресечки“, за „атмосфери“, записи и акуратност. Иска да покаже този свят с цвят на рана, неговата градация на напрежението, неговия ключов момент. Но въпреки това следва съвети за разплакване на събеседника, преподадени ѝ отдавна – „просто им симпатизираш през цялото време и накрая се пречупват“. Макар и обхваната от мехур от вина, Рей има настойчивата необходимост нещо да се случи, да има още съспенс, прелъстяване, кръв, пикантерии и сълзи. Тя се впуска в уж невинни манипулации и шантажи спрямо събеседници, вменява им вина и отговорност да разкажат историята си за всеобщото познание и промяна на света към по-добро. Рей осъзнава, че не може да свърши работата си, и стига до парадоксалния извод, че за да има историята на затворниците достойно и справедливо представяне, те не се нуждаят от нейния разказ. Това е роман за границата – между Англия и Индия, между свобода и затвор, между емпатия и злоупотреба, която алчността на наблюдателя, свидетеля и външния човек може да извърши. За телевизията най-често *другият* е материал, а не човек, материал, редуциран до елемент от въздействаща структура, монтажна единица, предизвикваща емоционална реакция. *Другият* не е човек. Сензация, новина, пълнеж, стръв за погледа, да, но не и човек. Лесно е да се каже, че това е симптом за обезчовечаване, но има и нещо друго. Книги като тази, които изследват внимателно мрака, дават свидетелства и за светлина и грижа. За желание за дълбочина. За поглед към човека зад лицето, зад фасадата – в детайлите, за да се види нюанс от сложна история, без да е анекдот или плакат, без да е ограбване. В [„Да гледаш болката на другите“](https://iztok-zapad.eu/da-gledash-bolkata-na-drugite) Сюзан Зонтаг по безкомпромисен начин ограничава потенциалното въздействие на образите, защото тези, които не са преживели травматични събития, според нея не могат да разберат и да си представят човешкия опит, който подобни образи представят. Романи като „Селото“ показват как се обезобразява лицето на интимността и как с лекота се влиза в обувките на властта, за да бъде потокът на образи контролиран, обезопасен, да е добре сготвен, пикантен, някак екзотичен и лесносмилаем. Роман за моралната дилема в журналистиката, в който съпротивата срещу установените правила и срещу статуквото носи риск и има последствия. Отвъд загубата на работното място, човек може да загуби и душата си. --- Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на [toest.bg/club](https://www.toest.bg/club/).