> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Седмицата (25–30 май)
- URL: https://www.toest.bg/sedmitsata-25-30-may/
- Published: 2026-05-30T05:00:26.000Z
- Updated: 2026-05-30T05:00:25.000Z
- Description: Колко е важно да можем да (се) разказваме. Какви ги говори премиерът президент? Как да говорим за тежко болните деца? А за книгите? А за риска от глобални катастрофи? И още: възможно ли е да разказваме чрез стихотворения? Йоанна Елми и Белослава Димитрова утвърдително кимат от страниците на броя.
- Author: Надежда Радулова
- Tags: редакционна

Защо е важно да умеем да създаваме разкази – за времето, в което живеем, за времето преди нас? Определено не за да манипулираме настоящето и бъдещето според тесните си интереси, вкарани в спарения коридор на днешното. 

Само през превъплъщението си в разказ миналото и настоящето придобиват смисъл, надхвърлящ телата ни и тяхната краткотрайност. Само чрез разказването е възможно колективните ни травми и провали, но също така топовните залпове на националното ни самочувствие и честолюбие да минат през иглените уши на критическото мислене. Защото именно малките ни индивидуални и общностни разкази са онзи надежден филтър, който пречиства от спекулации големия исторически разказ. 

Прекарах първите две седмици от май в Белград, където войната на разказите е особено свирепа. Такава е вече повече от четвърт век. „Военните действия“ не стихват – особено на фронта на споделените публични пространства. В единия край на „Кнеза Михайлова“ виждаме шовинистични графити от типа на „Кад се воjска на Косово врати“; в средата на същата улица, по стените на Философския факултет, четем чудните креативни призиви, лозунги или просто набързо драснати мисли на [протестиращите студенти и техните преподаватели](https://www.toest.bg/kakvo-stava-v-surbiya-ezikut-na-protestite-muzika-i-arhitektura/). 

Само на петнайсетина минути пеш оттам попадаме в наскоро открития, великолепно замислен и осъществен музей на 90-те (дали някога ще имаме такъв?). Из лабиринта от малки зали, със смайваща сдържаност, дълбочина, категоричност и с цялата тежест на отговорността да си страна, извършила геноцид, е разказана историята на сръбския Преход и на кръвопролитните войни, водени на територията на някогашната федерация. 

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/05/551bbc49-817f-4756-a525-0c1648ecaaca.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/05/31036a27-d69d-4262-ad8e-4e950db2036e.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/05/ed0399b1-82aa-4709-bb83-c4c75636a956.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/05/67e03d0a-ac56-406e-bed6-4bf01e02f4bd.jpg)

© Личен архив

Недалеч оттам има и още един нов музей, поместен в Двореца на науката, където покрай остъклените кабинети и лаборатории са разположени експозиционни пространства. В тях и децата, и възрастните научават за историческия принос на сръбските учени, включително и в развитието на новите технологии. Интеракциите с различни типове роботи, зад които прозират разнообразни постижения и посоки на приложение; достъпът до ретро компютри и компютърни игри; демонстрационните занимания с изкуствен интелект; кабината с добавена реалност; възможността най-малките посетители да произведат торнадо, земетресение, да прекарат време в планетариума и пр. отново са съпроводени с бистър и неагресивен разказ, над който е очевидно, че някой доста е мислил и се е трудил. 

Тези разкази са възможни в страна, която не е членка на Европейския съюз, и това все повече ѝ личи; страна, където корупцията и прането на пари надхвърлят токсичните нива, с които сме свикнали у нас, а човешките и гражданските права биват потъпквани с лекота. 

[Какво става в Сърбия? Непредвидимото бъдещеПоследният текст от поредицата на Джорджа Спадони за Сърбия ни завърта през историята на страната от 90-те до днес, за да ни покаже, че сякаш нищо не се е променило, и да ни напомни да погледнем и в своята градина, все още обрасла с политически плевели от миналото, с корени дълбоко под земята.![](https://static.ghost.org/v5.0.0/images/link-icon.svg)ТоестДжорджа Спадони![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/thumbnail/IMG20251015165528-58b5ca16bb34aa86b5901155d8beae969fd850e3d0f73e0928a8179c800a6c58.jpg)](https://www.toest.bg/kakvo-stava-v-surbiya-nepredvidimoto-budeshte/)

Ще дам само два фрапантни примера: разрушаването на емблематичния Савски мост и посреднощното събаряне на части от стария крайбрежен квартал, т.нар. „Савамала“, през 2016 г. (въпреки продължителните протести на граждани, архитекти и урбанисти) с цел създаване на стерилния [„Белград на вода“](https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B5%D0%BB%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%5F%D0%BD%D0%B0%5F%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B0), в който арабски инвеститори и в момента продължават да вдигат небостъргачи и да скриват гледката и достъпа до реката. Събарянето е извършено от мъже с маски – насилствено и без предупреждение за обитателите на сградите. Правителството отрича да има общо с варварския акт. Никой не му вярва.

Но какви стави, мускули и кръвоносна система ще да има това общество, за да продължава да преобръща гнева и съпротивата си в разказ? И той да е убедителен, завладяващ, честен, устояващ на времето. Колко още може да продължава това? 

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/05/5cde799f-5df5-4b48-a6ba-351969b0ec47.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/05/87cb2912-f64d-43eb-9295-ee8e631e5555.jpg)

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/05/514f591a-4fe1-4f7f-8ccf-6f161974c67c.jpg)

© Личен архив

И оттук – следващите въпроси. Защо у нас важните за културната и националната ни идентичност наративи са труднодостъпни за препрочит и подчинени на тежки социалистически и националистически инерции? Дори когато желанието и волята за свободен от идеологизации поглед е налице... Защо не умеем да разказваме спокойно и зряло за кирилицата, за Руско-турската освободителна война, за военните ни победи, за Деветосептемврийския преврат и последвалите разделни времена, за наследството на соца, за малцинствата и за т.нар. Възродителен процес, за тукашния Преход, за Македония, за мутрите, за чалгата, за кича по улиците... Защо образованието и възпитанието на децата ни е покачено на криви патриотични кокили, а празниците ни едва се преглъщат, вгорчени от клишета и полуистини? Нямам дори сянка от отговор на тези въпроси, но знам, че с намаляването на и без това срамно малкото пари за култура (тази седмица се заговори за съкращаване на 10% от средствата, предвидени за културните институции) разказите ни ще стават все по-бедни, по-скучни и по-управляеми. А може би именно това е целта на мизерните проценти, заложени в бюджета? Да ни се затвори и без това затворената уста. Да бъде отнет може би последният шанс на поколението, което има осъзнати спомени отпреди 1989 г., да разказва себе си.

А какво междувременно „разказва“ за нас пред света новоизбраният ни премиер и доскорошен президент Румен Радев? Че може би най-важният в историята ни акт на европейска културна дипломация – създаването и възприемането на кирилицата – е всъщност „щит“ срещу глобализма?! Че евроскептицизмът е здравословна позиция на европейска страна?! Че отношението ни към агресора Русия трябва да се определя от страха ни, а не от ценностната ни система?! Повече за гората от червени флагове, които бележат първите месеци от управлението на Радев, четете в анализа на Светла Енчева [„Антидемократичен чеклист“](https://www.toest.bg/antidemokratichen-cheklist/).

[Антидемократичен чеклистНачалото на края на демокрацията няма да бъде поставено с идващи танкове. Един вид, ако чакате „танковете да дойдат“, няма да стане. Ще има „по-малко пречки“, „повече ефективност“ и много заглушени теми. За червените лампички, които мигат, преди демокрацията да изгасне – от Светла Енчева.![](https://static.ghost.org/v5.0.0/images/link-icon.svg)ТоестСветла Енчева![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/thumbnail/checklist-2-01c6a5d1b119d0fa65892bfb5afb9c860e8b8064c0d5c2046bf43572286f726c.png)](https://www.toest.bg/antidemokratichen-cheklist/)

Емилия Милчева също посвещава седмичния си вътрешнополитически анализ на противоречията и двойните стандарти в политиката на [„невидимия премиер“](https://www.toest.bg/nevidimiyat-premier/) Румен Радев. Цялостното му поведение очевидно е толкова смущаващо за европейските ни партньори, че посещенията му не са отбелязани в нито една от големите френски медии например. 

[Невидимият премиерВ Европа Румен Радев говори като част от западния свят. В България – като негов скептичен наблюдател. Как една и съща политика може едновременно да разчита на европейските пари и отбрана и да поставя под съмнение основанията за тях? От Емилия Милчева.![](https://static.ghost.org/v5.0.0/images/link-icon.svg)ТоестЕмилия Милчева![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/thumbnail/ghost-prime-min-8ff97ad316b18c40c200acf06d101e821dccbf1c89f37130113b2f4d90893364.png)](https://www.toest.bg/nevidimiyat-premier/)

За това колко е важно да умеем да разказваме днешния свят с непосилните предизвикателства, пред които ни изправя, става дума и в статията на Надежда Цекулова [„Как да говорим за деца с тежки заболявания. Право, етика и човечност“](https://www.toest.bg/kak-da-govorim-za-detsa-s-tezhki-zabolyavaniya-pravo-etika-i-chovechnost/). Обичайно за тези деца или се мълчи, или се говори неправилно и накърняващо достойнството им. Но има и друга възможност, която Надежда ни насърчава да приемем: да мислим темата не през страданието и смъртта, а през грижата, „която помага на тежко болните деца да останат преди всичко деца – с приятелства, игра, радост, обикновени дни и важни връзки“. 

[Как да говорим за деца с тежки заболявания. Право, етика и човечностПубличният разговор за тежко болните деца често се движи между две крайности – патетична жалост и почти пълно мълчание. Там някъде са и самите деца и семействата им. Как да се говори за страдание, без то да се превръща в сюжет? От Надежда Цекулова.![](https://static.ghost.org/v5.0.0/images/link-icon.svg)ТоестНадежда Цекулова![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/thumbnail/pexels-crab-lens-179881567-27305458-691daf2af3924d783c7dd4263649017ec9e36540d228692db899cc6a8900be48.jpg)](https://www.toest.bg/kak-da-govorim-za-detsa-s-tezhki-zabolyavaniya-pravo-etika-i-chovechnost/)

Както обикновено, едни от най-вдъхновяващите разкази, които се появяват в „Тоест“, са [научните новини](https://www.toest.bg/nauchni-novini-zoonozi-asteroidi-i-voyadzhur/) на Михаил Ангелов. В новия брой темите са свръхглобални и срещу тях засега щит не е измислен и „бронебойни патрони няма открити“. Накратко – засягат целокупното човечество, което, ако вземе че се отърве от ядрена катастрофа, ще получи втори и трети шанс да се затрие – чрез вируси или чрез хвърчащи космически скали: метеорити и комети. Така да се каже, не е като да нямаме избор.

И докато избираме кога и как, нека да идва юни, а с него и лятото, но не и преди подобаващо да сме изпратили май с поредното стихотворение на месеца от своеобразната ни календарна стихосбирка. Този път то е от Белослава Димитрова, която щедро ни разкрива бруталната красота на поезията. В нейния [„Кървав меридиан“](https://www.toest.bg/karvav-meridian/) „Двама работници весело бутат мъртъвците към пещта“. Да не кажете после, че не съм ви предупредила.

[Кървав меридианНека го кажем така вдъхновение нямам Трудно мисля за по-натам Спомням си само откъслечни фрази Много грозота насилие и самота около мен но аз съм вече равна Тъмна агония в градината на Бог а той живее без сандали в съседния апартамент Майката е мъртва от 14 години Тази майка всъщност![](https://static.ghost.org/v5.0.0/images/link-icon.svg)ТоестТоест![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/thumbnail/Wave-_Night_by_Georgia_O---Keeffe-3abc833289ba0a9c3c2126238db30d82deaf4a0e0687d15ac43b76dadf7fc366.jpg)](https://www.toest.bg/karvav-meridian/)

И тъй като вече изпихме горчивото месечно хапче поезия и няма връщане назад, завършваме с петнайсетия текст на Йоанна Елми от бюлетина ѝ [„Гласовете на Америка“](https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-15/), който всъщност е разкошен разказ за „земята на свободните и дома на смелите“, направен през три исторически важни стихотворения – „Виж, гаснат светлините“ от Робинсън Джефърс (1941), „Белият дом“ от Клод Маккей (1919) и „Новият колос“ от Ема Лазарус (1883).

[Гласовете на Америка – брой 15Америка празнува 250 години от създаването си сред плакати, спортни екрани и войни. През гласовете на Джефърс, Маккей и Лазарус Йоанна Елми ни припомня, че мракът, гневът и надеждата отдавна живеят заедно в същата тази страна.![](https://static.ghost.org/v5.0.0/images/link-icon.svg)ТоестЙоанна Елми![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/05/voa-15.png)](https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-15/)

Така стихотворенията в броя стават цели четири (!), а аз се чувствам „преизпълнила плана“. Особено в момент като този, в който (о, боже!) се е задала Асамблея „Знаме на мира“, мир още не се е задал и изобщо положението е „мирно, равнис, ходом марш“. Та спешно се налага някаква (поне) естетическа съпротива. И дори офанзива. Но ние знаем за кого всъщност бие камбаната, докато над София звънят камбани, нали? Така че не губете време, натиснете бутона за подкрепа, бим-бам-бум. Благодарим ви!

[Станете дарител](https://www.toest.bg/support/)