> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# „Сан Себастиан 2026“. Песъчинки и перли
- URL: https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-pesuchinki-i-perli/
- Published: 2026-10-09T15:02:06.000Z
- Updated: 2026-10-09T16:50:40.000Z
- Description: На финала на разказа си за филмовия фестивал в Сан Себастиан Нева Мичева насочва вниманието ни към „още една малка подборка от любопитни произведения“, сред които се нареждат и новите филми на знакови режисьори като Макдона, Звягинцев и Херцог. Не за всички от тях Нева се изказва ласкаво.
- Author: Нева Мичева
- Tags: култура, кино, кинофестивали, Сан Себастиан

След като разказахме за [лауреатите на *Златна* и *Сребърни раковини*](https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-nezhnostta-se-zavrushta-na-ekrana/) от 74-тото издание на един от най-значимите европейски форуми за кино (18–26 септември), както и за [испаноезичните попадения и единствения български филм](https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-tryabva-da-se-zhivee/) в програмата му, сега ще обърнем внимание на

### още една малка подборка от любопитни произведения.

[„Див кон девет“](https://www.imdb.com/title/tt15799564/) е подобен на предходните четири заглавия на своя автор Мартин Макдона – характерни актьори за персонажи чешити, колоритни сцени и реплики, готови за цитиране. Само дето е по-стегнат, по-гневен и по-нацелен от всичките. И тук както в „Баншите от Инишерин“ и „В Брюж“ действието се върти около приятелството на двама сурови и леко нелепи мъже, но този път насилието е директна заемка от реалността – не сценарийна фриволност, а черният хумор борави със заметени под килима на света ръбати истини.

Крис (Джон Малкович, купа „Волпи“ от Венеция) и Лий (Сам Рокуел във вихъра си) са агенти на ЦРУ в поредната страна, където Щатите ще събарят властта – Чили малко преди [11 септември 1973-та.](https://www.svobodnaevropa.bg/a/32584444.html) Първият е смъртно болен и все по-откровен в разговорите си с непознати, а вторият се озовава пред задачата да го убие, възложена му от: а) самия Крис, който предпочита да си отиде от ръката на приятел, и б) шефа на ЦРУ (Стив Бушеми), притеснен, че Крис е на път да издаде важни тайни. Цветовете са ярки като в седемдесетарското кино; бардът Виктор Хара все още не лежи мъртъв [със строшени пръсти](https://www.batimes.com.ar/news/culture/nine-ex-military-convicted-for-1973-murder-of-chile-folk-singer-victor-jara.phtml), а изнася концерт; споменаваните безчинства на американците по планетата са достатъчно назад във времето, за да може шегите с тях да звучат не като безвкусица, а като призив за осъзнаване.

Чудесна идея е [„Киномания 2026“](https://www.kinomania.bg/bg%5FBG/programa.html) да бъде открита на 12 ноември именно с прожекция на „Див кон девет“. (Конят от заглавието е от свободно препускащите хергелета на остров Рапа Нуи, а деветката [не е обяснена](https://www.vanityfair.com/hollywood/story/first-look-at-john-malkovich-and-sam-rockwell-in-wild-horse-nine) от автора: „Мисля, че ще я оставя да тъне в мистерия, докато не се сетя какъв да е отговорът...“)

![](https://www.toest.bg/content/images/2026/10/6.--------------------------.jpg)

![](https://www.toest.bg/content/images/2026/10/7.-----------------.jpg)

Момент от „Просто илюзия“ на френския тандем Накаш и Толедано / Кристоф от „Корсетът“ на Луи Клиши

Друг много силен филм извън конкурсната секция очаквано се оказа [„Просто илюзия“](http://imdb.com/title/tt36842933/)(по заглавието на [популярната песен](https://youtu.be/uY4cVhXxW64) на „Имаджинейшън“). Неговите сценаристи и режисьори Оливие Накаш и Ерик Толедано работят [винаги заедно](https://filmsociety.bg/festivali/san-sebastian-2019-izvan-normata) и винаги майсторски. И каквото и да разкажат, можем да бъдем сигурни, че няма да ни подведат – способни са да правят многопластови комедии и от най-неподатливата суровина. А тук тя никак не е неподатлива. „Просто илюзия“ е весело надникване в 80-те през компилация от личните спомени на авторите, в която едно 13-годишно момче прекрачва в нов етап от живота, докато узнава важни неща за света и за себе си. Актьорският състав е фантастичен; темпото, цветовете, обратите и диалозите носят радост. В Сан Себастиан Толедано каза нещо съществено: 

> Мултикултурализмът във Франция днес страда – всеки утвърждава идентичността си в противоречие с идентичността на другия. Но общество се гради чрез смесване... Истината е, че всичките ни филми говорят за това как да живеем заедно.

Анимационният [„Корсетът“](https://www.imdb.com/title/tt36639956/) (награда на журито в „Особен поглед“ на Кан и призове на журито и на публиката от [фестивала на анимацията в Анси](https://www.annecyfestival.com/en/the-festival/2026-awards)) има ред общи елементи с „Просто илюзия“ – възрастта на главния герой и споделеното му влюбване в по-отворено момиче, епохата, семейния състав и климат. Историята на Луи Клиши също е по спомени от детството – поради необходимостта, както [твърди](https://www.festival-cannes.com/en/2026/le-corset-iron-boy-the-gaze-of-louis-clichy/), „да изследва връзката баща–син по трагикомичен начин“ в контекст, където „свободните разговори са трудни, а чувствата – табу“. И е с гласа на собствения му син в ролята на Кристоф – фермерското момче, което, принудено да носи ортопедичен корсет, се отклонява от коловозите, типични за своите роднини и връстници, и става музикант... Останете в залата, докато текат финалните надписи, и ще чуете една кичозна дископесен от онази епоха – [„Ураган“](https://youtu.be/vXfxq7v-Il8) на принцеса Стефани Монакска, – изпълнена от хор и орган. Прекрасен детайл, в който паметта и обичта превръщат песъчинката в перла.

![](https://www.toest.bg/content/images/2026/10/------------------.jpg)

![](https://www.toest.bg/content/images/2026/10/8.-------------------.jpg)

„Плетеници“, режисьор Леа Нелсън / Чанинг Тейтъм и Мейсън Рийвс в „Джоузефин“ на Бет де Араужо

Също анимационен и пределно личен е [„Плетеници“](http://imdb.com/title/tt22183852/) на Леа Нелсън (*Tangles* – по [едноименния комикс](https://www.goodreads.com/book/show/8468008) на канадката Сара Ливит), който деликатно, но с променлив успех говори за отношения майка–дъщеря, за алцхаймер в семейството и за доста от скритите и явните битки на онзи, който поема отговорността да се грижи за безпомощен близък. И все пак голямото американско постижение „от семейния фронт“ тази година сякаш беше [„Джоузефин“](https://www.imdb.com/title/tt32321285/) на Бет де Араужо (награда на публиката и награда на журито от „Сънданс 2026“).

Рано една сутрин осемгодишно момиченце излиза да спортува с татко си в парка и става свидетел на изнасилване. Престъпникът е заловен с помощта на бащата; един съкрушен жест на нападнатата жена засяда в паметта на детето; следва процес по осъзнаване, в който уж щадящият избор на възрастните да не коментират станалото само задълбочава травмата. Авторката е работила впечатляващо с малката си актриса Мейсън Рийвс и е дала на Чанинг Тейтъм една от редките му роли, в която той показва актьорство, не сексапил.

„На мен като дете мълчанието не ми помогна“, казва в [*The Moth*](https://www.themoth.org/)Де Араужо за въпросния момент от собствената си биография и обяснява как животът ѝ завинаги се е променил след онзи ден. Част от тази промяна всъщност е и самият филм и си струва да се чуе [целият ѝ разказ](https://www.youtube.com/watch?v=0sX%5FskDYdt8), за да се направят интересни наблюдения за пренасянето му на екран.

### Завръщания

По повод удостояването на Вернер Херцог с награда за цялостно творчество „Доностия“ (баското име на град Сан Себастиан) в програмата беше включен и най-новият му игрален експеримент – [„Кибано шопеле“](http://imdb.com/title/tt35670577/). В него Руни и Кейт Мара играят двойка налудно усмихнати сестри в низ от еднакви рокли, които се движат и говорят като една. Понятията им за света са ту зрели, ту инфантилни, действията им – често с неясна полза. Двете са имали любовник, който ги е изоставил и когото те сега преследват (*кибаното шопеле*, както веднъж неволно го наричат)... Нещото е хем [вдъхновено от реалността,](https://www.roslynoxley9.com.au/exhibition/a-pair-of-one/hijkz) хем неправдоподобно дори в зададените от Херцог фикционални рамки. *Калка матастрофа*.

![](https://www.toest.bg/content/images/2026/10/----------.jpg)

Кадър от „Фиорд“, оператор Тудор Владимир Пандуру

Във[„Фиорд“](https://www.imdb.com/title/tt35410859/) на Кристиян Мунджиу (втора „Златна палма“ след тази за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ преди 20 години) норвежците най-сетне идват и [вземат нечии деца](https://www.segabg.com/category-video/genka-shikerova-razoblichi-isteriyata-norvegiya-krade-deca) почти без да питат. Някъде по средата между [реален спорен случай](https://www.bbc.com/news/magazine-36026458) от работата на социалните служби и хипотетично упражнение *ала* [„Ловът“](https://www.imdb.com/title/tt2106476/) на Томас Винтерберг (но без крайностите му), филмът излага как правилата могат да се оплетат с предразсъдъците, но без да напомни достатъчно ясно защо вторите процъфтяват без първите и нанасят доста по-тежки поражения от тях. Проблем е също, че персонажите, особено тези на родителите, пестеливо изиграни от Себастиан Стан ([„Прясно“](https://filmsociety.bg/filmi/otkritiya/pryasno)) и Ренате Райнсве ([„Най-лошият човек на света“](https://filmsociety.bg/festivali/kan-2021-nay-loshiyat-chovek-na-sveta)), остават само маркирани, без осезаема личност. А това доста пречи на *вчувстването* в събитията. Интелектуално „Фиорд“ сякаш не доизрича, а емоционално – не довъвлича. Иначе съм напълно съгласна с думите на Мунджиу в Сан Себастиан: 

> Би било идеално убеждаването да става чрез образование, но когато нямаме търпение и просто се опитваме да се наложим, не стигаме доникъде... Добре е, напук на всички рискове, да обръщаме внимание и на аргументите на онези, които не ни е приятно да слушаме.

Най-голямото ми разочарование беше акламираният от критиката [„Минотавър“](https://www.imdb.com/title/tt37118301/) – завръщането на Андрей Звягинцев („Левиатан“, „Нелюбов“) след дълга творческа пауза и множество лични [изпитания](https://www.segabg.com/category-culture/rezhisorut-na-leviatan-umryah-i-vuzkrusnah-minimum-dva-puti). Филмът не само беше отличен в Кан с *Гран при* и награда за саундтрака си, но и беше посочен за френско предложение за *Оскарите*. Говорим за римейк по [„Невярната съпруга“](https://www.imdb.com/title/tt0064323) (недобре остарял сюжет на Шаброл от 1969-та за една изневяра, завършила с убийство), в който действието е пренесено в руски провинциален град, портрет на Путин виси на стената и е обявена частична мобилизация. Персонажите се движат като роботи с паднали батерии в среда с убити цветове, баналността на делника и на злото е всепроникваща, общуването е вяло и дори сексът не е секси, а избликът на чувства в пиковия момент е представен толкова равно, че не прилича на пик. Всичко сякаш скучае в „Минотавър“.

![](https://www.toest.bg/content/images/2026/10/9.---------.jpg)

Кадър от „Наза“, режисьори Ювал Абрахам и Рейчъл Шор

### Като пред видеоигра –

така се чувстват, по собствените им думи, някои от изпълнителите на „геноцида“ в Газа (също техен словесен избор, както впрочем и „чистка“). [„Наза“](https://www.imdb.com/title/tt44766123/) (награда на журито от 83-тата венецианска „Мостра“) е новото разследване на израелците Ювал Абрахам и Рейчъл Шор, които през 2024 г. заедно с палестинците Базел Адра и Хамдан Балал спечелиха *Оскар* и над 60 други награди с пълнометражния си дебют [„Единствена земя“](https://www.imdb.com/title/tt30953759/) – свидетелство за [ставащото през последните десетилетия в Западния бряг](https://www.theguardian.com/film/2024/sep/30/no-other-land-review-palestinian-israeli-documentary), втората палестинска територия.

В новата си работа Абрахам и Шор се срещат очи в очи с около 25 представители на елитни военни и шпионски части в родината си и разговарят нощем по плоските покриви на телавивски сгради за онова, с което израелската държава реагира на чудовищното изстъпление на „Хамас“ от [7 октомври](https://www.theguardian.com/world/2026/oct/06/trauma-of-7-october-israel-survivors-three-years-hamas-after-attacks). А именно: системно („като във фабрика“) убиване, изселване и лишаване от храна и подслон на десетки хиляди, повечето от които – без никаква връзка с терористичния акт. Плюс медиен и правен саботаж на пострадалите, търсещи подкрепа в Хага и по света. „Ролята ми е чисто техническа“, чуваме. „Газа е пълна с трупове, ядат ги кучетата.“ „\[В Газа\] видях въоръжен човек само веднъж.“ „Трябва да вярваме в системата, иначе всичко ще се срине...“

[„Наза“](https://www.theguardian.com/film/naza) е съкращение на иврит за *незек агави* – „съпътстващи щети“, така че в разговор за убитите покрай всеки заподозрян за връзки с „Хамас“ (роднини, съседи, случайни минувачи) не се казва „човек“, а „щета“. Не 20 или 30, или дори 500 „жертви“ или „души“ взривени дистанционно наведнъж, а „толкова и толкова *наза*“. Над 70 000 дотук. Как се решава кой да бъде подозиран ли? С изкуствен интелект, съставящ профил на всеки жител на Газа според телефонната му активност.

Гласовете и профилите контражур на събеседниците на Абрахам са променени дигитално, за да не доведат до разпознаването им, което, струва ми се, в крайна сметка е неизбежно – всички те са в такава позиция и знаят толкова, че едва ли се заблуждават, че ще им се размине. Това прави факта, че са решили да проговорят, още по-трагичен, самоунищожителен.

Докато въпросите и отговорите се редуват, камерата се отклонява от събеседниците и обхожда отдалеч прозорците на жилищните сгради наоколо. В рамките им попадат парчета обикновен живот, кротки жестове, телевизори. Много включени телевизори, които разнасят официалната версия: в Газа „всички са виновни“. И чак в края се вижда мъничко от самата Газа. Миг чист ад, за да сме пределно наясно за какво говорим, когато говорим за *наза*.

През ноември филмът ще бъде качен на сайта на *The Guardian*. Но може би е най-добре да се гледа в киносалон – заради невидимата подкрепа на другите, макар и непознати.

![](https://www.toest.bg/content/images/2026/10/-----------------------------.jpg)

Михаел Роскам на снимачната площадка на „Фалшивата **Вечер*“ 

### Да бъдем свободни!

Фестивалът в Сан Себастиан беше закрит с [„Фалшивата *Вечер*“](https://www.imdb.com/title/tt26758789/) на Михаел Роскам. Преди прожекцията авторът припомни за отишлата си през юни [Марджане Сатрапи](https://www.theguardian.com/books/2024/mar/16/marjane-satrapi-interview-persepolis-woman-life-freedom), от чиито ръце на същата сцена в конгресния център „Курсаал“ през 2014 г. той получи наградата на журито за [„Мръсни пари“](https://www.imdb.com/title/tt1600196/). И пожела: „Да бъдем свободни като нея!“.

„Фалшивата *Вечер*“ възкресява един [сюрреалистичен момент от Втората световна война](https://en.wikipedia.org/wiki/Faux%5FSoir): група съмишленици успяват да изработят фалшив брой от брюкселския ежедневник „Вечер“, в който профашистките текстове са сменени с бунтовно хумористично съдържание, и да го пласират на мястото на оригинала по будки и улици (вж. умната употреба на музиката! красивата печатарска машинария! неприкритото убеждение, че героизмът е делничен избор...). Странирането, отпечатването и разпространението на хартиено издание биха били трудоемка задача днес и явно, камо ли тогава и тайно. И все пак заговорниците се справят величаво и част от тях успяват дори да запазят живота си, не само достойнството.

Та нека да завършим с прочутите думи на Вонегът за смисленото групово действие: 

> Няма причина доброто да не побеждава толкова често, колкото и злото. Победата на каквото и да било е въпрос на организация. Ако има нещо от сорта на ангели, надявам се те да са организирани подобно на мафията.