Говорихме за честността като журналистически принцип, за мита за „безпристрастността“ и за нуждата от работа с проверени източници в среда, в която това все още прави впечатление. Разговорът ни естествено се задържа по-обстойно върху една от най-болезнените теми – Националната детска болница. От участието на Надежда в Обществения съвет до колективната оставка и липсата на реален диалог с институциите, разговорът очерта механизмите, чрез които една обществено призната кауза може да бъде отлагана десетилетия. И постави въпроса как се поддържа граждански натиск, когато институциите отказва да го допуснат.

Епизодът обхвана и по-широкия контекст – отношението към здравето и езика, с който го назоваваме, към мястото на „здравните работници“ в общественото ни мислене. Между емпатията, системните дефицити и личната отговорност, разговорът не търси лесни отговори, а настоява за честност – към фактите, думите и реалността, в която живеем.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

Докато течеше епизодът на живо, пристигна и следният зрителски коментар, на който след записа помолих Надежда да отговори:

Краденето е обичайна практика – клиничните пътеки мотивират фалшиви хоспитализации за източване на пари от Здравната каса. И всички се правят, че този проблем не съществува?

Вярно е, че клиничните пътеки мотивират фалшиви хоспитализации. Не е вярно, че всички се правят, че този проблем не съществува – напротив. Дори е вписано в аналитичната част на Националната здравна стратегия. Само че осъзнаването на този проблем не поражда действия за решаването му. По няколко причини, поне според мен: първо, сложно е – изисква цялостна реформа в модела на финансиране на болничната помощ; второ – влиятелни лобита в системата печелят от този модел, а тези, които губят, нямат достатъчно влияние при вземането на решения; и трето – липсват категорични данни за мащаба на проблема, просто умишлено не се изследват.

Преди срещата ви помолихме да се включите в кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Надежда Цекулова е журналистка, експерт по комуникации и активен обществен глас по темите за здравеопазването, социалната политика и правата на човека. Завършила е журналистика в Софийския университет и НБУ. Значителна част от професионалния ѝ път преминава в програма „Хоризонт“ на БНР. От 2019 г. е комуникационен директор на Българския хелзинкски комитет. Работата ѝ както в медиите, така и в гражданския сектор последователно засяга теми като майчино и детско здраве, системни дефицити в здравната грижа и социалните неравенства, а в последните години Надежда развива и задълбочена авторска линия в „Тоест“, където съчетава журналистически подход с ясно заявена обществена позиция.

Последният (засега) епизод на „Тоест разговаряме“ ще бъде със Зорница Христова – преводачка от английски, издателка, авторка на детски книги и водеща на книжната ни рубрика „По буквите“. Разговорът ще се излъчи на живо в YouTube Live на 23 май, събота, от 16:00 ч.

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Основна тема беше и ролята на критиката – защо говоренето и писането за архитектура става все по-трудно в съвременните медии, и то във времена, когато този дебат е по-необходим от всякога. Стана дума и за книгите като по-бавна и устойчива форма на разговор, за дигиталната среда и за нуждата да пазим паметта за архитектурата на близкото минало. Епизодът мина и през конкретни примери – от инициативите на „Ново архитектурно наследство“ до въпроса как се съчетават различните исторически слоеве в градовете ни и защо качеството на пространствата е въпрос не само на архитектура, но и на обществен избор.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

Помолих Анета да отговори тук на още един зрителски въпрос:

Има ли бъдеще архитектурната професия?

Преди около седмица излезе едно проучване на американската ИИ компания „Антропик“ (онази същата, която се противопостави на Тръмп) кои професии биха могли в бъдеще да се заместят от изкуствен интелект. Архитектурата беше сред първите десет. Значи ли това, че архитектите нямат бъдеще? По-скоро го приемам като предупреждение за професията да не забравя смисъла си. Разбира се, че ако само правим 3D визуализации на закони, наредби и градоустройствени ограничения, няма как да имаме бъдеще. Но не мисля, че една архитектура, която се интересува от среда, общности и контекст, стратегически решава комплексни проблеми и комбинира социални и естетически задачи, ще бъде застрашена. Поне засега.

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Анета Василева е доктор по история и теория на архитектурата и специализира в областта на архитектурата след Втората световна война и опазването на архитектурното наследство. Преподава в УАСГ, член е на БНК на ИКОМОС, на Международния комитет по образование и обучение на DOCOMOMO International и на българската група към същата организация. Съоснователка е на Фондация „Ново архитектурно наследство“, на ГРАДОСКОП и на WhATA. Книгата ѝ „Kicked a Building Lately? Архитектурна критика след дигиталната революция“ (изд. „Кралица Маб“, 2024) събира голяма част от критическите ѝ текстове, писани през последните над 15 години за различни издания, в т.ч. и за „Тоест“. Всеки момент предстои да излезе и книгата „Неудобната модерност. Българската архитектура след Втората световна война“ (изд. „Жанет 45“, 2026). 

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Надежда Цекулова – авторка в „Тоест“ по теми за образованието и здравеопазването, а в последната една година води рубриката „Анатомия на пола: Жена“. Разговорът ще се излъчва на живо в YouTube Live на 4 април, събота, от 16:00 ч.

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Тръгнахме от личния ѝ път: Америка на сезонния труд и първи сблъсък с общество, което обещава свобода, но често оставя човека сам. Йоанна предложи интересен обзор как доскоро Европа бе оформяна в постоянен диалог със САЩ и как този опит създава усещане, че знаем много за Америка – но тя всъщност е екзотична територия, за която ни трябва повече контекст.

Говорихме за поляризацията, за паралелните медийни вселени, за културните конфликти и за това какво всъщност се разпада днес – митовете, институциите или социалният договор. Разгледахме „американската мечта“ не като лозунг, а като напрежение между обещанието за свобода и цената на тази свобода. Говорихме как мечтата работи като митология, която привлича, но и заслепява.

Разговаряхме още за империите, за литературата като радар за бъдещето и за нуждата да се вглеждаме в принципи, а не само в личности.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

На живо включихме и въпроси от публиката, но времето ни беше ограничено и не успяхме да обхванем всички. Помолих Йоанна да отговори тук на още един въпрос на зрител:

Защо няма почти никаква реална съпротива в САЩ от страна на Демократическата партия, при положение че всеки ден се случва нещо ново, което в миналото е водило до крайни мерки срещу държащите властта (Никсън – „Уотъргейт“, Картър – фермата за фъстъци...)?

Не знам дали съпротива няма, доколкото тази съпротива е неефективна спрямо проблемите, срещу които се бори. В същината си те не са идеологически, а системни: неравенства, концентрация на богатство, липса на добра регулация в обществена полза на услуги от съществено значение, например здравните застраховки. Тези проблеми в комбинация с безпрецедентно присъствие на парите в политиката след решението на Върховния съд през 2010 г., определило парите като „свобода на словото“ и създало система, в която корпоративните интереси могат безпрепятствено да си купуват политически гръб, създават една сложна политическа система.

Това е система, в която основните политически разлики са идеологически, а не съществени; с това не искам да кажа, че „всички са маскари“, но че за много малка част от съвременния политически елит – силно професионален, елитарен, наследник на поколенческа династична власт в немалко случаи и най-вече застаряващ – де факто няма инициатива за съществени промени, които действително да разклатят системата: промени в състава на Върховния съд, забрана за политиците да търгуват на борсата, изграждане на нови корупционни механизми, изграждане на по-добри търговски и антимонополни регулации, изграждане на ефективни механизми, за да ограничават купуването на политика, която често се прави с цел печалба, а не обществено добро.

Това също не са нови проблеми и напрежения, но в настоящето добиват безпрецедентен мащаб: според някои данни концентрацията на богатство днес надминава т.нар. Gilded Age, „Позлатената епоха“ по Марк Твен. Поради комфорта, който системата създава за онези, които извличат най-голяма полза от нея – сред тях и политиците, – няма желание за изконни, дълбоки реформи. Затова и политиката се свежда до спор може ли да има „Родител 1“ или „Родител 2“, или не.

Парадоксално е, че именно тези структурни дефицити допринесоха за издигането на Тръмп, който спечели като антисистемен кандидат, дошъл да разбие статуквото на парчета. Проблемът е, че Доналд Тръмп цели разбиването на статуквото не в името на колективното добро, а на собственото си (и това на съюзниците си) облагодетелстване. Другият проблем, разбира се, е, че повечето революционери вярват, че Земята е плоска, а откъде изгрява слънцето, е въпрос на мнение или на това, което дават по „Фокс Нюз“.

Така новата американска революция започва в патова ситуация: опозицията е слаба, немощна и зависима от същата система, която е пред разпад; силните на деня използват сривовете в системата, за да я обявят за мъртва и да извлекат максимална полза от нея.

Надеждата остава някъде в астрологията – астролозите казват, че Плутон се завръща в знака на Водолей за пръв път от революцията през 1776 г. Някъде там се завръщат и други, по-надеждни показатели, като коефициентите за неравенства. Ясно е, че така не може да се продължава. Въпросът какво предстои зависи и до голяма степен от това дали Демократическата партия ще има силите да се реформира. Личната ми прогноза е, че и двете партии ще претърпят колапс в идните две десетилетия – това вече се е случвало в историята на САЩ. Какво ще се роди от пепелта им, зависи от избирателите. И от кризите, които ще създадат – и които на свой ред ще ги оформят.

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Йоанна Елми е писателка и журналистка, част от екипа на „Тоест“ от 2019 г., където е писала публицистични и журналистически текстове по теми като европейските избори, демокрацията и гражданското образование, човешките права, историята, дезинформацията и манипулативното съдържание, а от 2024 г. води рубриката „Гласовете на Америка“, посветена на САЩ.

Завършила е международни отношения и английска филология в Новата Сорбона в Париж, както и магистратура по журналистика и комуникации в Амстердамския университет. Прекарва много години в САЩ, а в момента разделя времето си между София и Филаделфия. Авторка на романа „Направени от вина“, в който разказва модерната история на България и Америка през очите на три поколения жени. Романът се превежда и издава на над 15 езика.

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Михаил Ангелов – биолог, агроном и водещ на рубриката „Научни новини“ в „Тоест“. Разговорът ще се излъчва на живо в YouTube Live на 7 февруари, събота, от 16:00 ч.

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Продължихме с темите, за които Светла пише в „Тоест“: правата на уязвимите и малцинствените групи, липсващата помощ за хората с деменция и техните близки, палиативните грижи за деца, интимния живот и достойнството на хората с увреждания, „женското лице“ на бедността, невидимите капани пред работещите майки и др. Светла говори за институционалната слепота и дехуманизацията, за хората, които „ги няма в списъка“, и за значението на личните истории, през които тези проблеми стават видими.

Засегнахме и правата на ЛГБТИ хората – включително нейната собствена биография и избора ѝ да не крие сексуалната си ориентация, цената на тази видимост и дългия списък с права, от които ЛГБТИ хората у нас са лишени. Говорихме и за медийната етика – от подхода „сълзичка – паричка“ до риалити формати като „Ергенът“, които нормализират насилие, унижение и сексизъм под маската на „забавление“.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

На живо включихме и въпроси от публиката, но не успяхме пълноценно да отговорим на всички. Помолих Светла да допълни тук един от зрителските въпроси, а именно:

От какви основни права са лишени еднополовите двойки в България?

Освен от правата, произтичащи от конституционната забрана да сключват брак, и от тези, свързани с отглеждането на деца, хората в еднополови връзки в България умишлено биват лишавани и от други права. Едно от тях е правото на защита от домашно насилие – в Закона за защита от домашното насилие се прие дефиниция за интимна връзка, която включва само хетеросексуалните отношения. Така че според българското законодателство еднополовите двойки не само не можем да сключваме брак, а и връзките ни... не съществуват. Моята връзка например щастливо „не съществува“ вече 10 години.

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Светла Енчева е журналистка, редакторка и социоложка на свободна практика. Редовна авторка и редакторка е в „Тоест“, писала е и за „Свободна Европа“, „Маргиналия“ и други медии. Участвала е в множество изследователски проекти с фокус върху човешки права, уязвими групи, дискриминация, проблеми на жените и др. Завършила е философия, преподавала е социология и е активистка в областта на човешките права. Открито нехетеросексуална е и от 10 години е в щастлива връзка с жена.

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Йоанна Елми, която е дългогодишна авторка на „Тоест“ и поддържа бюлетина „Гласовете на Америка“. Разговорът ще се излъчва на живо в YouTube Live на 17 януари, събота, от 16:00 ч.

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Обсъдихме как изкуственият интелект вече променя обществото и пазара на труда, но най-големият риск идва от скоростта – хората, институциите и законите изостават. Разгледахме ИИ като инструмент, който може и да е в помощ на хората, но и да се използва за злоупотреби. Говорихме също за удара на ИИ върху младите кадри в компаниите – и как, ако не се обучават младши специалисти, утре няма да има кой да заеме мястото на старшите.

Коментирахме т.нар. chatcontrol и защо премахването на криптирането на комуникацията би засегнало най-вече обикновените хора, докато престъпниците ще заобиколят системата. Говорихме и за монопола на платформите върху вниманието и данните, за фалшивите новини и липсата на филтър в социалните мрежи.

Отбелязахме, че статии на Йовко отпреди 6–7 години в рубриката „Аз, киборгът“, като например „Що е то подкаст?“, „Електронна поща – правилната употреба“ и „Паролите са отживелица“, продължават да са сред най-четените – знак, че няма достатъчно текстове за повишаване на дигиталната грамотност. Насърчихме използването на платени онлайн услуги, в т.ч. и електронни пощи, и по-внимателното споделяне на лични данни (безплатното често се заплаща с данните, които предоставяме).

Завършихме с призив да поддържаме информационна хигиена и критично мислене – и да подкрепяме независимите медии.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

На живо включихме и въпроси от публиката, но времето ни беше ограничено и не успяхме да обхванем всички. Помолих Йовко да отговори тук на още един въпрос на зрител:

Как ще изглежда спукването на ИИ балона? И как ще се отрази това на живота в България?

Спукването на който и да е балон нe е приятно събитие. Много инвеститори ще загубят пари. Със сигурност тежко ще пострадат много компании и особено тези, които са заложили всичко на ИИ. Компании като OpenAI, Anthropic и Nvidia ще са сред големите губещи. Гигантите ще оцелеят.

За Alphabet/Google например нямам никакви колебания. Или за Amazon/AWS. Компаниите, които предоставят инфраструктура, ще се възстановят по-бързо, защото нужда от такава винаги има. Не бих се тревожил много и за компаниите, фокусирани върху бизнес софтуера, като SAP.

По-сериозен крах ще повлече надолу цените на акциите на всички технологични компании, включително на най-големите. А това неминуемо ще доведе до свиване, спиране или замразяване на проекти и до съкращения, вероятно и в България.

В такава ситуация и клиентите на технологичния бранш забавят и изчакват с новите си проекти, докато отмине бурята и почувстват накъде ще задуха „вятърът след промяната“. А това влошава допълнително нещата. Ако технологичният бранш боледува, няма как да не пострада и световната икономика, особено на фона на днешния свят, който живее в непрестанна несигурност и в който всичко е с потенциала да „прелее чашата“.

Ако има глобален крах, той няма как да подмине България, но технологичният бранш тук е гъвкав, а в момента – и доста оптимизиран. Той така или иначе винаги следва пренесени отвън тенденции. У нас няма твърде рискови играчи и големи технологични лидери. Ще се пренастрои в някакъв момент, както винаги е правил. Поне по-виталната част от него. На живота в България всичко това би повлияло по-осезаемо, ако спукването предизвика световна финансова криза. Особено при ниската ефективност на труда тук.

Аз обаче по-скоро бих заложил на корекции и отрезвяване на инвеститорите и борсите по отношение на ИИ, а не на грандиозно спукване. Сигурно е едно – че дори и след огромен финансов катаклизъм отново ще има ИИ, най-вероятно концентриран в ръцете и възможностите на малцина.

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Йовко Ламбрев е компютърен инженер с десетилетия опит в информационните технологии. Работил е дълги години за международни гиганти, като IBM, Siemens и SAP, а в момента е инфраструктурен архитект в българската ИТ компания „Новарто“. През 2003 г. основава OpenFest – и до днес най-голямата българска конференция, посветена на свободния софтуер и софтуера с отворен код. Съосновател е на две технологични компании и на Trakia.Tech – инкубатор и изследователски център, който подпомага технологични екипи и стартъпи чрез програми за иновации и дигитална трансформация. През 2018 г. заедно с Ан Фам, Лина Кривошиева и Владислав Севов създава онлайн медията „Тоест“. Оттогава е водещ на рубриката „Аз, киборгът“ в медията и член на настоятелството на Фондация „Тоест“.

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде със Светла Енчева, социоложка и правозащитничка, която е редовна авторка на „Тоест“ от почти самото начало. Разговорът ще се проведе на живо в YouTube Live на 13 декември, събота, от 16:00 ч.

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Правилата в езика са като другите правила в живота, посочи Павлина – спазването им прави общуването по-лесно и подредено. Будителството днес тя приема не като лозунг, а като стремеж към изява на добрия пример и всекидневна грижа за думите и общуването.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

По време на нашия разговор на живо включихме и много въпроси от публиката, но за съжаление, ограниченото време не ни даде възможност да обхванем всички. Затова помолих Павлина да отговори тук на още един въпрос на зрител:

Защо мъчим учениците с толкова подробни правила по български език, които само редакторите трябва да знаят?

Лесният дежурен отговор на този въпрос е „Защото авторите на учебниците са едни лоши хора, които искат само да натъпчат куп излишни знания в главите на учениците“. По-трудният е дълъг, но ето го накратко. Съставянето на учебниците, които фактически определят обема от знания в съответната област, е сложен процес. В основата му стоят учебните програми за всеки клас по всеки учебен предмет, спускани от МОН (на теория има някакво обсъждане с по-широк кръг специалисти, вкл. и с учители, но на практика то е формално).

В програмата по български език за Х клас например е заложено овладяването на правоговорната, правописната, граматичната, пунктуационната и лексикалната норма, без да се уточнява какъв е обемът от правила за всяка от тези норми. Оттук нататък авторите на учебника трябва да преценят какво да включат. При това трябва да имат предвид, че всеки учебник се одобрява по множество критерии от МОН (също и за практическа приложимост от учителите), за да се използва в училище. Ако си спестят част от правилата, учебникът може да не бъде одобрен.

Признавам, че в резултат на това от учениците се изисква да владеят не една и две тънкости в правописа, граматиката и т.н. Получава се така, че стремейки се да научим децата едва ли не на всичко, ги научаваме на малко. А най-голямото ми опасение е, че при сегашното ръководство на МОН не се вижда никаква светлина в тунела. Грешка – в пещерата.

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Павлина Върбанова е доктор по български език. Автор е на учебници и учебни помагала по български език и на образователната платформа „Как се пише?“, извоювала си доверието на много хора. От създаването на „Тоест“ е езикова редакторка и коректорка на медията, а от началото на 2024 г. води рубриката „Порция език“. Следи отблизо процесите в българския език и промените в неговата книжовна форма. Вярва, че правилата са създадени за хората, а не хората – за правилата.

Следващият епизод на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Йовко Ламбрев, ИТ експерт, съосновател на „Тоест“ и водещ на рубриката „Аз, киборгът“. Срещата ще се проведе на живо в YouTube Live на 22 ноември 2025 г., събота, от 16:00 ч.

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

По време на нашия разговор на живо включихме и много въпроси от публиката, но за съжаление, ограниченото време не ни даде възможност да обхванем всички. Затова помолих Емилия да отговори тук на още един въпрос на зрител:

Злодей ли е Пеевски?

Лесно е да се мисли в категориите „черно и бяло“, „добър и лош“ – удобно е предимно от пропагандна гледна точка. Да, той е злодей, защото носи отговорност за една порочна система. Но не цялата отговорност. Част от нея носим и всички ние, които с бездействие или с това, че очакваме и искаме да бъдем корумпирани, съдействаме за нея.

Той е злодей, защото е символ на определен модел на власт – чрез страх и мрежи от интереси. Но той не е аномалия, а резултат от начина, по който българската политическа и икономическа среда „възнаграждава“ бруталните играчи, а съдебната система се страхува да им търси отговорност. Зад гърба на Пеевски се крият много „пеевчета“ – и което е още по-страшно, ние не познаваме техните лица. Те може да са възпитани, мили, красиви, но в същността си да са Пеевски.

Злодеи в демокрацията няма – има неработещи институции, които позволяват на един човек да концентрира власт, без да носи отговорност, и да злоупотребява с нея, както намери за добре.

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:

Емилия Милчева е редовна коментаторка на политическите процеси в България, от 2018 г. е авторка на анализи в „Тоест“ и на репортажи за българската редакция на „Дойче Веле“. Журналистка, която не се задоволява с „какво“ – винаги търси „защо“. В текстовете ѝ няма ефектни фрази, а точен поглед върху онова, което често остава под повърхността. Вярва в критичния ум, любопитството и щипката лудост.

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Павлина Върбанова, водещата на рубриката „Порция език“, и ще се проведе на 1 ноември 2025 г., събота, от 16:00 ч. на живо в YouTube Live.

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

По време на нашия разговор на живо включихме и много въпроси от публиката, но за съжаление, ограниченото време не ни даде възможност да обхванем всички. Затова помолих Донка да отговори тук на още един, за мен доста важен въпрос на зрител:

Защо се налага децата да ходят на уроци, за да изкарат изпитите след VII клас?

Основната причина е, че учебните програми са препълнени и не оставят достатъчно време за пълно усвояване на материала. Нищо извънредно няма в изпитите след VII клас, просто съотношението учебен материал – време е нереалистично.

В същото време познавам много деца, които не ходят на частни уроци и се справят отлично с тези изпити. Това, което е различно при тях, е: едните са имали късмет с изключително адекватен и вдъхновяващ учител, което е направило възможно усвояването на материала. Другата група имат късмет с родители, които са в състояние да помогнат – тоест хора, които отделят нужното време и имат капацитета да обърнат допълнително внимание на децата си.

А сега да си представим всички онези деца, мнозинството, които нямат нито едното, нито другото…

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Резултатите от нея са повече от красноречиви.

Донка Дойчева-Попова е учебна терапевтка, гражданска активистка и водеща на рубриката „Възможното образование“ в „Тоест“. Завършила е организационна психология и политически науки в Мюнхен и има специализация по дискалкулия в Германия. Работи с деца със специфични образователни затруднения и обучава учители как да преподават математика с емпатия и разбиране. Има дългогодишен опит като преводач и преподавател по немски език с фокус върху ранното езиково обучение. В текстовете си в „Тоест“ обръща внимание на дефицитите в българското образование – и на редките острови на смисъл в него.

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Емилия Милчева, вътрешнополитическата анализаторка на „Тоест“, и ще се проведе на живо в YouTube Live на 11 октомври 2025 г., събота, от 16:00 ч.

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

След толкова много обстрели ставаш като животно, което сякаш надушва кога идва опасността.

На 24 февруари преди точно една година руската армия нахлу в Украйна. Случи се немислимото за ХХI век – война в Европа. През тези 365 дни Русия подложи Украйна на постоянен обстрел с ракети, а украинците „вече познават по звука какъв тип е снарядът и от какво е изстрелян“.

В страната бяха разрушени болници, училища, детски градини, жилищни блокове, цели села и градове, заради което загинаха хиляди невинни деца и възрастни. В много украински градове бяха извършени зверства от руските войници. „Кланета, изнасилвания... Ужас!“ В навечерието на 2023 г. по нареждане на руската държава в Украйна бяха разрушени топлоцентрали и отоплителна инфраструктура.

Хиляди украински бежанци днес са пръснати в европейски градове. Навсякъде държавите, които ги приемат, се опитват да им осигурят достоен живот. България прави изключение – „тя е държавата, която се отнася с безпрецедентна жестокост към бежанците“. Пак България, за разлика от останалия демократичен свят, е държавата, чийто президент не желае да изпраща военна помощ за Украйна. През това време в Русия пропагандата е толкова могъща, че руснаците не знаят какво се случва наистина в Украйна. „В Русия войната е тема табу. Голяма част от народа там е изпаднал във вътрешна емиграция, за да оцелее, други са напълно зомбирани.“

Това са думите, с които героите ни в този епизод пресъздават своите преживявания в Украйна, България и Русия през тези 365 дни на война. Война, която продължава и до днес.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла, една украинска жена; Маргарита Шурупова, руска журналистка, избягала в България от режима на Владимир Путин; Десислава Олованова от Фондация „Три жени“; Калоян Константинов, главен редактор на „КлинКлин“, посетил Украйна през 2022 г.; доц. Ирина Перянова, преподавателка в УНСС

Превод от руски: Албена Стаменова и Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев
Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Фрагменти от украинската песен „Червона калина“ в изпълнение на Николета Атанасова и Бойко Амаров
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Взривът беше толкова силен, че моментално всичко изгоря и 40 души сякаш се разлетяха на молекули… Изгоряха живи…

Разказът ни за войната в Украйна продължава. В него следим историята на украинката Алла, избягала у нас заедно с дъщеря си от бомбардировките в Киев, но четири месеца след началото на войната се завръща в Украйна, за да бъде до мъжа си. От дома им в Киев са останали само цветята на балкона. Семейството се мести във Виница, малко градче на юг от Киев, с надеждата, че там няма атаки от Русия. Но едва няколко седмици по-късно руските ракети долитат изненадващо и при тях. Оттам Алла разказва за ужаса да чуеш и видиш ракетите и за търсенето на любими и близки хора сред руините на взривеното градче.

В предишния епизод в историята ни за войната навлезе и още един герой – Юри, украинец от Мариупол, който преди нахлуването на руските войски в Украйна живее и учи при майка си в Москва. Юри бяга от Русия в България още през първите дни на войната. В началото на август той пътува до Москва за кратко, за да доведе приятелката си в България. На границата се сблъсква с ФСБ и е подложен на шокиращи разпити.

Съблякоха ме гол и започнаха да ме снимат… Един от служителите започна да разглежда телефона ми, да чете контактите ми в Telegram и да търси проукраински канали. Съобщиха ми, че когато съм бил задържан в Москва, са сложили устройство в апарата ми, което засича всички инсталирани приложения. Аз отричах, но те имат в базите си данни всичко за мен и семейството ми. Кога съм преминавал границата и с кого, с какви татуировки съм, имат отпечатъците ми, мои снимки – всичко!

Внезапно обаче след завръщането му в България у Юри настъпва странна промяна и той взема още по-странни решения за бъдещето си. Приятелката му рускиня е в София с него само от седмица, когато той ни казва, че няма да остане в България и се връща обратно в Москва. Изненадата ни е голяма, а обясненията му – не съвсем логични. Какво се случи с Юри, докато беше за кратко в Русия? Защо доведе приятелката си тук и сега я изоставя сама в непозната страна?

Заплетената лична история на две почти деца, избягали в България от Русия, повдига много въпроси, които надхвърлят частното пространство на героите в нея. Обърканите им съдби и постъпки са като тъмно ехо на войната в Украйна. Ще намерим ли отговорите? Слушайте в „Кризи“, петия епизод от поредицата „Украйна не е загубена“.

Автор: Николета Атанасова
Участват: украинците Алла и Юри и българската хазайка на Юри, която пожела анонимност

Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Войната се усеща навсякъде, дори и в градовете, където не падат ракети. Но в Киев почти всички сгради около моя блок са разрушени. Лицето на Киев се е променило много.

Продължаваме разказа си за войната в Украйна. В него следим историята на Алла, една украинска жена, избягала от бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар, оставила зад гърба си своя съпруг, който да брани страната им от руското нашествие. Четири месеца след началото на войната Алла се завръща в Украйна, а причините за това нейно решение са лични. Разказът ѝ оттам разкрива много повече от ужаса на разрушените градове и погубените човешки съдби. В него се търси бъдещето на Украйна – как ще поправят унищожената инфраструктура на страната, какво ще стане с хилядите безработни, ще могат ли да се отопляват зимата, къде ще учат децата, които са останали с родителите си в Украйна и за които в момента властите подготвят бомбоубежища в мазетата на училищата.

Но кой родител би пуснал детето си на училище, ако има опасност да падат ракети върху него?

Докато с Алла говорим често по телефона, когато има добра връзка с Украйна, в историята ни за тази война навлезе още един герой – Юри. Той е украинец от Мариупол, 19-годишен. Когато войната започва, Юри живее и учи при майка си в Москва и има двойно гражданство. Бяга оттам още в първите дни след нахлуването на руските войски в Украйна. Не само заради военните действия:

Напуснах Москва, защото знаех, че нищо добро вече не ме чака там. Бях на митинга в подкрепа на Навални и видях с очите си как военизираните отряди с палки нападат и бият невинни жени и възрастни хора, как после ги хващат за ръцете и краката и ги вкарват в автобусите затвори.

Юри също попада в „автобус затвор“, държат го там без документи и телефон седем часа. Разказва за методите на действие на т.нар. сътрудници, които следят камерите, скрити из цяла Москва „като в роман на Оруел“, и могат за секунди да арестуват всеки, за когото им се стори, че прави нещо нередно. „Като шпицкоманди са.“

Бабата на Юри е от Мариупол, но е от вярващите на руските медии поддръжници на режима на Владимир Путин и на войната му в Украйна. Какво се случва с нея и с приятелката ѝ, след като отиват в Москва; защо руските приятели на Юри – млади хора, студенти – не смеят да протестират срещу войната в Украйна; какво ще стане с Алла, която напуска Киев със семейството си, за да живеят във Виница, където според нея е по-спокойно – слушайте в четвъртия епизод „Завръщане“ на поредицата „Украйна не е загубена“.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла и Юри, избягали от войната в Украйна и от режима на Владимир Путин в Русия

Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Буча… При мой колега избягаха хора от Буча още преди нашата армия да влезе там, те бяха в шок от мародерството и жестокостта на руснаците. Разказаха как обират домовете на хората, изнасилват, убиват и безчинстват с населението.

Продължаваме разказа си за войната в Украйна. В него следим историята на Алла, една украинска жена, избягала от  бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар. Оставила е мъжа си там, за да брани страната им от руското нашествие.

Алла е в България от месец. Виждаме се или се чуваме почти всеки ден. Докато хапваме сладолед с нейна приятелка Юля, също бежанка от Украйна, разбирам, че и двете още се будят без повод в пет часа всяка сутрин, защото тогава са били въздушните сирени в Киев. Разбирам и защо тригодишният син на Юля рисува само бойни ракети. На първото шествие в подкрепа за Украйна Алла споделя с мен, че мъжът ѝ се притеснява тя и дъщеря им да ходят на такива места заради проруските настроения в България. Говорим за този проблем, както и защо България все още не изпраща военна помощ на Украйна.

По площадите на София, докато сме на поредното шествие, телефонът ѝ често звъни и ставам свидетелка на постоянните разговори с майка ѝ, която се опитва да се евакуира от Харков, но вече няма такава възможност. Чакаме заедно вести от брат ѝ, който е ранен тежко в Мариупол. Каквото и да правим, не спираме да говорим за войната, за несигурните „зелени коридори“, за лъжите на прокремълските медии за Буча и защо много хора си мислят, че зверствата, които руската армия извърши там, не ги засягат.

Алла ме изумява. При всяка наша среща очаквам как лошите новини от Украйна по някакъв начин ще я пречупят, но тя всеки път след разговор с майка си или с мъжа си успява да се овладее, да прогони страха за тях и да се усмихне. Вместо да плаче, Алла ми разказва спомени от пътешествия на семейството ѝ в различни украински градове, смее се на комични ситуации, които са преживели там някога, държи Украйна в мислите си постоянно, но е приела, че днес живее тук. Не губи духа си и за миг. Обмисля дали да се прибере в Киев, но не вярва, че руснаците ще спрат. Засега остава в България.

На фона на този толкова личен разказ, в епизода следим и хронологията на бойните действия в Украйна, политическите битки и недоразумения в България, реакциите на света за войната – и заедно търсим причините.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла и Юля, избягали от войната украински жени, които в момента живеят в София

Превод от украински: Албена Стаменова
Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Не ми казвайте, че руските войски не виждат, че стрелят по цивилни домове и убиват мирни хора! Напротив, много добре знаят и разбират какво вършат. Но аз ги съжалявам тези руски войници, че са толкова жестоки.

Продължаваме разказа си за войната в Украйна, в който следим историята на Алла – една украинска жена, избягала от бомбардировките в Киев с детето си и с един куфар. Мъжът ѝ е останал там, за да брани страната им от руското нашествие.

Алла е в България от три седмици, но още в началото на престоя ѝ у нас лоши хазаи внезапно увеличават наема до непосилен размер. Тя спешно търси нов дом за себе си и дъщеря си, а ние сме заедно в тези тежки за нея дни. През цялото време тя ни разказва за жестокостта на руските войници, за това как убиват невинни хора в Украйна. Спомня си колко китни са били Буча и Ирпин – малките градчета до Киев, в които сега „вече няма нищо, само пепел“. Говори с болка за пропагандата в Русия, където има роднини, но заради глупостите, които им набиват в главите, днес те наричат Алла и семейството ѝ фашисти. Най-много ѝ тежи самотата тук: „Когато пристигнахме с автобуса, усещането за общност още го имаше. Сега съм сама и ако изпадна в беда, няма на кого да се обадя.“ От три седмици почти не се е хранила: „Имаме пари. Просто сигурно съм още стресирана, а и няма къде да приготвя за мен и детето нещо вкусно.“

Алла идва в дома ми, за да сготвим борш по украинска рецепта. Искам да я видя, че се храни. Смяхме се, когато не разбирах руската дума за тиган. Плакахме, когато майка ѝ се обади от окупиран град в Украйна и каза, че не излизат от убежищата. Страхувахме се заедно, когато съпругът ѝ се обади, за да каже, че руснаците обстрелват градове до полската граница. Развълнувани отидохме заедно в новия ѝ, макар и временен български дом. В същото време украинската журналистка Тетяна Иванска все още е в Киев и ни изпраща тревожни аудиозаписи.

Войната в Украйна продължава и до днес, а политиката на България изглежда колеблива и дори срамна. За всичко това разказваме в „Дом“, втория епизод от поредицата „Украйна не е загубена“.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Христофор Караджов, преподавател по журналистика в Калифорнийския университет; Тетяна Иванска, журналистка от Киев; Алла, избягала от Киев украинска жена, която в момента живее с детето си в София

Превод от украински: Албена Стаменова
Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал); мелодии от улични музиканти
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Те убиват децата ни. Това не е специална операция. Това е война.

Войната в Украйна има своята история много преди 24 февруари 2022 г., но нахлуването на руската армия в няколко големи украински града започна на тази дата. Денонощен обстрел, разрушени болници и детски градини, загинали деца и цивилни в Киев, Харков, Мариупол. Десетки изпепелени села.

Президентът на Русия Владимир Путин твърди, че „денацифицира“ Украйна и помага за освобождаването ѝ от нацисткото правителство. Нарича това „специална военна операция“. В същото време украинската армия и цивилни мъже се борят за всяка педя земя от градовете си. „Ако сте дошли да ни защитавате от някого, трябва да разбирате, че щом хората с деца на ръце ви казват да се махнете, значи не ви искат. Украйна воюва за свободата си“, казва Алла, която в началото на март пристига в София заедно с 12-годишната си дъщеря.

Преплитаме съдбите на няколко жени от Украйна. Виктория живее в България от няколко години, но се опитва да помогне на пристигащите у нас украински бежанки и техните деца. Алла и нейна приятелка в момента са в София и ще останат до края на войната. Те разказват за ужаса, през който са преминали, и как децата им продължават да живеят в страх. Размишляват за войната и защо според тях тя няма да приключи за седмици. Тъгуват за съпрузите и близките си, които са останали в Украйна. Страхуват се от непознатите държави, в които ще им се наложи да живеят – може би дълго, без пари и работа.

Ако не спрем Русия в Украйна, ще трябва да я спрем по-далеч. На тази война не трябва да се гледа като на „войната в Украйна“, а като на световна война.

С този епизод даваме началото на поредицата „Украйна не е загубена“, посветена на най-новата кървава война в Европа, но през лични истории ще разказваме и за живота на украинските бежанци в България и проблемите, с които те (ще) се сблъскват. Какви са възможностите им да се лекуват у нас, да започнат работа, а децата им – училище, да водят някакъв нормален и спокоен живот далеч от родината? Какво е мястото на българската държава и доброволците за справянето с хуманитарната криза от тази война?

Автор: Николета Атанасова
Участват: Моника Евстатиева, старши продуцент в американското Национално обществено радио (NPR); Тетяна Иванска, журналистка от Киев; украинките Алла, Лена и Виктория, които в момента живеят в София

Превод от украински: Албена Стаменова
Превод от руски: Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев, Украйна
Музика: Националният химн на Украйна – „Ще не вмерла Українa“ (инструментал)
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна

Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

Може би е бил в мечтите ми още от ранното ми детство, без да зная как се казва.

Двама души се срещат няколко пъти, преди да се влюбят. Това е началото на краткия им съвместен живот „по вертикалата“. Шест години Виолета е омъжена за Христо и живее с мечтите му да покори най-високите върхове на земята. Дните им приличат на буря, в която искат да вземат всичко, преди да ги помете – концерти, театър, раждане на дете, романтични залези на Синеморец, подводни гмуркания, малки изкачвания, големи изкачвания, нежност и тишина. Навсякъде са заедно физически или с кичур коса, гумено пате и снимка, оставени на връх Лхотце.

Той не беше за бита, той беше за височините. Там беше стихията му. И през ум не ми е минавало да му кажа: „Не отивай.“

Той изкачва Еверест сам. Тя до днес усеща как погледът му я гали. Тя говори за Христо, сякаш всеки момент той ще влезе през вратата на малкия ѝ хол и ще седне да разглежда с нас стотиците снимки от живота им. Тя все още мечтае да отиде до базовия лагер в подножието на „върха хищник“, да погледне нагоре и да остави цвете – там, където е неговата плоча. Не успява да стигне до него, но оставя цветята все нависоко, някъде по планините, където са може би „най-достойните места“.

Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 г. Той е първият българин, стъпил на осемхилядник – връх Лхотце (8516 м). Също така е първият българин, изкачил Еверест (8848 м). Загива при спускането обратно към базовия лагер на 22 април 1984 г.

Автор: Николета Атанасова
Участват: Виолета Проданова, съпруга на Христо Проданов

Документалните записи от изкачването на Христо Проданов на връх Еверест и снимките към епизода са от личния архив на съпругата му Виолета Проданова. Звуковите ефекти на влак и дъжд са от личния архив на Николета Атанасова.

Аудиообработка: Николета Атанасова и Теодор Иванов
Заглавна снимка: Greg Rakozy / Unsplash

В поредицата „Създатели и мечтатели“, част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова, разказваме за хора, за които се знае малко, но са важни с началото, което са поставили в науката и знанието в България и по света. Понякога те са тихи и кротки създатели, друг път са смели и отдадени мечтатели, но във всеки случай тези хора оставят важна следа след себе си. Посвещаваме тази подкаст поредица на Марин Бодаков.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud