> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# По буквите: Янакиева, Иванов
- URL: https://www.toest.bg/po-bukvite-yanakieva-ivanov/
- Published: 2026-03-06T09:04:40.000Z
- Updated: 2026-03-06T09:09:18.000Z
- Description: В епохата на постистината, когато т.нар. факти губят тежест и ни заслепяват като сажди след опустошителен пожар, Зорница Христова ни насочва към историята на всекидневието и мемоарния жанр. Шанс да възвърнем вярата си, че миналото ни все още успява да намери легитимни разказвачи.
- Author: Зорница Христова
- Tags: По буквите, литература, книги, история на всекидневието, мемоари, общество

### [Слава Янакиева, „Музеят на моето време”](https://janet45.com/p/8561-%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B5%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5)

*Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2025*

Аз ли развих вкус към мемоаристиката, или съществува обществена тяга към нея? Повече мемоарни книги ли се появиха, или аз остарявам и почвам да ги забелязвам?

Така или иначе, „Музеят на моето време“ на Слава Янакиева ми попадна не само скоро след спомените на Алберт Бенбасат, Жюстин Томс, Людмила Миндова, а и успоредно с куп други книги, опитващи се да съхранят отдавна изгубени времена и светове. Заравяйки се в проучвания, усещам как първо посягам към мемоара и чак после – към стандартната, „голяма“ история. Имам обяснение.

Колкото повече разнопосочни източници на информация ни заливат, колкото повече се усъмняваме в истинността на думи, снимки, кадри, анализи, колкото повече усещаме как думата „факти“ ожълтява и се превръща в тесте от „сензации“, толкова повече ценим личното свидетелство.

Този го познавам. Това ми се случи. Това се е случило в моето семейство. Това се наричаше така и така. Неслучайно горе изброих спомените на автори, които познавам лично, а не, примерно, мемоарите на Бенджамин Франклин. Събрани заедно, те започват да плетат една 

#### лична история на света „отвътре“, история на малкия домашен свят, ризоматична история, която не върви линейно от корена през стъблото към клоните и листата, а се свързва подземно ту в едно, ту в друго разклонение.

[![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/03/big_muzeyat_na_moeto_vreme_front_cover-1.jpg)](https://janet45.com/p/8561-%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B5%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5)

Заглавието на „Музеят на моето време“ е добре подбрано: музеите са държавни институции, които управляват паметта. Домовете обаче също са музеи, в тях също има вещи, които говорят за миналото, и също има памет и разказ. За разлика от официалния, този разказ има много глаголни времена. Има минало, за което не можеш да питаш – като убития от Народния съд дядо Никола. Има бъдеще, което е отказано – като професионалния път на бащата и лелята. Има сегашно премълчано – като роднините от Америка, чиито посещения будят небивали вълнения в домакинството, но са крайно неподходящи адресати за училищни писма по образец. 

И тук има два плана на четене: на съпреживяването и гнева, от една страна, и на удивлението каква литература се получава по тези правила, от друга. Защото мемоарите по принцип – а тези още повече – винаги се колебаят между стремежа към максимална истинност и стремежа към увлекателност. Затова между сериозните теми тържествено се мъдри „принцеса“, наричана още „странджанка“, „сакарка“ и дори „людмилка“ (гениално название!); затова в музея важно е изложено „кървавото писмо“ на невръстния още баща и едно друго момченце срещу „двете Мимита“. И в рецитацията на Вапцаров, в която вместо „Майко! Фернандес убит...“ идва името на Фернандел.

#### Ето нещо, което официалната история никога не си позволява да прави – да се смее. 

Не че и тя не се води по правилата на литературата (завръзки, кулминации, развръзки, протагонисти, антагонисти и пр.), но почти задължително се придържа към жанра на трагично-героичния епос. А личната история оцелява в смеха. В личното си естество всички сме трагикомедии. Да живее мемоаристиката!

### [Мартин Иванов, „Цени и заплати през Възраждането (1750–1878 г.). Том 1\. Зърнени храни, фуражи, храни, напитки и живи животни“](https://unipress.bg/tseni-i-zaplati-prez-vazrazhdaneto-1750%E2%80%931878-tom-1-zarneni-hrani-furazhi-hrani-napitki-i-zhivi-zhivotni)

*София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025*

Другата книга в днешния обзор изглежда диаметрално противоположна. Едната е субективен, личен опит, другата е неутралният глас на статистиката. Страници след страници списъци с цени на основни стоки през Възраждането и само в началото на главите – обзор и анализ. Видимо предназначено за учени, както и подобава на книга на университетско издателство. Защо тогава ви говоря за нея?

Защото е друга стратегия към истината в постистинния свят: този път не през гаранцията на личното свидетелство, а през гаранцията на изчерпателността. Фактите са „факти“, когато единичното е извадено от контекст; когато е избрано сензационното или пък желаното, ласкателното, очакваното, уличаващото – в зависимост от целите на подбиращия.

Дори човек да не си измисля, може да разкаже много различни истории – и свои собствени, и на семейството си, камо ли пък на страната си – само като навързва различни комбинации от случки. 

Историческата наука обаче не би трябвало да го прави – и изследването на Мартин Иванов показва как е възможно да се обработят наличните масиви от данни, за да се стигне до доказуема истина по отношение на миналото. В случая разбираме какво е купувал и какво е продавал възрожденският българин, как се е хранил, какво е произвеждал и т.н. Популярността на дадена стока се доказва с броя цени, които са намерени за нея – и може да разкрие например съотношението на отделни храни в менюто или сравнителния престиж, който е носила всяка от тях. Като обикновена любопитна читателка забелязвам сладокусните факти – за многото превъплъщения на захарта, не само познатия ми небетшекер и захар на пръчки, но и примерно, захарното мезе (със сол, захар, оцет и сирене); за ориза като луксозна храна (особено пък пълнен в зеленчук), за странната липса на интерес към плодовете (освен за ракия) и т.н. 

#### Но смисълът на тази книга далеч надхвърля кулинарния куриоз – тя е важна основа за изследване на стопанската дейност, за търсене на отговор на въпроса кога и как се заражда вътрешният български стопански пазар, 

какво го мотивира, как му се отразяват различните политически събития и пр. В изследването на проф. Румен Аврамов върху стопанския XX век на България например пише, че Освобождението се отразило пагубно върху занаятите поради прилива на фабрично произведени европейски стоки; в настоящото изследване на цените пък ми направи впечатление например джелепкешанството в Копривщица – събирането и отвеждането на овце за нуждите на османската армия. След Освобождението с тази професия било свършено; в друг източник четем, че Копривщица пообедняла, защото огромните стада нямало къде да зимуват (преди зимували край Бяло море) и половината животни измрели.

Вероятно това обяснява защо прапрабаба ми, родена копривщенка, заминава с мъжа си за Одринско – от освободените територии към неосвободените; придвижване, което идеята за копривщенския просперитет не би могла да обясни. Ето че от общото пак стигнахме до частното.

Но това е неизбежно, защото съм частен читател; по-едрите изводи оставям на кръга историци, чиито изследвания са естественият контекст на тази книга: Стефан Дечев, Райна Гаврилова, Румен Аврамов и пр. И на тези след тях, разбира се.

Личните спомени разкриват друг свят – например такъв, в който има поравно мъже и жени, в който хората пазаруват, работят, сядат на масата, хранят се, вместо само да завоюват и да губят територии, и понякога да сменят системата на управление. Този личен свят е много подобен на нашия – но започва да ни гложди мисълта доколко е представителен. Да речем, знам, че прабаба ми е правила рачел – мога ли смело да кажа, че рачелът е бил популярен десерт преди 100 години в България? А преди 150?

[![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2026/03/Tseni-i-zaplati-Vuzrazhdane_Tom-1-1000x1000h-1.jpg)](https://unipress.bg/tseni-i-zaplati-prez-vazrazhdaneto-1750%E2%80%931878-tom-1-zarneni-hrani-furazhi-hrani-napitki-i-zhivi-zhivotni)

Изследването на Мартин Иванов събира в едно всички налични цени на стоки по българските земи през Възраждането. То е изключително любопитно в контекста на дългогодишните усилия на българските учени да разкрият и другото лице на историята – историята на човешкото всекидневие от всички социални слоеве. Взети заедно, тези изследвания дават надежда, че познанието за света – такъв, какъвто го преживяваме – може да бъде запазено.

Разбира се, с дългите списъци от цени книгата има функцията повече на справочна, отколкото на прочитна литература. Но аз имам личен наглед как статистиката се превръща обратно в живот: дъщеря ми, бивша студентка на доц. Иванов, имаше за курсова работа да анализира три лични тефтера за приходи и разходи, та чух със собствените си уши как литературата оживява от голите данни, как виждаме богатите братя, канени навсякъде на кръщенета, бедния развейпрах, харчещ каквото няма за напитки и дрехи, и т.н. Тук пък покрай статистиката оживяват пазарът и паницата – и свързаният с тях живот.

---

*В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г.* [*по буквите*](https://www.toest.bg/tag/po-bukvite/) *тръгна Зорница Христова.*

*Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на* [*Читателски клуб „Тоест“*](https://www.toest.bg/club/)*.*