> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# По буквите: Велчев, Белева
- URL: https://www.toest.bg/po-bukvite-velchev-beleva/
- Published: 2024-07-12T06:15:11.000Z
- Updated: 2024-07-12T06:15:11.000Z
- Description: Зорница Христова пъхва в летния ни багаж три истински книги на съзерцанието – две стихосбирки и един сборник с есета или фрагменти. Книги, които изострят сетивата и избистрят смисъла. Йорданка Белева. Йордан Велчев.
- Author: Зорница Христова
- Tags: По буквите, литература, книги

Това е последната колонка, преди лятото да разрови стройните лехи на седмиците. Затова ви оставям три книги, които не могат да се прочетат стегнато и последователно, в почти работен режим – хващаш се и ги изчиташ. Техен композиционен елемент е времето, паузата, тишината и читателят сам трябва да реши колко точно тишина да вмъкне между отделните стихотворения, за да не попият думите от другата страна на хартията. 

### [„Това, което е“ от Йордан Велчев](https://janet45.com/p/8389-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B5)

*Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Иво Рафаилов*

В стихосбирката „Това, което е“ имаш нужда да спреш не само между стихотворенията, а и след отделни фрази, метафори. Къщи с напукани стени от усилието да се прегърнат. Понито на мечтата пасе на каменния площад. Не можеш да прочетеш „на гробищата зъбчетата млечни“ и да продължиш към следващото стихотворение. И не защото метафорите са трудни и трябва време за осмисляне; нито само защото ги усещаш като ценни книжа, които трябва да скъташ и да разнасяш със себе си; а главно защото времето е техен обект, те са изцяло обърнати към него, гледат го, рисуват го – и не му принадлежат. 

Винаги съм била скептична към максимата, че прозата се разгръщала във времето, а поезията – в пространството, но тук трябва да я призная за очевидна. Тези стихотворения описват странната структура на личното време, което бих нарекла парадокс на идентичността: ако аз съм и сегашното си аз, и същият човек, който съм бил някога, същото покатерено на столче дете, то значи и двете времена, тогавашното и сегашното, съществуват едновременно. А това значи, че е тук и моето бъдещо аз – това, което умира, това, което изчезва в жълтото на снимката. 

Затова гледаме през процепа на вратата – с недоумение – роднините, които оплакват – кого? Погребаните в дървен сандък играчки? И всичко се случва в някакъв опустял по Кавафис град – каменен площад, на който се върти понито на мечтата, място, донякъде носталгично, донякъде имагинерно, в което времената – като къщите – са напукани от усилието да се прегърнат.

Тази стихосбирка съществува във всички времена и по отношение на формата. Някои стихотворения си говорят с Борис Христов или с Иван Теофилов, други – с Далчев или Ахматова, трети – с метафизичните поети (тези, които са в диалог с женски персонаж, ме препращат към Джон Дън и неговите разширени метафори). Някъде намятат класически строфи, другаде – не. За тях е абсурдно да питат каква форма подхожда на времето.

[![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/07/-------2-1.jpg)](https://janet45.com/p/8389-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B5)

Два са въпросите, които прорязват тази особена едновременност на стихосбирката. Първият е за свързването с другите. За сечището на миналите приятелства, за грохота на града, на живота, над който е невъзможно да се чуеш. И това е добър отговор на солипсизма, който обичайно съпътства екзистенциалната тематика – общуване има, само дето постоянно ни заглушават. 

Вторият е за общуването с мига, с това, което е – предметно, тук и сега. С „това, което е“ – и от заглавието, и от финалното стихотворение, и от „Усмивката“, в която „това, което е“ преминава директно в „мига като утроба“. Това желание да пропъдиш времената и да останеш в сегашното усещам и в метафората за пътеката, която те приковава със зелени гвоздеи („но аз не съм Христос“), и в стихотворението за римския стадион, което завършва с опит да се откъсне „от толкова животи/единствения свой живот“. Обречен опит, както става ясно.

### [„Централна емисия“ от Йорданка Белева ](https://janet45.com/p/8399-%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%B8%D1%8F)

*Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Иво Рафаилов*

Стихосбирката е озаглавена „Централна емисия“ и също, от самото си заглавие, директно се цели в мишената на времето – в червената точка на сегашното и концентричните кръгове около него. Тези кръгове на времената не са статични, а приближават и се отдалечават като митологични вълни. Тоест тук също времената присъстват едновременно – но в центъра им не са множеството версии на поетическия *аз*, а разслояващите се смисли на *ние*. Баща ми – майка ми – баба ми – детето – Иво – човек може да сбърка и да припознае поезията на Дана Белева, както и прозата ѝ за образуващи една родова вселена, за изкусително традиционни, митологизиращи рода. И ще сгреши.

[![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/07/-------1.jpg)](https://janet45.com/p/8399-%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%B8%D1%8F)

Дана се вглежда в темата за „благодарната гора на семейството“ (М.Б.), но у нея силното присъствие на отделните хора никога не прераства в клишето на „рода“. Бабата, която напряга слух изпод земята, не престава да бъде себе си, за да стане някаква архетипна баба; бащата е конкретен човек, а не Бащата по принцип – с конкретност и реалност, които не допускат идеализация и го правят жив. „Мачкаше мама както се мачка гроздето“ казва още едно от първите стихотворения и този стих отключва у читателя друг паралелен прочит на собствените му семейни връзки – с обич, която не е сляпа, но не престава да бъде обич. 

Ние сме свикнали с канонизацията на онези, които ни липсват, и суеверно ги идеализираме, сякаш инак ще попречим на тяхното митологично безсмъртие. Образите на Дана Белева обаче показват друго – че смелостта да видиш конкретния човек позволява на поетичния ти език да засели във всички времена именно него, а не някой друг. И така да предотврати подмяната. 

А това в тази книга е изключително важно; виждаш как тя е обърната не само към теб като читател и към другите „забодени в живота“, а и към тези, за които се отнася. И докато четеш, се присещаш за другите, по-старите богове с човешки лица, и всичко си идва на мястото.

Смъртта също има човешко лице, лице на грижата – в милостиви стихотворения, където всяка смърт си разпознава своя старец, в които хората подминават смъртта като улична жена, но едно дете припознава в нея майка си. Между другото, присъствието на децата също не е типично за класическата родова символика – няма никаква йерархия между детето и възрастния. Включително и нероденото дете – паднало, докато върви по пъпната връв – има също толкова право на памет, на грижа чрез болката, колкото и всички останали. Ако и в „Първи грижи за нероденото“ да пише само „Забрави!“.

Книга, която подтиква към задочен разговор с авторката – и с онези, които ги няма.

### [„Милиони малки убийства“ от Йордан Велчев](https://janet45.com/p/8390-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8-%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0)

*Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2024, корица Христо Гочев*

„Милиони малки убийства“ е книга, която е родена два пъти – през 70-те и сега. И все пак тя звучи едновременна с „Това, което е“ – може би защото и тя съществува в различни времена. Но в едно и също пространство, парче град, отрязано от прозореца. 

Наречена е „есета“, но би могла да бъде и „фрагменти“ – доколкото нейната предметност мълчаливо стиска ръката на някои редове на Далчев. Говорещият застава пред нещо конкретно в реалността – фасада, комин – и колкото повече се опитва да го види в неговата конкретност, в неговото битие-в-себе-си, толкова повече мисълта му отскача и обраства с човешкия, чувствен смисъл, който това нещо поражда, езиковата рана, която всяка употреба на думата не престава да чопли сладостно и болезнено. 

[![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/2024/07/big_yvmilionmalkiubiistva1-1.jpg)](https://janet45.com/p/8390-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8-%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0)

Едни и същи ли са комините тук с онзи от избеляващата, изтриваща се снимка от стихотворението, където „и комин под виснал клон кръжи, / кой ли в небесата го държи“? Едно и също нещо ли значат „градът“ тук и „градчето“ там? Въпросът ми е зададен некоректно, разбира се, защото предполага един силно волеви процес при определяне на значенията, докато в тези фрагменти се усеща не толкова воля, колкото сетиво за смисъла. Което значи: способност да се вслушваш в неговите отсенки, в постоянната му изменчивост, в способността му да се изплъзва в асоциации като сянка на листо върху движена от вятъра трева. Ако трябва да ползвам любимия си израз от книгата – да се вслушваш в посоката на неговото отсъствие. 

Впрочем тази асоциативност на връзките движи и големия исторически опус на Йордан Велчев „Балканският човек“ – една възможна история, която не само попълва огромни бели петна във въображението за собственото ни минало (което в учебници и музеи минава със скок от Иван Шишман до Иван Кралича), а и го прави по неподозиран начин. Стандартната история се пише или хронологично, или в най-добрия случай по теми (примерно, медицината в този и този период). „Балканският човек“ обаче е писана през смисловите връзки, през асоциациите, и пак през един – в случая съвсем конкретен – град.

Връщайки се към трите „леки“ книги от днешната колонка, читателю, препоръчвам от сърце да пъхнеш някоя от тях в багажа си, а още по-добре да вземеш със себе си този начин на вглеждане в пробягващия пред теб пейзаж – независимо от това дали ще пътуваш в буквалния смисъл на думата. 

*Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните* [*нашата анкета*](https://forms.gle/WqRmWFRXo3BWFcmU8)*.*

---

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталозите на „Жанет 45“ и няколко други български издателства в рамките на партньорската програма **Читателски клуб „Тоест“**. За повече информация прочетете на [toest.bg/club](https://www.toest.bg/club/).

*В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.*