> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Образование за хората. Книга като разговор
- URL: https://www.toest.bg/obrazovanie-za-horata/
- Published: 2020-07-03T21:04:43.000Z
- Updated: 2020-07-04T07:48:44.000Z
- Author: Светла Енчева
- Tags: общество, книги, образование, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

Какво образование има смисъл за една човешка личност? Ако един град може да се прекрои според човешката мяра, така че да е за хората (по Ян Геел), възможно ли е и образованието да стане за хората? Какво пропускаме, когато мислим образованието единствено спрямо количествени резултати, рейтинги, успеваемост, реализация на пазара на труда?

Неотдавнашното [предложение](https://clubz.bg/100243-stavash%5Fbakalavyr%5Fza%5Ftri%5Fgodini%5Fkato%5Fv%5Fevropa) за реформа на висшето образование у нас едва ли идва като отговор на такива въпроси. То целѝ по-скоро икономическа ефективност – например бакалаврите да завършват за три години вместо за четири, защото „в Европа е така“. Това означава повече учебен материал да се обхване за по-малко време, след което младите хора да се гмурнат в професионалния живот. От който да не подадат глава повече от 40 години. Означава, че на преподавателите за пореден път ще се наложи да пренастройват и „оптимизират“ работата си, все едно са в производствен цех, а не в университет.

Да, на много места „в Европа е така“, но какъв е смисълът? Изобщо какъв е смисълът на образованието? В месомелачката на съвременния свят като че няма място за подобни въпроси. Именно те обаче са в основата на книгата на Харалд Леш и Урсула Форстнер [*Wie Bildung gelingt: Ein Gespräch*](https://www.wbg-wissenverbindet.de/16062/wie-bildung-gelingt) („Как образованието сполучва. Един разговор“), която излезе тази година в Германия.

Книгата на Леш и Форстнер прилича повече на разговор, отколкото на книга. Тя се състои от няколко диалога, вплетени един в друг. В пролога и епилога разговарят двамата автори. Същинската част се състои от диалози между Леш и философа Вилхелм Фозенкул, както и между Форстнер и математика Алфред Норт Уайтхед. „Дребна“ подробност е, че Уайтхед е… починал през 1947 г.

#### **Преди да преминем към съдържанието на разговорите, редно е да хвърлим светлина върху говорещите.**

**Харалд Леш** е професор по астрофизика в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“, както и професор по философия на природата във Висшето училище по философия в същия град. В Германия той става телевизионна звезда, след като започва да води предавания на научни теми по телевизия *ZDF*, която продуцира и неговия [канал в *YouTube*](https://www.youtube.com/channel/UC5E9-r42JlymhLPnDv2wHuA). Леш се изказва не само по научни теми, а взема отношение и по различни политически и социални проблеми. Има остри критични позиции за [съвременното немско училищно образование](https://www.youtube.com/watch?v=-q0Sm8Kldn0) и смята, че [домашните](https://www.youtube.com/watch?v=RcPtFgp-xmU) (по начина, по който обикновено се дават) повече нанасят вреда върху учениците, отколкото им помагат.

**Урсула Форстнер** е следвала математика и география. Упражнявала е „неинтелектуалски“ професии 13 години, след което е направила пауза, по време на която осъзнала, че иска да учи философия. Във Висшето училище по философия в Мюнхен се запознава с трудовете на Алфред Уайтхед и попада на Харалд Леш, с когото има и други съвместни публикации освен тази книга. Като че Форстнер пребивава в сянката на Леш – в интернет може да се види само една нейна снимка, а почти всяка информация за нея е свързана и с популярния астрофизик. На корицата на „Как образованието сполучва“ впрочем е само снимката на Леш, което е леко тъжно с оглед на обстоятелството, че Форстнер дотолкова добре познава творчеството на Уайтхед, че успява да реконструира диалози с него, в които той се превръща в жив, емпатичен, пълнокръвен участник. Докато на Леш му е по-лесно – той разговаря с жив философ.

**Вилхелм Фозенкул** е професор по философия в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“. Работил е върху хабилитационния си труд в „Кеймбридж“. Специалист е по етика и теория на действието, както и по философските учения на Уилям Окам, Имануел Кант и Лудвиг Витгенщайн. Смята, че за философията е възможно да се говори и популярно – за широката публика. Участва в множество предавания по радиото и телевизията, нерядко заедно с Харалд Леш.

**Алфред Норт Уайтхед** е роден през 1861 г. в Южна Англия. Следвал е математика в „Кеймбридж“, където след завършването си е преподавал 26 години, а после се мести в Лондон и получава преподавателско място там. Освен че преподава математика, пише трудове по философия на природата. Има и произведения, посветени на образованието. Бил е професор и в „Харвард“. Уайтхед някак остава в сянката на по-известните си съвременници Лудвиг Витгенщайн и Бъртранд Ръсел. Най-известното от него е [афоризмът](https://www.age-of-the-sage.org/philosophy/footnotes%5Fplato.html) му, че европейската философска традиция се състои от бележки под линия върху Платон. А книгата на Леш и Форстнер е „бележки под линия“ върху тезите и размишленията на Уайтхед за образованието, които той така и не е превърнал в цялостна теория.

### Живо знание за живи хора

Като споменахме Платон, неговото творчество се състои от диалози, защото според древногръцкия философ диалогът може да се използва като метод за стигане до истината. В този смисъл диалогичната структура на „Как образованието сполучва“ е намигване към Платон. Ала за разлика от платоническите диалози, участниците в книгата са равностойни съмишленици, а не се делят на умни и не-толкова-умни, които биват довеждани от умните до разбирането. Те разговарят на понятен език, на моменти направо хъшлашки. Закачат се добронамерено – само за да могат да се разберат в следващия момент по-добре: „Уайтхед изобщо не знае какво е образование“, „Фозенкул и Леш не знаят какво е знание“.

Този привидно несериозен стил е свързан с разбирането на участниците в разговора за това какво би трябвало да бъде образованието. Според тях то не бива да е преподаване на мъртво знание. Кое знание е мъртво? Онова, което няма връзка с живота на учещите. Връзката с живота се схваща обаче много по-различно, отколкото в съвременните представи за прагматично образование, гарантиращо професионална реализация. Живото знание, напротив, е онова, което докосва учениците, което има смисъл в техния жизнен опит. Дори един мъртъв език като латинския би могъл да се превърне в живо знание, ако на изучаващите го се покаже, че в него се съдържат логически структури, с помощта на каквито те подреждат мислите си. Историята е живо знание тогава, когато ни помага да проумеем по-добре настоящето си и мястото си в света. А зубренето на дати с цел те да бъдат възпроизведени на изпита е тъкмо обратното на живо знание.

През тази призма се разглежда и обучението по математика, която повечето ученици мразят, защото я смятат за абстрактна и непотребна. От тях се иска да учат формули и да решават сложни задачи, а резултатът е, че така и не научават за какво е нужна математиката в живота им. Училището произвежда хора, които не са в състояние да сметнат на колко се равнява промоцията от 10% в магазина. И които се подвеждат по рекламата, че една храна е по-евтина, без да забележат, че грамажът ѝ е намален и тя всъщност е поскъпнала. Ако обучението по математика не развива чувствителност към количествените измерения в живота и света, каква е ползата от него?

Затова според дискутиращите за училищното образование би трябвало да важи принципът „по-малкото е повече“. Тоест да се учи само нужното, но пък с разбиране и из основи. И без бързане – човешкият живот става все по-дълъг, работоспособната възраст се увеличава непрекъснато, няма закъде да се бърза. Разбира се, ако искаме образованието да създава личности, а не „тухли в стената“ (по „Пинк Флойд“).

### Естественият ритъм на ученето

Следвайки концепциите за образованието на Уайтхед, авторите обръщат внимание и на ритъма на учене – нещо, което също има отношение към живото знание. Защото живото знание е знание за живи хора. Живият човек учи в ритъм, различен от тактовата честота на една машина. И не учи от простото към сложното, както сме свикнали да мислим, а в определени цикли – нещо, което може да се забележи в начина, по който малките деца научават майчиния си език. Първа в цикъла е „романтичната фаза“ – нещо привлича вниманието, става интересно, човек събира впечатления и факти. Във втората фаза човек прецизира и задълбочава възприетото, придава му структурирана форма. В третата вече обобщава наученото и е в състояние да го използва свободно.

За различните учебни предмети тези цикли протичат различно. За дискутиращите е пагубно, че в училище основно внимание се отделя на фазата на прецизиране, която се случва едновременно по всички дисциплини. Вместо да се наблегне на ученето на чужди езици докъм 15-годишна възраст, докогато природните науки да са в „романтичната“ фаза на откритията и експериментите, а чак след това да се обърне по-сериозно внимание на формулите и теориите.

### Образование и свобода

Въпреки че образованието се смята за дисциплинираща институция, за участниците в разговора то си струва тогава, когато учениците участват в него толкова свободно, колкото е възможно (с уточнението, че няма как да има училище съвсем без никаква принуда). По-добре се учи, когато има интерес и мотивация, отколкото насила. А за развиването на интерес е от огромно значение да има учители, които умеят да вдъхновяват. Що се отнася до дисциплината, тя е най-ефективна тогава, когато е самодисциплина – когато ученикът полага усилие да усвои нещо, защото вижда смисъл.

Ако свободата е важна в училище, за дискутиращите тя е още по-важна в университета, който по дефиниция би трябвало да бъде пространство на свобода. Място, в което студентите да не се страхуват да развиват въображението си, да се впускат в интелектуални приключения, да изразяват мнение, да рискуват и дори да грешат. Място, в което смисълът е по-важен от оценките. Ала повечето съвременни университети са твърде далеч от това.

В случай че се питате какво е отношението на четиримата главни герои към изпитите, рейтингите и изобщо към конкуренцията в образованието, както може би се досещате, то не е добро. Защото в момента, в който човек трябва да учи за изпит, въпросът за смисъла остава на заден план. А рейтингите мерят абстрактни постижения, не богатството на личността.

Тъкмо развиването на личността е мисията на образованието, която се защитава в книгата.

### Какви са характеристиките на образованата личност?

Тук Харалд Леш дава като пример не някой велик ум, а един никому неизвестен майстор бояджия от родното си село:

„Не се е явявал на матура, но е страстен историк и от дълги години обикаля с жена си света, за да види великите археологически символи на човешката история. Той е образован човек за мен. Мъдър е, защото е дружелюбен, човеколюбив и винаги великодушен, и защото знае просто невероятно много за света и за историята. Това означава, че познава себе си в пространството и времето. \[…\] Той си дава сметка, че битието му тук е чиста случайност. Би могъл да се е родил и другаде на света, в Александрия или Буенос Айрес.“

Какво ни показва примерът с бояджията? Образовани са хората, които се ориентират в света и знаят, че той е шарен и не започва и не свършва с тяхната култура. Образоваността предполага желание за разбиране на другия. А не омраза, конфликти и поставяне на граници. Толкова по-зле за образованието, което не ни учи как е възможно да живеем заедно.

В България подобни идеи за образованието изглеждат странно. Тук сме свикнали постоянно да се съизмерваме със страните, справящи се по-добре от нас, и трудно можем да погледнем отвъд оценките и рейтинга. Училищното образование става все по-патриотично, ако изобщо е възможно да стане по-патриотично, отколкото вече е. Но ето – [една от последните новини](https://dnews.bg/blagodarenie-na-vmro-mon-vavezda-predmet-rodinoznanie-ot-sledvastata-uchebna-godina.html) в това отношение е, че в училище се връща добре познатият от времето на тоталитаризма предмет *родинознание* за първи и втори клас, който трябва да замести дисциплината *околен свят*. Познанието за света и мястото на човека в него се ограничава до знание за родината.

Ето защо ще е прекрасно, ако в обозримо бъдеще можем да прочетем „Как образованието сполучва“ на български език. Не че политиците „ще се плеснат по челата“ и ще реформират образованието заради тази книга – няма да го направят и в Германия. А за да ни напомня, че светът може да бъде и друг. И че въпреки образователната „месомелачка“, и тук има учители и преподаватели, които вдъхновяват. Че има надежда за смисъла.

##### *Заглавна снимка: © Светла Енчева*