> ## Content Index > Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt > Use this file to discover other available public pages before exploring further. # На второ четене: „Непривична земя“ - URL: https://www.toest.bg/neprivichna-zemya/ - Published: 2020-09-18T21:01:28.000Z - Updated: 2023-01-19T10:46:10.000Z - Author: Стефан Иванов - Tags: На второ четене, книги, #wp, #wp-post, култура, #Import 2023-02-06 13:46 *Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? [„На второ четене“](https://www.toest.bg/culture/na-vtoro-chetene/) е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма [Читателски клуб „Тоест“](https://www.toest.bg/club/). Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.* --- ### [„Непривична земя“ от Джумпа Лахири](https://books.janet45.com/books/903) *превод от английски Зорница Христова, изд. „Жанет 45“, 2013* [![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/09/-D0-9D-D0-B5-D0-BF-D1-80-D0-B8-D0-B2-D0-B8-D1-87-D0-BD-D0-B0--D0-B7-D0-B5-D0-BC-D1-8F.png)](https://books.janet45.com/books/903) Това е една от книгите през последните години, с които най-трудно съм се разделял, наред с всички на [Карл Уве Кнаусгор](https://www.goodreads.com/author/show/3020048.Karl%5FOve%5FKnausg%5Frd) и с [„В памет на паметта“](https://books.janet45.com/books/1419) на Мария Степанова. Препоръчвам книгата на приятели, срещнати в Родопите, на протест или на рожден ден. И им казвам, общо взето, следното: Ниланджана Судешна Лахири, наричана на галено Джумпа, има красноречива биография с блестящи постижения и награди, прекрасно образование и важна преподавателска кариера, но най-важното е, че тя е #### един от най-добрите разказвачи на своето поколение. [„Преводачът на болести“](https://books.janet45.com/books/605), дебютният ѝ сборник с разкази, издаден след дълга поредица от откази, печели „Пулицър“ за литература – един от само седемте случая в историята на наградата. „Непривична земя“, вторият ѝ сборник, печели наградата на името на Франк О’Конър. След тази си книга тя се премества да живее в Рим, където започва да пише на италиански. Това не е първото ѝ сменяне на континенти. Лахири е родена в Лондон в семейство на индийски имигранти от Западна Бенгалия, но когато е на три години, те се преместват в Америка. Баща ѝ е университетски библиотекар, а майка ѝ е държала децата ѝ да познават културното си наследство. Семейството на писателката често се връща в Калкута. Още в детската градина учителката предлага да я наричат Джумпа, защото другите деца трудно произнасят цялото ѝ истинско име. По този повод писателката казва, че „винаги се е чувствала засрамена от името си“ и че дори само с него „сякаш причиняваш някому болка, като си просто себе си“. През младостта си е изпитвала напрежението да бъде лоялна към стария свят, но и да се вписва в новия. С течение на времето открива, че балансът е възможен без болка, притеснение или компромис. Когато е започнала да пише, не си е давала сметка, че анализира опита да си американка от индийски произход – а всъщност просто е имала желанието да смесва различните светове на страницата, защото още не е била достатъчно зряла или смела, за да го стори в живота. „Непривична земя“ излиза на английски на 1 април преди дванайсет години, но не е шега или лъжа, че дебютира под номер едно в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ – и това е напълно заслужено, макар на пръв поглед неочаквано. #### Писането на Лахири не е постмодерно, игриво или иронично, а ясно и човешко. Опитва се да схване сложността в живота на близки, познати, роднини или в собствения си живот, защото в разказите ѝ има много автобиографичност, но по един деликатен и ненатрапчив начин. Тъканта на сборника оформя гледка, в която отделни елементи и сюжетни нишки се допълват, римуват и развиват в отделните разкази, докато героите пътуват. Дестинациите им варират от себе си и от дома, без значение на кой континент е, до семейството, любовта и преодоляването на страховете. Животът без страх е едно от най-изпълнените с копнеж пространства в прозата ѝ, но до него най-трудно се стига. Толкова е нюансирано писането ѝ при описанието на разминавания, кавги, разочарования и сближавания между различни поколения от майки и бащи, дъщери и синове, братя и сестри, любовници или съпружески двойки, че човек не обръща толкова голямо внимание дали става въпрос за Америка, Индия, Тайланд, или Италия – защото универсалното и общото в голямата човешка комедия преодолява граници с лекотата на облак или слънчев лъч. Лахири хвърля светлина върху трудната задача да си себе си в един сложен и глобализиран свят, без помощта на патериците на рода и традициите, които са помагали в течение на хилядолетия. От това в крайна сметка може да произлезе нещо като щастие, но и голяма лична тревога, неспособност за справяне и постоянно желание за бягство вследствие на дълбокия инстинкт за непринадлежност. #### Разказите ѝ, ако трябва да бъдат сравнявани, са като независими наследници на писането на Чехов и Реймънд Карвър. А докато четях, се питах кога българските роми и турци ще напишат своите стихотворения, разкази, романи и пиеси, за да прочета най-сетне за техния живот от тях самите? Кога ще науча имената на тези автори? Също като Лахири поне се надявам, че и те няма да експлоатират модна тема или тенденция. А като нея ще превръщат писането в дълъг разговор и среща с приятел, след които мълчиш, защото думите и историите те карат да проведеш диалог със самия себе си. Отдавна не бях чел толкова изчерпателна и смела книга, която започва и казва „а“ и продължава историята до края ѝ, до „я“. И нищо не липсва. Препоръчвам я на всеки срещнат познат, защото е дълбока, без да е претенциозна. Разказва всекидневието със завидна всеобхватност и свобода, но без леснината на зачеркването или вулгарността. Екатерина Йосифова има едно кратко стихотворение, което се отнася много директно към първия разказ в сборника: > Не е поливал. > Не е хранил. > Не е такъв човек. > Не е моят човек. В сборника е пълно с хора, които са *нейни* хора – такива, които се грижат. [Филмът „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева](https://www.toest.bg/grozeva-vulchanov-interview-bashtata/) е едно от малкото тазгодишни съвременни български произведения, за които се сещам, с които бих могъл да сравня този сборник с разкази – заради толкова ярката проява на грижа към ближния, без никакво флиртуване с леснината на сантименталността. На пръв поглед, още от началния цитат от Натаниъл Хоторн, с който започва „Непривична земя“, става ясно, че ще има изследване върху това как се пресажда човек в почвата на чужда страна – хваща ли, изсъхва ли, цъфти ли, връзва ли, дава ли плод? Изследване върху това какво му е нужно на човек, за да бъде себе си. Всеки разказ, особено с финия си, но категоричен финал, дава един възможен отговор. Показва какво би могло да стане, ако спазваш правилата на средата. Или ако ги потъпкваш – отхвърлен ли си, или приет? #### Правилните действия осигуряват ли кариера, дом, смисъл и спокойствие? Историите са правдоподобни и неизбежни, сякаш е необходимо да бъдат разказани. Лахири не е от писателите, при които езикът диктува. Тя е тази, която диктува познанието, но не като факт, а като нещо, с което си имал дълъг и пряк досег, разбрал си го. Хората в разказите ѝ диктуват фразите като излезли от черна кутия на не едно семейство, всяко със собствените си плюсове и дефицити. Така тя разширява познанието за човека – не просто за някое първо, второ или трето поколение имигранти от коя да е страна, а за днешния човек, който тази година трябваше да си стои вкъщи, и това постави на световната маса въпросът къде точно е домът. Лахири дава детайлна представа за борби, компромиси, жажда за признание, усилия за разбиране и скандали между близки хора с различни ценности. Невидими и хладни трагедии, в които няма нищо сензационно. Най-често в тях се промъква провалът и се застоява. Той идва капка по капка, чашата прелива, катурва се. Настъпва хладен и необратим домашен потоп, който пропива всичко с вкуса на стаени сълзи, оправдани опасения и устойчива вина. Но и с удовлетворение. Отдавна не бях чел такива достоверни описания на семейни взаимоотношения, които не са идеализирани или опростени, а сложни, противоречиви и понякога нелицеприятни. Вкусът, който оставя книгата, е, че всеки има своя лъкатушещ път. Никой не може да построи и да премине през магистралата на другия. Не може и да влезе в ролята на великия регулировчик. Книгата нашепва за нуждата от уважение към траекторията на другия, към планинската пътека, по която е поел или е тръгнал на стоп, с автобус или кораб. По пътя си човек може и да не остави следа от себе си, да изчезне безследно. Но може и да се отпечата с букви от плът в паметта на хората. --- Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на [toest.bg/club](https://www.toest.bg/club/).