> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Заедността според Неда Соколовска
- URL: https://www.toest.bg/neda-sokolovska/
- Published: 2020-03-20T22:01:40.000Z
- Updated: 2020-03-21T08:18:50.000Z
- Author: Стефан Русинов
- Tags: култура, театър, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

*Когато говорим за непознаване на живота, за отдалеченост от живите образи и проблеми на времето, за житейска неграмотност, много нещо трябва да се отдаде на тази изолираност на редактора от живота.*

*Георги Марков, „900 метра живот“*

Документалният театър, най-общо казано, събира свидетелства за живота и ги поставя на сцена – един вид, художествен репортаж, за който се иска усет не само за наблюдение, но и за куриране на реалността. Трябва уважение към достоверността на документа, но и око за художествения му потенциал.

Неда Соколовска, популяризаторката на жанра в България, основава постановките си на теренни проучвания – започва се с изследване в определена област, била тя географска или социална, за известно време всички от екипа записват множество интервюта, които впоследствие се монтират в аудиоразказ, а на самите представления актьорите със слушалки в ушите възпроизвеждат репликите дословно – с всичките там оплитания, недоизказаности, запъвания и ъкания.

Самата Соколовска в [своя лекция](https://youtu.be/Iu0K7oZweuc) за така наречената „вербатим техника“ определя този вид изкуство като хибридна форма, обитаваща някаква гранична зона между антропологията, журналистиката и театъра. Студиото за документален театър *Vox Populi* тя основава през 2012 г., след като завършва режисура в Хелзинки, където узрява виждането ѝ, че театърът може да е не просто забавление, а възможност за разискване на сериозни проблеми и начин за социално и политическо ангажиране.

Оттогава досега Неда Соколовска има осемнайсет режисьорски постановки (четиринайсет с трупата на *Vox Populi* в „Червената къща“ и още четири външни продукции, изнесени в „Зад канала“, в театър „София“ и др.) – все стремглави навлизания в теми от околната ни реалност, които често остават далеч от умовете ни, например как живеят хора с двигателни увреждания, какво си мислят селяни в Родопите или какво означава да си майка.

### Антропология

Голяма част от постановките на Соколовска изследват как може да се прояви и развие човешкото в определена среда, при различни географски, политически, социални и лични обстоятелства. Също като добрите антропологически проучвания, те не търсят потвърждение на наличните ни вече убеждения, а напротив, показват пиетет към странностите, девиациите, чешитлъка, онова, което не се поддава съвсем на етикетиране, праща по дяволите набора ни от дефиниции и разширява разбирането ни за човек, човечност и човечество.

**„Невидими №3: Дом“** например събира разкази на бездомни хора – идеален пример за нещо, което повечето от нас виждат ежедневно, но не чуват никога. Изграждането на шарена картина от животи и характери – има го и гадното, и красивото, и циничното, и топлото – деконструира понятието „бездомен“, така че накрая тези хора стават трудни за обобщение не само като демографска група, но и като индивиди. Ето така усиленото вслушване може да омаломощи предразсъдъка.

Същото важи и за постановката **„Попфолк хроники: Бели птици и куршуми“**, която прави опит да разкаже дивите времена на чалгата през 90-те и предоставя директен достъп до гласовете на такива вълнуващи антропологически единици като мутрата, попфолк певицата и охранителя на клуба. Цялостният разказ отново толкова умело обърква, че лично аз излязох от него с продуктивен дискомфорт и множество въпроси, които никога не би ми хрумнало да си задам, а оттогава ми се струват базисни за човекоразбирането, като например какво е да пееш с опрян в главата пистолет.

**„Сбогом, Йохан Райс“** проследява романтична връзка, която започва, протича и приключва изцяло в онлайн чат. В сферата на дигиталната антропология е и постановката **„Закачане“**, която разнищва темата за зависимостите от новите технологии. И двете гледат на тези сравнително нови човешки явления честно и отговорно, с любов и загриженост, не за да поставят оценка или диагноза, а преди всичко за да предизвикат разбиране.

Освен по-добре да осъзнаваме собственото и да разбираме чуждото, антропологичността ни подтиква и към малко по-завъртяното упражнение да разбираме чуждото като нечие собствено и собственото като нечие чуждо. Така дефиницията за човешкост евентуално бива осъзната като неподразбираща се и тогава вече може да се пристъпи към диалог.

![„Сбогом, Йохан Райс“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-A1-D0-B1-D0-BE-D0-B3-D0-BE-D0-BC--D0-99-D0-BE-D1-85-D0-B0-D0-BD--D0-A0-D0-B0-D0-B9-D1-81.jpg "„Сбогом, Йохан Райс“")

„Сбогом, Йохан Райс“

![„Невидими №3: Дом“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-9D-D0-B5-D0-B2-D0-B8-D0-B4-D0-B8-D0-BC-D0-B8-3--D0-94-D0-BE-D0-BC.jpg "„Невидими №3: Дом“")

„Невидими №3: Дом“

![„Което остава“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-9A-D0-BE-D0-B5-D1-82-D0-BE--D0-BE-D1-81-D1-82-D0-B0-D0-B2-D0-B0.jpg "„Което остава“")

„Което остава“

### Журналистика

Заявената идеална цел на дословния театър до голяма степен съвпада с журналистическата – да осветява проблеми, да задава въпроси, да повдига дебати и да катализира социални и политически реакции.

**„Невидими №1“** разказва за живота на хора с опорно-двигателни увреждания, като отново балансира добре между личното и общото, хумора и драмата, милото и грубото и повдига редица въпроси, например защо в София почти не се виждат хора с инвалидни колички, особено през зимата.

**„Майките“**, освен че е своеобразна антология на майчинството и дъщерството – неща, до които половината от нас нямат физически и мисловен достъп, – засяга проблемите при акушерските услуги и родилното изживяване в България.

**„Мир вам“** предлага поглед към конкретни лица и гласове на бежанци във времена, когато тенденцията е да ги възприемаме не като отделни индивиди, а като безлична маса.

**„I AM БАЛАЖ“** е постановка, която търси информация за нас и нашия живот в боклуците ни, а оттам повдига въпроса за свръхконсуматорството и обратно – за недоимъка.

Тези разкази могат да постигнат ефекта на добронамереното и добре проученото журналистическо изследване, като ни показват, че общността ни я боли тук и там, помагат ни да страним от мисълта, че чуждите проблеми не са наши проблеми, и ни подтикват да изискваме оздравяване на болните ни места. Защото ако един човек не е добре, значи общността не е добре.

Друга журналистическа черта в тези дословни постановки е стремежът да се покажат ако не всички, то поне различни гледни точки, в процеса на което да се разкрие не толкова самата истина, както гласи клишето, а по-скоро нейната сложност. И освен това – да се открие нещо неочаквано, както става при добрата разследваща журналистика. В едно [интервю](http://gerganapirozova.blogspot.com/2013/08/blog-post.html?m=1) Соколовска казва, че работата по дословния театър е процес с много неочаквани завои и неизвестна дестинация. „И ако имаш доверие на екипа и на способността си да се ориентираш добре, на интуицията си, тогава се получава страшно интересно – точно заради това, че не си ги намислил предварително.“

![„Невидими №1“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-9D-D0-B5-D0-B2-D0-B8-D0-B4-D0-B8-D0-BC-D0-B8-1.jpg "„Невидими №1“")

„Невидими №1“

![„Майките“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-9C-D0-B0-D0-B9-D0-BA-D0-B8-D1-82-D0-B5.jpg "„Майките“")

„Майките“

![„I AM Балаж“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-BC-D0-B1-D0-B0-D0-BB-D0-B0-D0-B6.jpg "„I AM Балаж“")

„I AM Балаж“

![„Мир вам“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-9C-D0-B8-D1-80--D0-B2-D0-B0-D0-BC.jpg "„Мир вам“")

„Мир вам“

### Театър

За разлика от други драматурзи, които междувременно се пробваха с документалното, Неда Соколовска набляга силно и на театралното – характеристика на нейните постановки, за която се говори много рядко на фона на по-секси нещата, като „политически театър“ и „социална ангажираност“. Предвид ограниченото време за подготовка и репетиции постановките ѝ са с впечатляващо богата сценография. Пълни с движения, звуци и реквизитни трикове, те са не просто информативни, но и естетически удовлетворителни.

В **„Яце форкаш“**, постановка за родопските селяни, в продължение на няколко минути наблюдаваме как актрисата в ролята на баба се върти в кръг и изпълнява рутинни действия, като с всеки кръг се прегърбва още и още малко. В **„Под вода“**, постановка за значението на водата в съвременния свят, от тавана се изсипват десетки празни пластмасови бутилки. В **„Невидими №2: Фу“**, пиеса за китайското малцинство в София, която по думите на режисьорката е „пиеса за това как не успяваме да направим пиеса“, непонятно-красивата игра с артикули от „Илиянци“ стои като добре изразено усещане за желание и невъзможност за комуникация.

Китайската пиеса добре демонстрира друга удовлетворително театрална характеристика на тези постановки – смешното. Не помня спектакъл, на който да не съм се засмивал поне веднъж (е, може би с изключение на **„Поколение Ь“**, който е мъчителен за гледане, но пък по такъв начин – верен на мъчителното за гледане изхабяване на поколението, пораснало в България през 90-те). Удоволствието от смешното личи както от подбора на реплики, така и от поднасянето на актьорите, без обаче то да е опропастено чрез излишни емфази или подигравателно отношение, както лесно се случва с подобни самобитни типажи в други форми на изкуството. Напротив, тук всеки персонаж е третиран с равни любов, вярност и отговорност.

В най-голяма степен театралното се е развихрило в постановката за цирковото изкуство **„Але, хоп! – по високо опъната тел“**, чийто мащаб сигурно само загатва на какво е способно въображението на Соколовска, когато разполага с малко по-голям бюджет. Представлението тече едновременно в няколко зали, като половината от публиката е вкарана в своеобразен манеж, за да наблюдава циркови изпълнения от реални артисти, докато другата половина е свободна да щъка из помещенията зад кулисите, където различни актьори пресъздават истински истории от цирковия живот. Втората част на представлението повтаря първата, но този път с разменени позиции на публиката – първите отиват зад кулисите, а вторите влизат при арената.

![„Але, хоп! – по високо опъната тел“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-90-D0-BB-D0-B5--D1-85-D0-BE-D0-BF.jpg "„Але, хоп! – по високо опъната тел“")

„Але, хоп! – по високо опъната тел“

![„Под вода“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-9F-D0-BE-D0-B4--D0-B2-D0-BE-D0-B4-D0-B0.jpg "„Под вода“")

„Под вода“

![„Невидими №2: Фу“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-9D-D0-B5-D0-B2-D0-B8-D0-B4-D0-B8-D0-BC-D0-B8-2--D0-A4-D1-83.jpg "„Невидими №2: Фу“")

„Невидими №2: Фу“

![„Яце форкаш“](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/03/-D0-AF-D1-86-D0-B5--D1-84-D0-BE-D1-80-D0-BA-D0-B0-D1-88.jpg "„Яце форкаш“")

„Яце форкаш“

Същевременно обаче трябва да се отбележи и не по-малко важният противоположен стремеж – за оттласкване от конвенционалната театралност с цел постигане на нещо по-изконно за това изкуство – изкарване от областта на удобството. Например: вместо в театрална зала спектакълът се играе в бар, където актьорите сервират на публиката уиски („Попфолк хроники“), или в края на представлението в залата влиза съвсем истински бездомник („Дом“) или човек без крака („Невидими №1“), или самите актьори споделят личния си опит по темата („Майките“ и „Яце форкаш“). С други думи, полагат се целенасочени усилия публиката да не се поддаде на изкушението единият час в театъра да послужи като бягство от реалността. Вместо това непрекъснато се набляга на истинността, наличността на казаното в реалната ни среда и необходимостта от чувствителност към него и извън театралната зала.

### Заедно

Удобно стечение на обстоятелствата е, че първият и последният ми засега досег с театъра на Соколовска се случиха под шапката на думата „заедно“ – през 2014 г. на **[едноименния форум на „Горичка“](https://gorichka.bg/deynost/forumi/zaedno/)**, където [тя представи, а актьорът Петко Каменов демонстрира вербатим техниката](https://vimeo.com/105321203), и през 2019 г. на представлението **[„100% Пловдив“](https://www.dnevnik.bg/kultura/2019/10/15/3976420%5Fkogato%5Fplovdiv%5Fse%5Fkachi%5Fna%5Fteatralnata%5Fscena%5Fa/)**, част от програмата на „Пловдив – Европейска столица на културата“, която премина под същия надслов.

Имаше нещо много силно, да не кажа мистично, в това първо наблюдение на актьор, който се превръща в същински медиум на жив човек по такъв начин, на такова място и с такава цел. И нещо също толкова силно в грандиозното представление „100% Пловдив“, за което пътувах специално до друг град, при все че не съм страстен или дори редовен театроходец. Вече не вербатим, то изкарва пред очите ни съвършено представителна извадка на населението в града – не актьори, а сто реални души, с които съставляваме общност, в съответна пропорция мъже, жени, възрастни, деца, българи, роми, арменци и т.н. – и ни сблъсква челно с техните битийни режими, идеологически убеждения и начини на себеизразяване, задавайки ни поредното упражнение по заедност.

Също като форума и представлението, постановките на *Vox Populi* се опитват да ни запознаят с разнообразието от човешки същества, с които делим едно пространство, и да провокират съчувствие към тяхното съществуване.

Както каза Неда Соколовска на онзи форум през 2014 г.: „*Заедно* означава да отидем при едни хора, да говорим с тях, да вземем техния разказ… След това да използваме, че имаме достъп до сцена и че всъщност сцената е медия и трибуна на говорене, на казване, на среща между много хора, и да предадем тези истории нататък… И с тези разкази ние се надяваме, че можем да придвижим малко по-близо тези, които слушат, до тези, които говорят.“

Има много начини за сплотяване на една общност. Съвсем не казвам, че документалният театър е единствен и незаменим в това отношение, но определено смятам, че това събиране и усилване на гласове е ефективен метод за събуждане на емпатия и премахване на излишни щитове.

Това огласяване на лични разкази от тъмните ъгли на общежитието ни е едно от онези неща, посредством които опознаваме средата си, разкриваме нови участъци от социалната карта и чуваме полифонията на културната ни композиция. Благодарение на тях знаем, долавяме и разбираме повече. И в идеалния случай се включваме.

##### *Заглавна снимка: Сцена от „100% Пловдив“ © Илиян Ружин*