> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://www.toest.bg/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Запетайката е белег и рана. Разговор с Надежда Радулова за книгата ѝ „Малкият свят, големият свят“
- URL: https://www.toest.bg/nadya-radulova-interview/
- Published: 2020-08-08T06:00:09.000Z
- Updated: 2021-01-17T12:31:02.000Z
- Author: Марин Бодаков
- Tags: култура, интервю, книги, поезия, #wp, #wp-post, #Import 2023-02-06 13:46

*Току-що издателска къща „Жанет 45“ публикува новата стихосбирка на Надежда Радулова. За нея Биляна Курташева, редакторка на изданието, казва: „В началото на тази книга „зреят осем обли молитви“, в края осем ръбести метаморфози пренареждат света от вчера и утре. Междувременно на една невидима поднебесна тераса някъде между Женския пазар и Халите едно малко момиченце проговаря – не, изкрещява „айдаааа“ – първа дума, първо „хайде“ и колелото на времената се завърта бясно.“*

*Аз също искам да поговорим с Надежда на тази тема, но ще тръгна от друг текст.*

---

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/08/-D0-9D-D0-B0-D0-B4-D1-8F--D0-A0-D0-B0-D0-B4-D1-83-D0-BB-D0-BE-D0-B2-D0-B0.jpg)

Надежда Радулова © [Къща за литература и превод](https://www.facebook.com/sofialiteraturehouse)

**Вземам повод от стихотворението „Не исках да съм в люлката“ и стиховете „… че повече не трябва да, / че трябва аз да направя пълното пре- / въртане, и да се върна там, където ударът, където / всички удари все още или никога не са / ударили…“.**

**По какво разпознаваш, че си направила пълното превъртане в един поетически текст, че е време за нова *твоя* книга? Че книгата е *нова*?**

Писането на поезия, за разлика от писането ми в други жанрове, винаги ми е давало терен да преживявам илюзорното усещане за пълен контрол като реално. За да се смиря в крайна сметка с илюзорността му. Това е един от съкровените ми мотиви изобщо да пиша.

Изграждането на едно стихотворение е драма в няколко действия, която започва с надменния триумфален марш на самозванката, владееща безкрайната територия на езика, която обаче изведнъж хуква подир Белия заек, пропада в бездънната му дупка, където пораства и се смалява, костите ѝ пукат, кожата ѝ се разкъсва, ту е кукла на конци, ту звяр, хванат в клетка, бори се за всяка глътка въздух, както и да се върне в познатото си тяло, в тялото на познатото и когато най-накрая успее да се събуди от тази не съвсем комфортна приказка по Карол и по Хофман, се оказва, че цялата е в шевове и белези, че всичко я боли, че е останала без царство, че никога не го е имала…

Накратко, стихотворението е заешка дупка, в която пропадаме – като писатели, като читатели. Същото е и с една книга. Готова е, когато пуснеш юздата, кормилото, контрола. Когато допуснеш читателя в твоята заешка дупка, която никога вече не е твоя. Когато освободиш книгата от себе си.

**Пишеш, че „този свят не трае крехкост“… Дали това важи както за малкия свят, така и за големия свят? И защо между тях има запетайка?**

Запетайката е белег и рана: спомен, че двата свята някъде (не някога) са едно, напомняне, че вече никога няма да бъдат едно. Парадоксален знак за разделяне и свързаност. Думите, които цитираш, са от едно стихотворение, което се занимава тъкмо с този травматичен срез, който, разбира се, не е лично мой, а – как да кажа – общобиографичен. Ако не ме лъже паметта, то завършва със стиха „и вече никога не сме едно“. За да живеем във всекидневния свят, сякаш е необходимо да сме в белега, а не в постоянно отворената рана на този спомен. От друга страна, опитът с поезията, с изкуството изобщо, ни дава възможност да преживяваме раната, крехкостта, сърцевината на човешкото.

**Имам чувството, че допираш ухо до земята – и чуваш нечленоразделния ужас на детството. Но после го изпяваш като изтънчена оратория. Как промени представата ти за писането появата на твоето дете?**

Вярвам, че всеки човек, роден по начина, по който все още се раждаме, е родител, независимо кога и дали изобщо има дете. (Това е огромен шанс за човечеството въобще – стига повече хора да го осъзнаваме. Личности като Януш Корчак, Майка Тереза, Папа Франциск и пр. са сред най-силните доказателства на тази теза.) Та в този ред на мисли, моето дете се е появило в живота ми много преди да се появи физически. Физическата му поява обаче, наред с много други неща, постави под въпрос някои моменти от собствената ми ранна биография, предложи друг ключ за осмислянето им.

Далеч съм от мисълта, че този ключ е всевалиден. Допускам, че с порастването на Елена, с промяната в общуването ни, с развитието, но и в известен смисъл редуцирането на този неин смайващ и безусловен детски език без граници, и аз ще продължа да се трансформирам. Вероятно през годините трудните врати отново ще започнат да проскърцват и заяждат, ключът отново и отново ще се подменя. Но съм убедена, че събития като раждането, смъртта, болестта, преживяването на определени произведения на изкуството и пр. ни дават шанс да поставим сами себе си в нова интерпретативна рамка, а това е безценно. В някакъв смисъл – оздравително.

[![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/08/-D0-A0-D0-B0-D0-B4-D1-83-D0-BB-D0-BE-D0-B2-D0-B0--D0-9C-D0-B0-D0-BB-D0-BA-D0-B8-D1-8F-D1-82--D1-81-D0-B2-D1-8F-D1-82--D0-B3-D0-BE-D0-BB-D0-B5-D0-BC-D0-B8-D1-8F-D1-82--D1-81-D0-B2-D1-8F-D1-82--D0-BA-D0-BE-D1-80-D0-B8-D1-86-D0-B0.png)](http://books.janet45.com/books/1492)

**Веднага обаче ще те препратя към Сюзан Зонтаг и нейното прочуто есе „Срещу интерпретацията“, чийто финал – вярно, през далечната 1964 година – пледира, че се нуждаем не от херменевтика, а от еротика на изкуството. С какво те привличат образите от Античността, населяващи книгата? С какво те карат да изпуснеш контрола върху актуалността?**

По-конкретно втората част на книгата се занимава с митологически образи на жени, преживели някаква трансформация, метаморфоза (понякога форма на наказание, понякога на спасение), и то най-често следствие на прекосени (невинаги по тяхна воля) граници. Тези образи обитават фантазията ми от много години и въпреки многократните прочити на текстове, преразказващи и интерпретиращи митовете, се оказа, че съм запомнила определени моменти в историите *погрешно*.

Например емоционалният ми спомен от историята на Йо е за известна доза удоволствие от скиталчествата ѝ по света; Мира за мен винаги е била по-скоро жертва на баща си Кинирас, а не вманиачена прелъстителка и кръвосмесителка; Ехо е уж обречена да няма свои думи, но пък прави така, че собствените ни думи, веднъж изговорени, зловещо да отекват и да не могат да се приберат обратно в неизговореното и пр. Затова до известна степен тези „метаморфози“ също са биографични или протобиографични. Разказът за тях започва от мястото, в което личната, собствената ни биографична памет поддава и ни подхлъзва, предава общата ни културна памет.

А що се отнася до Зонтаг, която много харесвам, въпросното наистина ранно есе има свой контекст и свои имплицитни опоненти, но не това ни занимава сега. Въпросът в случая е не *какво ни казва то днес* („Срещу интерпретацията“ възразява точно срещу този тип въпроси), а *как ни казва това, което ни казва*. И в този смисъл най-важният въпрос винаги е *как*. За разлика от Зонтаг, смятам, че добрата интерпретация, била тя и херменевтична, би могла да запази „тайната“ на текста донякъде в „тайна“ и за неговия възприемател, но да му даде необходимите инструменти, за да я разкрие сам.

Между другото, тъкмо в това есе Зонтаг сравнява критиката на изкуството с литературния превод. И тук отново ми се иска да допълня и разширя: да, добрият преводач е като добрия интерпретатор – разплита тъканта на изходния текст до последната му нишка, разгадава тайната му, след което отново я забулва в тъканта на приемащия език и я поднася на читателя. Тайната остава тайна. Която се споделя от двама – пишещия и четящия. И в това е еротиката на писмеността. Критиката е един от възможните инструменти, който ни подготвя за тази среща.

**А кои поети те подготвиха за срещата с новата ти книга? И как?**

Част от писането на „Малкият свят, големият свят“ съвпадна с двугодишната ми работа по превода на [„Машини за дишане“](https://www.goodreads.com/book/show/40563605), томче с избрани стихотворения на голямата съвременна американска поетеса Линда Грегърсън, за чието издаване съм благодарна на чудесното малко издателство „ДА“ и най-вече на неговото сърце-мотор Силвия Чолева.

Тук отварям скоба, за да благодаря на всички български издателства, които поемат риска да издават оригинална и преводна поезия. Сигурно ще пропусна някое, но без „Факел Eкспрес“, „Ерго“, „Смол Стейшънс Прес“, „Аквариус“, без изданията на – за жалост – вече несъществуващото „Стигмати“ и разбира се, без „Жанет 45“ в лицето на всеотдайната ми дългогодишна издателка Божана Апостолова, рафтовете в книжарниците ще обеднеят до болест.

![](https://storage.ghost.io/c/1e/b4/1eb4ceda-c2c0-4233-8c6f-2fe4853d52fb/content/images/wp-content/uploads/2020/08/-D0-9D-D0-B0-D0-B4-D1-8F--D0-A0-D0-B0-D0-B4-D1-83-D0-BB-D0-BE-D0-B2-D0-B0--D1-81--D0-9B-D0-B8-D0-BD-D0-B4-D0-B0--D0-93-D1-80-D0-B5-D0-B3-D0-B5-D1-80-D1-81-D1-8A-D0-BD.jpg)

С Линда Грегърсън © Личен архив на Надежда Радулова

Та срещата ми с писането и света на Линда Грегърсън, със самата нея, за пореден път потвърди убеждението ми, че без четенето губим половината си живот – по-важната половина, струва ми се; тази, която удължава биографичното ни време на тази земя за добро и ни свързва едни с други.

Макар и работещи в различни поетически традиции, с Линда Грегърсън, оказа се, споделяме доста сходно разбиране и преживяване на процеса по създаване на едно стихотворение. И общ език и интерес да разговаряме за това. Така че – както обикновено се случва при мен – и сега се оказа, че четенето, преводът и писането не могат едно без друго. Затова избрах за епиграф на моята книга цитат от превода си на „Машини за дишане“ – „Единственият свят ни дава втори шанс“. Така символично свързвам трите си основни занимания и страсти.

Освен Линда Грегърсън има още две авторки, които интензивно четях в този период. Едната е Ан Карсън, прекрасна канадска поетеса и преводачка (включително на Сафо и Еврипид), която е литературен „археолог експериментатор“ на античния свят. Другата е Бриджит Пиджийн Кели, американска поетеса, чието покъртително стихотворение [„Песен“](http://www.bsph.org/members/files/pub%5Fpdf%5F1647.pdf) е една от най-страшните и истински приказки за детството, които съм чела.

По-конкретно за цикъла „Преображения“ влияние през годините са оказали теоретичните и художествени книги на моята учителка от Софийския университет Миглена Николчина. И особено стихосбирката ѝ „Асимволия“, която, заедно със „Смъртта на Вергилий“ на Херман Брох, в далечната 1995 година може би за първи път ми показа как един съвременен художествен текст, написан на съвременен език, може да осмисля настоящето през далечното минало или през митологията.

В последните месеци вниманието ми беше разделено между редактирането и оформлението на книгата (благодарности на прекрасната ми редакторка Биляна Курташева и на най-добрата и взискателна художничка читателка Свобода Цекова!) и приключването на един труден превод – сборник с кратката проза на Силвия Плат, който ще излезе до края на годината в издателство „Лист“.

**На финала искам отново да се върна на запетайката от заглавието на твоята чудесна книга. И да задам въпрос, който съм задавал и на Линда Грегърсън в един [разговор](http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/27692), проведен в твоя дом: *Може ли поезията да бъде гарант за съхраняването на трагизма на битието?* Защото ми се струва, че живеем в епоха на тоталната загуба на трагизма. А ти за пореден път ми връщаш неговата изтънченост…**

Съзнанието за трагизъм изисква усещането за историчност, както и дързостта на радикалните проекции в бъдещето. А ние все повече прекарваме живота си, заключен между две дати – на собственото ни раждане и на собствената ни смърт. И забравяме огромната привилегия да живеем живота на другите, на тези преди нас, да настройваме сърцата си така, че да поемем тяхната радост и скръб, тяхната борба за смисъл.

Ако се върна отново към Зонтаг, в книгата си „Болестта като метафора“ (апропо особено актуална през последните месеци, когато основната световна новина е свързана с болест) тя говори за това колко трудно е в напредналото индустриално общество да се примириш с умирането, как смъртта е превърната в „крайно обидно, безсмислено събитие“. Сякаш днес, може би наистина на прага на появата и възцаряването на изкуствения човек, имаме нужда да върнем смисъла в смъртта, в умирането („Защо трябва да умираме“ – отговаря Линда Грегърсън преди две години на страниците на тогавашната „Култура“.) Защо е важно да се радваме на времето си тук и да скърбим, както Давид за Саул и Йонатан в Стария завет, както Ахил за Патрокъл в „Илиада“, както Майката за Сина в „Стабат матер“ на Перголези, както лирическият герой на Одън, който в болката си иска всички часовници да спрат, а звездите да угаснат, както Ник Кейв в албума си *Ghosteen*, посветен на трагично загиналия му син Артър…

Какво друго е поезията, ако не радикална форма на идентификация и пренос. Независимо в каква форма ни се явява. Нито в кой момент от живота ни. В този пренос, в тази идентификация, в това разширяване на личните ни животи и трагизмът, и възторгът стават отново възможни.

**Надежда Радулова** пише, превежда поезия и проза от английски, редактира, понякога преподава. Авторка е на осем стихосбирки, сред които „Алби“, за която получава Национална награда за поезия „Иван Николов“ през 2001 г., и „Когато заспят“ с награда „Николай Кънчев“ за 2015 г. Сред преведените от нея автори са Марина Левицка, Филип Рот, Сам Савидж, Джон М. Кутси, Джийн Рис и др.Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Жанет 45“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на [toest.bg/club](https://www.toest.bg/club/).

##### *Заглавна снимка: Фрагмент от корицата на „Малкият свят, големият свят“ © Свобода Цекова*